Винаги съм споделяла, че е много приятно да прочетеш нова книга от вече позната поредица. Срещаш се с любимите и омразните си герои, очакваш да видиш какво ще сторят, за да постигнат целите си, и опознаваш още повече изградения свят и неговите порядки. Въпреки че я прочетох сравнително бързо (три дена) и дадох на книгата пет звезди, смятам, че „Тронът на сивия вълк“ бе излишна. Нека обясня. В книгата има динамика, напрегнати моменти и като цяло всичко, от което се нуждае една фентъзи творба, но ако в „Кралицата изганица“ бяха съкратени някои моменти и се бе удължила със стотина страници, първата половина от „Тронът на сивия вълк“ можеше да се добави към предишната книга. А втората част - към финалната творба от поредицата „Седемте кралства“. Разбира се, това е мое лично мнение и то не ми попречи да се насладя на романа. 

Раиса преживя много от началото на „Краля демон“. Нейното израстване, както и това на Хан, като личност изпъкна най-вече в „Кралицата изганица“. Затова и в „Тронът на сивия вълк“ тя вече мисли като бъдеща кралица и желае най-накрая да се завърне в родината си. Но какво ще е фентъзи творба без препятствия за главния герой? Въпреки всички трудности Раиса успява да се събера отново с баща си и да прекрачи прага на дома си. Сега ѝ остава да покаже, че е достойна за ролята на кралица и да се опита да обедини народа си, за да се подготвят за размириците на юг. Раиса има доверие на най-приближените си, но докато те, съзнателно или не, пренебрегват Хан, тя винаги изслушва мнението му. Двамата създадоха специална връзка в предишната книга и сега ще им е трудно да се изправят пред истината - че Раиса е бъдещата кралица, а Хан - магьосник и бивш уличен главатар. Но именно заради последната си титла, той притежава необходимите умения, нужни на принцесата. И въпреки че в даден момент Хан не вижда общото им бъдеще, това не му пречи да ѝ пази гърба и да се увери, че никой няма да я нарани.

Второстепенните герои изиграха важни роли в „Тронът на сивия вълк“. Пример за подобен персонаж е бащата на Амон - Едън Бърн. Преплитащият му път с Раиса ми помогна да го опозная повече и да разбера що за човек е. Определено капитан Бърн е смел, здравомислещ, мъж на честта и готов на всичко, за да предпази Короната. Ясно се вижда, че Амон прилича в доста отношения на баща си, но все пак двамата имат своята индивидуалност и бих казала, че Амон е по-готов да наруши правилата, за да помогне на Раиса. Трябва да спомена и Мика Баяр, защото бавно мнението ми за него се променя. Да, той все още е арогатното момче, знаещо, че баща му му пази гърба, но вече започва да се дели от семейството си и да показва своето лично мнение. Голям плюс в негова полза е, че държи на Раиса и смятам, че ако се наложи, той ще застане на нейна страна. И все пак се надявам да осъзнае, че принцесата вече не го възприема като нещо повече от познат. 

В реювото си за „Кралицата изганица“ споделих, че имам теория относно произхода на Гарван. Тя се потвърди и чакам с нетърпение да разбера как ще се сработят с Хан. Силно се надявам Гарван да преглътне егото си и за първи път да спре да мисли за отмъщението си, за да помогне на Раиса и Хан. От магьосника се прехвърлям на кралиците на Сивия вълк. Те са връзката на сегашната кралица с предшественичките им и винаги се появяват, когато Раиса е в опасност. Две от вълчиците изпъкнаха и нямаше да съм аз, ако не си създам някоя теория, която очаквам да разбера дали ще се окаже правилна в следващата и последна книга от поредицата „Седемте кралства“. 

