Бъдни вечер е. А Шарлoт е сама. Отново. При това на затвореното летище в Ню Йорк часове преди Коледа. Какво може да е по-гадно от това? Антъни е зарязан от приятелката си заради друго момче, на изхода за посрещачи с букет червени рози в ръка. Случайността (и една книга) ги събира и вечната оптимистка Шарлoт въвлича Антъни в едно безгрижно приключение по снежните улици на града, което е на път да им докаже, че по Коледа наистина се случват чудеса.

Весела Коледа на всички! Пожелавам ви една Вълшебна Коледа, изпълнена с много приятни емоции и незабравими преживявания! Пожелавам ви една по-щастлива, весела и изпълнена с обич и успехи нова година! И най-вече: година, изпълнена с невероятни книги, които да стоплят душите ви!

Тази книга я прочетох миналата година по това време, но не публикувах ревю. В началото на месеца се сетих за това и реших, че няма по-хубаво време от сега да споделя мнението си с вас за нея.

Действията в книгата са предвидими, но това не ми попречи да се насладя на тази толкова сладка, романтична и коледна история, която на К. Райдър е сътворила. Много ми хареса идеята на авторката с тези 10 стъпки, с които да забравиш бившият си. Кой може да предположи, че една книга не само, че може да сближи двама напълно непознати хора, но и да ги накара да се влюбат един в друг. 

Първоначално смятах, че няма да харесам връзката между Шарлот и Антъни, защото колко добре могат да се опознаят двама души за една вечер, но останах приятно изненадана. Двамата започнаха първо с приятелски отношения и постепенно се влюбиха един в друг. Моментите между тях бяха доста сладки и ми показаха, че можех да откриеш любовта там, където най-малко си очаквал да я откриеш. 

Осъзнавам, че ревюто ми е доста кратко, но нямам какво повече да кажа за тази книга. "Целувка в Ню Йорк" ме грабна не само заради обстановката, в която се развива (Ню Йорк по време на коледните празници... кой не може да устои на това?), но и заради това, че показа как двама непознати с любовни проблеми отново намират любовта и не им пука, че се познават едва от 8 часа.

Един живот за една зора.

Рийд Роял има всичко – визия, обществено положение, пари. Момичетата от елитното училище копнеят да бъдат с него, момчетата искат да бъдат като него. Ала за Рийд нищо друго няма значение освен семейството му. До деня, в който се появява Ела Харпър.

Макар в началото да изпитва единствено презрение към нея, с времето Ела се превръща в център на живота му. Той иска да е близо до нея. Да я опази. Една глупава грешка обаче я отблъсква и отчуждава. В дома на семейство Роял настава хаос. Светът на Рийд изведнъж се срутва. Ела вече не иска да е с него. Тя заявява, че връзката им носи само нещастия. И МОЖЕ БИ Е ПРАВА...

Тайни, предателство, вражда. Рийд никога не се е сблъсквал с това досега. Ще може ли да си върне своята принцеса?

Обожавам семейство Роял. Всички без изключение. И мога да кажа, че благодарение на Ела те отново станаха онова семейство, което са били преди смъртта на госпожа Роял.

Личността на Ела се доизгради и леко промени. В "Парцалена принцеса" Ела доста трудно се доверяваше на всички. Имаше доста проблеми с това, но постепенно те изчезнаха. И тук в тази книга Ела въпреки многото възможности не спря да вярва на Рийд. Заставаше зад него и се опитваше да му вярва. От друга страна имаше и проблеми в училище. Всички я наричаха с най-различни думи. Но и с това се справи. И то съвсем сама. Също като Рийд и аз бях доста горда с нея, защото показа своята позиция и че никой не може да я обиди.

В предишната книга бях споменала, че ще се радвам да видя и гледната точка на Рийд. И доста се зарадвах, че тук имах тази възможност. Нямам думи да опиша как се чувствах, докато четях за емоциите на Рийд в присъствието на Ела. Рийд също се промени. Спря да бъде онзи грубиян, на който не му пука за нищо и стана онова момче, което иска да защитава и да прави щастливо своето гадже. Краят на книгата ми дойде като гръм от ясно небе. Това се отнася и за двете случки. 

