Дебютният роман на Емилия Харт превзе и българските книжни среди, когато бе издаден от „Лабиринт“. Прочетох го още през февруари и изминалите месеци само потвърдиха тогавашното ми мнение, че „Непокорните“ имаше потенциал с историята си за женската сила, която е предавана чрез поколенията жени, които носят магията без да я искат и я усещат повече като товар. 

Ще започна с Кейт, защо като моя съвременница очаквах да е тази независима жена, която още с първото унижение ще се отдръпне от потисника си, защото в 21. век има цялата свобода сама да постига целите и мечтите си. Авторката обаче е искала да представи онези жени, които се поддават на обаянието и постепенно и несъзнателно се оказват зависими от половинките си. Началото ми хареса - Кейт намери сили да избяга и да изгради нов живот. Но вместо да видя този процес по оздравяване, всъщност получих само части от него. Осъзнавам, че напредъкът е деликатен и постепенен, но трите страници, в който Кейт осъзнава, че ще защити най-святото от съпруга си, не ми бяха достатъчни. Обобщено написано прочетох за промяна, но не я проследих. 

Единствената героиня към която имам по-дълбоки симпатии, е Вайълет. Копнее за нови знания, да види света, да е независима. Общещството, в което живее обаче, не ѝ позволява да се развие и диктува бъдещето ѝ. За момент Вайълет се огъва под властния си баща, но възродената ѝ връзка с природата ѝ припомня защо толкова много обича градината зад имението - там открива спокойствие, уюти приятелство. Тя черпи енергия от заобикаляща я среда и ѝ помага да устои на обществения натис, но в крайна сметка Вайълет остава пленница на своята епоха. Години по-късно обаче вижда лъч надежда в малкото момиче с буйна тъмна коса.

Гласът на хилядите жени, заклеймявани като вещици заради свободолюбиво мислене и опърничевост, е Алта. В начина, по който лекува и по който страда, ясно си личи нейното състрадание и съпричасност към околните. Научена е, че природата е дар, който трябва да се цени и пази. Така и не разбрах обаче напълно нейната роля в романа - защо историята ѝ е разказа и как нейното преживяване е свързано с Вайълет и Кейт. Поредният образ с пропилян потенциал.

„Непокорните“ се опитва да изгради разказ за женската устойчивост през три различни епохи, но идеята за оцеляването се повтаря в две от трите сюжетни линии. Вместо разнообразие в женските съдби, получаваме вариации на едно и също - бягство и мълчание. Липсва образ на жена, която оцелява и не се крие. Затова, макар романът да притежава атмосфера и добра идея, той така и не успя да ме убеди, че женската сила тук е истински свободна.