Както вече споделих, харесах „Тронът на сивия вълк“, въпреки че за мен нямаше кой знае какви важни случки, освен една - СПОЙЛЕР коронясването на Раиса СПОЙЛЕР. Но все пак ми бе приятно отнова да се срещна с Раиса и нейната компания и чакам издателство „Емас“ да издаде и „The Crimson Crown“, с която ще се сложи край на историята за кралици и магьосници.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук. 

„Удавниците“ е от онези книги, които за известно време бяха навсякъде из книжното пространство. Така че нямаше как и аз да не си я взема. По неин адрес има доста хвалби и поради тази причина я започнах с някакви очаквания. И те, до някаква степен, се оправдаха. Много се чудех дали да ѝ дам три или четири звезди, но накрая се спрях на три и половина, като тази половинка е заради финала, който бе изненадващ. Или поне за мен.

Започвам с гледната точка на Джакс. През целия ѝ съзнат живот всички предпочитат по-голямата ѝ сестра Лекси. Дори и когато тя е диагностицирана с психическо разстройство. На Джакс ѝ писва все да е до сестра си, но никой да не оценява помощта ѝ и най-вече: желае най-накрая да постави себе си на първо място. Затова се мести в другия край на Америка и забравя за Лекси. До нощта, в който не получа съобщения, в които Лекси първо е развълнувана, а след това повтаря на Джакс, че веднага трябва да дойде в къщата. Джакс не вдига на нито едно от позвъняванията и това е една от най-големите ѝ грешки. Защото на следващата сутрин разбира, че сестра ѝ е мъртва. Във входа на историята става ясно, че Джакс винаги е и винаги ще обича сестра си. Все пак сестринската обич е нещо специално. Да, съжалява, че цяла година е игнорирала Лекси, но пък тази раздяла ѝ е дала така желаната свобода и време за размисъл. Може и да звучи егоистично, но аз разбирам Джакс и важното е, че самата тя осъзнава грешките си.

Лекси е пълна противоположност на по-малката си сестра: лъчезарна, пакостлива, но и обичаща да е в центъра на вниманието. Като дете не е осъзнавала, че с държанието си е наранявала Джакс, а пък после се е появила болестта ѝ. Смятам, че в месеците, в които не се е виждала с Джакс, са ѝ били много трудни, защото едно е да споделяш проблемите си с баща си и леля си и друго - със сестра си. Откъслечните ѝ бележки ми бяха недостатъчни. Исках да науча с повече подробности за дните, в които е изучавала басейна в задния двор и как е стигнала до истината.

Нямаше как Етел да не ми допадне. Тя е свенлива, мила, добра приятелка и вярна съпруга. На никого не му мисли злото и най-голямото ѝ желание е да стане майка. Уви, животът не е перфектен и никога няма да ни даде всичко, което искаме. Донякъде Етел започва да се примирява с факта, че може би никога няма да има деца. Тогава обаче съпругът ѝ я изненадва с посещение до новоткрит хотел, чийто извори имат лечебни способности. Около тях Етел с ушите си чува за техните чудеса и един ден си пожелава нещо: да роди дете. Изворите чуват желанието ѝ и решават да го изпълнят. Цялата бременност протича без никакви проблеми освен кошмарите, които Етел сънува от време на време, свързани с водата. Около два месеца след раждането обаче идилията на семейството е нарушена и оттогава Етел заживява нов живот, в който изворите трябва да са неизменна част от него. 

Второстепенните герои нямаха кой знае каква роля, но пък винаги бяха до Джакс и Етел и им помагаха, когато се нуждаеха от помощ. А пък изворите стоят в основата на цялата мистерия. Признавам, че аз исках да науча повече за връзката между Етел и Джакс, отколкото за самите извори. Замисляйки се, нямам кой знае какви оплаквания спрямо книгата, но нещо ми липсваше, за да ѝ се насладя пълноценно.

Ако търсите книга, в която да има тайни, загадни и свръхестествени елементи, но да няма страшни сцени, то ви препоръчвам „Удавниците“.