Относно другите членове на семейство Роял... липсваха ми. Да виждам как се закачат един с друг, как се карат и най-вече как се подкрепят. Всички бяха загубили най-важното за себе си, но с пристигането си Ела запълни празното място в сърцата им. Истън отново ме забавляваше като изтърсеше някоя глупост. Продължавам да не различавам кой е Себастиан и кой - Сойер и все още се надявам да видя Гидеон и Савана заедно.

Истината е че всички се настаниха в сърцето ми. Плача заедно с тях, смея се заедно с тях. "Стъклен принц" е онова очакващо продължение, което чаках с месеци и разбрах толкова много интриги, че се чудя как хората успяват да се забъркват в такива неща.

Джулиет Янг винаги пише писма до майка си, пътуващ по света фотожурналист. Дори след нейната смърт, тя оставя писма на гроба й. Това е единственият начин Джулиет да се справя с живота.

Деклан Мърфи не е типът момче, с което искаш да се забъркваш. Съдът за непълнолетни му определя да полага обществено-полезен труд в местното гробище, с което той се опитва да избяга от демоните в миналото си.

Когато Деклан прочита завладяващо писмо, оставено до един гроб, не може да устои да не отговори. Скоро той се разкрива пред пълен непознат и тяхната връзка е мигновена. Но нито Деклан, нито Джулиет знае, че те всъщност не са непознати. Когато училищният живот се намесва в тайните писма, ще хвърчат искри, докато Джулиет и Деклан разбират истини, които могат да ги разделят.

След "Писма до мъртвите с любов" реших да прочета още една книга, в която да се разказва за болката от загубата на човек. И смятам, че направо уцелих в десетката с тази книга.

Джулиет е момиче, което на скоро е загубило майка си. И въпреки че има баща и най-добра приятелка, които са до нея тя се чувства самотна. До един ден. Ден, в който намира в едно от писмата отговор за нея от мистериозен човек. Въпреки че това е самостоятелна книга успях да се докосна до чувствата и емоциите на двата героя. Джулиет се оказа доста силно момиче. Не само, че беше загубила майка си, а баща ѝ не показваше да се интересува от нея както е било в миналото. Но истината е малко по-различна. Оказва се, че баща ѝ през всички тези години е бил до нея и не само това - знаел е нещо, което е щяло да разтърси до основи живота на дъщеря му. И си е мълчал, чакал е да дойде подходящото време, в което да ѝ каже. Както казах Джулиет ме изненада (приятно). От началото до края на книгата тя беше променила мнение си за Деклан Мърфи. И смятам че тя порасна духовно и осъзна, че трябва да спре да гледа в миналото и да почне да вижда бъдещето с любимите си хора.

Деклан Мърфи. Момчето, с което не искаш да си имаш работа. Но постепенно навлязох в неговата лична история и осъзнах колко е страдал. От ранна възраст губи не само по-малката си сестра, но и баща си. А на мястото на баща му се поява мъж, когото намразва. И честно - аз също намразих доведеният му баща, че дори и майка му. До момента, в който двамата не му казаха истината - че от деня на сватбата им са се притеснявали за него. И тогава разбрах колко чувства майка му е пазила вътре в себе си, от страх че една неправилна дума може да го подтикне към нещо лошо. Деклан също като Джулиет се промени. Започна да зачита мнението и на останалите хора, освен на най-добрият му приятел. Промени отношението си към майка си и доведеният си баща. И смятам, че писмата, които си разменяше с Джулиет доста му помогнаха да го осъзнае.

Нека кажа няколко думи и за връзката между тях двамата. Тя се появи от нищото и всеки ден се градеше от нищо неподозиращите Джулиет и Деклан. Влюбих се в тяхната връзка. Постепенно започнаха да си вярват и да се подкрепят. Всъщност Джулиет беше първата, която разбра как се чувства Деклан и обратното. 

Книга е невероятна. Показва как един човек може да се справи със собствените си демони и същевременно да намери нови запознанства, за които да си струва. Препоръчвам я на всеки който желае нещо романтично и леко болезнено.

Ужасна война застрашава всичко, което Фейра обича. Тя се завръща в Двора на Пролетта, решена да събере информация за плановете на Тамлин и краля на Хиберн, заплашващ да постави Притиан на колене. Но за да направи това, трябва да започне смъртоносна игра по надлъгване и хитрост, в която дори най-лекото залитане може да й изиграе лоша шега.

Войната плаши всички и Фейра трябва да прецени на кого от ослепителните и смъртоносни Върховни господари може да се довери - и да открие съюзници на най-неочаквани места. Във вълнуващата трета книга от историята на Фейра земята ще бъде оцветена в червено, докато могъщите армии се борят за власт над единственото, което може да унищожи всички тях.

Позволявам си да се върна към това ревю, което е писано преди шест години, и да го редактирам, тъй като с новината, че книгите на Сара Дж. Маас са част от една вселена, много от нас ще препрочетат всичките ѝ излезнали книги, както и ревютата за тях. С „Двор от крила и разруха“ се слага край на историята на Фейра - човешкото момиче, което уби елф, заобича елф и се бори за тази любов. След това се бори за самата себе си и за сърцето, разбито на парчета. Откри отново любовта заедно с ново семейство. И всичко, което прави след това, е за да предпази обичните си хора и народа на Двора на Нощта.

Двора на Пролетта отново отваря вратите за Фейра. Само че този път тя е Велика господарка на Двора на Нощта и задачата ѝ е да шпионира Тамлин - мъжът, заради когото сестрите ѝ насилствено бяха превърнати в елфи. Крачейки из имението на Тамлин, Фейра си припомни колко пречупена беше и колко път извървя, за да се превърне в силната и независима елфа. Момичето, което искаше единствено да има достатъчно пари, за да рисува, отдавна го няма. В „Двор от крила и разруха “ Фейра осъзна колко загуби има от една война и че колкото и да се бори, винаги ще има хора, загиващи заради дадена кауза. Показа на всички, че на първо място е приятелка, а след това е Велика господарка. А Рисанд беше до нея винаги. Продължаваше да ѝ дава право на избор и когато тя не вярваше в себе си той беше там, за да ѝ покаже колко силна е и че може да се справи. И тя се доказа. 

Фейра може и да е Велика господарка, но за останалите Велики господари това не означава нищо. Те не я познават и не знаят на какво е способна. Е, освен Тамлин. Затова много се насладих на срещата между Великите господари. Таркуин, с когото се запознахме в „Двор от мъгла и ярост“, е един от младите Господари и желанието му е Върховните и нисшите елфи да са равни. Хелион е представен като студен и подигравчия, но всъщност е веселяк и обича да се шегува с останалите. Калиас, Великият господар на Двора на Зимата, също е студен и сдържан, но е готов на всичко за народа си и жената, която обича. Всичко, което Люсиен казва за баща си е вярно. Берон е жесток, наднемен и враждебен. Гледа да застане на печелившата страна и няма скрупули да използва собственото си семейство. Тесан е Велик господар на Двора на Зората, известен с лечителските си способности. А Тамлин дори няма да коментирам. 

Сестрите на Фейра преживяха нещо ужасно в края на „Двор от мъгла и ярост“. Използваха ги, за да покажат на човешките кралици на какво е способен Котелът. Ще им отнеме дълго време, за да приемат случилото се, като всяка от тях се справя по различен начин. Неста е гневна и сърдита на Фейра и Вътрешния кръг. Не желае да получи помощ от никого и се интересува само от това как е Илейн. Но именно загрижеността ѝ към по-малката ѝ сестра я сближава с Фейра. Постепенно Неста се отпуска и става по-приветлива. Но последната битка с Хиберн така я разтърсва, че се затваря и започва да страни от Вътрешния кръг. Илейн е пълна нейна противоположност. По цял ден се взира в една точка и е вглъбена в себе си. Всички смятат, че случилото се в Котела дотолкова я е уплашило, че емоционално не може да го възприеме. Но всъщност тя просто не знае в какво се е превърнала. И когато разбира, че е Оракул, светлината в очите ѝ се връща. Не смятам, че Илейн е слаба и скучна. Просто тя е по-мила и нежна душа и когато страда, трупа болката в себе си вместо да крещи и да беснее като Неста.