Малко промених реда на книгите, на които подготвям ревю. Причината за това е, че приближава декември, а за него съм намислила да пиша за по... ненатоварващи творби. А и безспорно „Дракула“ е по-подходяща за есента, отколкото за зимата, когато наблягаме на коледни романи, разказващи за семейството и уютните моменти пред запалената камина, а на заден план са пуснати коледни песни. 

Обстановката на началната сцена, в която Джонатан пътува за замъка на графа, а извън каретата вятърът и вълците вият, отговаряше перфектно на студената октомврийска нощ, през която започнах романа. Финалът също бе задоволителен и се радвам, че историята свърши там, откъдето всичко започна. Проблемът се оказа средата на книгата. Героите са пълнокръвни и разнообразни по характер и начин на мислене, но така и не успях да почувствам връзка с тях. Също така честата промяна на писмата, чрез които се разказва историята, ме объркваше, въпреки че отгоре бе написано от кого са. 

В началото граф Дракула е представен като домакина, при когото Джонатан ще отседне за няколко дни. Още с появата си прави впечатление на странен човек. Живее сам в замък, скътан сред планините и горите на Трансилвания, не яде заедно с госта си, будува по нощите. Ако не знаехме историята, бихме предположили, че е ексцентричен или затворен човек. Самият Джонатан в началото не обръща голямо внимание на графа освен на факта, че владее много добре английски, че се интересува от родната му страна и че е начетен. До момента, в който не тръгва да обикаля замъка и не разбира, че е затворник. Всеки ден парченцата от пъзела, отнасящи се за личността на граф Дракула, бавно се нареждат. Цялата картина обаче се изяснява няколко месеца по-късно. В края на творбата той вече не е любезният домакин, а кръвожаден вампир, готов да сее разруха в Англия. Така че аз го възприемам не само като главен герой, но и като злодей. Злодей, който е имал векове за размисли, учене и усъвършенстване на уменията си. Подобен враг не трябва да се подценя, а смятам, че Джонатан и другарите му именно това направиха, въпреки че накрая успяха да победят Дракула.

Мина е типичната викторианска жена. Мила, състрадателна, търпелива и подкрепяща. Докато Джонатан е в Трансилвания, тя с нетърпение очаква писмата му, за да разбере как се чувства и какво прави. А научавайки какво му се е случило, не се замисля и отпътува, за да е до него и да сбъдне желанието му - да се оженят. Връщайки се обратно в Англия, тя продължава да е до съпруга си и да уважа неговите решения. Няма как да не се види, че Мина е и силна личност. Разбира истината за граф Дракула и това не я спира да помага с каквото може на Джонатан и приятелите му. Дори е готова да се изправи сама пред вампира, за да сложи край на злодеянията му. Джонатан също притежава силен и борбен характер. Не позволява преживяното в замъка да го сломи. Заедно с доктор Стюърд, Ван Хелсинг, лорд Годалминг и Куинси Морис решава да хванат вампира и да го убият. Ето тук нещата малко ми куцаха, тъй като срещите им с вампирите бяха твърде безпрепятствени. Все пак имат работа със свръхестествени същества, които са известни със силата и бързината си.

За другите трима главни герои (Ван Хелсинг, д-р Стюърд, лорд Годалминг и Куинси Морис) няма да навлизам в подробности, защото не ми направиха кой знае какво впечатление, освен че послединте трима са влюбени в Луси (приятелка на Мина). Ван Хелсинг пък така и не разбрах защо е толкова популярен. Да, той единствен знаеше как да се справят с граф Дракула, но иначе не виждам нищо друго специално в него. Последният по-важен герой е Рънфилд - пациент на доктор Стюърд. Ролята му в романа бе на луд мъж, хранещ се с мухи и паяци. В началото се чудех защо има толкова сцени с негово присъствие, но накрая се обяснява. 

Романът е добър. За времето си е бил истинска сензация и с годините се е превърнал в класика. При мен проблемът е, че съм гледала много филми за вампири, но пък съм чела малко книги (не съм голяма фенка на вампирите), и тази оригиналност на Брам Стокър през 21. век не е нищо повече, отколкото поредната творба за свръхестествено мрачно създание. И все пак няма как да не се възхитя на идеите и стила на автора.

Много обичам спонтанните покупки, защото прекарваш дълго време в търсене на четиво, което да те грабне. А когато го намериш и се прибереш, разтваряш страниците на непозната книга, готов да се потопиш във все още непозната история. Признавам, че се чудех дали да си взема точно „Превъплъщения“, защото доста непрочетени книги ме очакваха, но поглеждайки корицата, осъзнах, че искам да разбера за какво иде реч. Преди да започна ревюто споделям, че има ДВА начина, по които да се прочете романът - обичайния - от първата до последната страница, при който се чете първо разказа на Шарл Бодлер, после - историята на германския бежанец и накрая - автобиографията на жена, и друг, известен като „номерацията на Баронесата“ - започва се от страница 162, а оттам се следва следващото число, оставено в края на главата. Споменавам това, защото аз я прочетох по втория начин и така не се запознах с трите отделни истории, а с една обща, която разказва за живота на две души, принудени да се търсят сто и петдесет години.

Осъзнах, че е доста трудно да реша откъде да започна, защото не искам несъзнателно да спойлна действието. Така че няма да се спирам да отделните герои, тъй като те наистина са много на брой, и по-скоро ще преразкажа историята до толкова, че да се заинтригувате от творбата. Париж. По време на Втората световна война. Германски бежанец среща непозната дама на гробището и тя му разказва невероятна история - те двамата притежават способността да се превъплъщават в чужди тела. Проблемът е, че докато единият помни предишните си животи, то другият - не ги и единствено кошмарите му напомнят за тях. Германецът е запленен от Мадлен, и се влюбва в нея. В началото вярва, че по-скоро се е влюбил именно в разказите ѝ, а не в самата нея, но в последствие осъзнава, че нещата са доста по-сложни, отколкото е предполагал и тази негова любов се е зародила преди повече от век. И тук идва въпросът: това всичко една измама ли е от страна на Мадлен, за да получи желаното, или е истина. На вас оставям да разберете.  

Паралелно на тази история се разказват останалите две - за великия писател Шарл Бодлер, който в младините си живее в лукс и се отдава на страстна връзка с Жана Дюван, но когато парите му започват да се стопяват, той решава да замине в Белгия, но за съжаление, късметът не е на негова страна. Алекс Ландражен задълбочава образа му и представя една почти невероятна част от живота му, в която се запознава с измислената героиня Едмон дьо Бреси, която, подобно на Мадлен, разказва на Бодлер за превъплъщенията.

Кои по-точно обаче са Жана, Едмон и Мадлен? Авторът се е погрижил историите им също да бъдат разказани, но преди техните се спира на момичето Алула и мъжете Жубер, Фьой и Балтазар. Както казах, героите са прекалено много, за да се спирам отделно на всеки. Това, което ще споделя, обаче е, че всеки един от тях е помогнал за изграждането на една от душите. Не мога да кажа кого харесах най-много. Може би Алула, защото за секунди решава да изостави всичко познато, да се качи на кораб и да намери любимия си. Тоест заради любовта е решена да отиде до края на света и не се отказва от мисията си в продължение на сто и петдесет години. Но дали това си е заслужавало? Любимият ѝ ще оцени ли саможертвата, която е направила?

Четейки горните абзаци, осъзнавам, че съм споделила повече за „Превъплъщения“, отколкото възнамерявах. Навлязох в подробности, защото иначе ревюто щеше да се състои от пет реда, но се надявам, че прочетенето ви е заинтригувало. До последно не знаех как точно ще завърши историята и дори не съм правила предположения. Може би затова финалът бе удовлетворяващ за мен и не бих го променила. Все пак всяка история си има край.