Ревю на втора книга - тук.

Заобиколена от врагове, някога могъщата Равка е разделена на две от Долината на смъртната сянка, ивица от почти непрогледен мрак, населена с чудовища. Сега съдбата й лежи на плещите на самотно осиротяло момиче.

Алина Старков не е видяла добро в живота си. Но когато полкът й е атакуван на ръба на Долината и най-добрият й приятел е смъртно ранен, Алина открива в себе си неподозирана сила, която не само ще спаси живота й, но и може би е ключът към обединяването на раздираната от войни страна. Откъсната от всичко, което познава, Алина е отведена в двореца, за да бъде обучена за Гриша, част от магьосническия елит, предвождан от тайнствения Тъмнейший.

Но този великолепен свят не е това, което Алина е очаквала. Мракът напредва, страната разчита на неосъзнатите й сили, а тя ще трябва да се изправи пред тайните на Гриша... и пред тайните на сърцето си.

Светът, показан ми в книгата е невероятен. Със сигурност на авторката ѝ е било доста трудно да го създаде, защото тя е описала свят, различен от нашия, със различни хора от нас и различни вярвания. Очаквах моментално да се потопя в историята, разказваща за Алина и новооткритите ѝ сили, но не стана така. Трябваше ми известно време да вникна, да запомня кой - какъв е и какви сили притежава, какво означава някоя дума и т.н.

Алина е доста необикновено момиче. Като започне от силите си и стигне до личността, в която се превърна. Раздаваше си за своите приятели и нито един път не се отказа от тях. Хвърлиха я в непознатото, но тя успя да се впише в новата обстановка. Няма да лъжа като кажа, че в началото Алина се страхуваше от това как ще я приемат и толкова се гордея с нея, когато спря да се бои от себе си и започна да вярва на магията си. В книгата тя показа колко могъща сила има и вярвам, че в следващите книги ще я доразвие.

Мал е най-добрият приятел на Алина. И донякъде го харесвам. Верен приятел, готов да скочи пред дулото на пистолета заради теб. Друго, което харесах в него бе че е едно обикновено момче, което се оказа, че има за най-добър приятел едно необикновено момиче и се въвлече в свят, пълен с лъжи и интриги. Въпреки това смятам, че той не е подходящ за Алина като партньор в живота. 

Тъмнейший е моят любимец. Това което харесах в него е мистерията, витаеща около него. Единственото, което не можах да разбера е защо в един момент е мил и грижовен, а в следващият иска да те убие. Смятам, че доста помогна на Алина (въпреки края на книгата) и заради това ще го обичам вечно. Малко след средата на книгата, част от историята му се разбира и аз бях с отворена уста. Първо: как може да е толкова възрастен, а да изглежда толкова добре и второ: какво си е мислил, когато е вършил онези неща. Може би Алина ще го промени. Ще му покаже доброто в хората и ще го накара да разбере, че не всичко се постига със смърт.

"Сянка и кост" е едно убеждаващо начало за една невероятна трилогия, в която са включени всякакви приказни създания, а героите са разнообразни и ще намериш частичка от себе си във всеки един герой.

Годината е 2059-а. Почти целият свят е завзет от злокобното тоталитарно правителство на Сцион, а паралелно съществуват два свята – този на живите и селенията на мъртвите. Обикновените хора, които не усещат връзката с отвъдното, заемат най-висшите позиции на властта, имат всичко, което пожелаят, докато ясновидците са обявени извън закона, преследвани като престъпници... принудени да търсят прехрана в подземния свят на Лондон. Деветнайсетгодишната Пейдж Махони има рядка дарба: тя може да влиза в мислите на другите, да кара съзнанието си да напуска тялото. Тя е на служба при един от най-силните подземни босове, безмилостен престъпен гений. Но това е единствената ѝ защита на жестоките улици на Сцион.

Но Пейдж не знае, че на пръв поглед неуязвимите тоталитарни лидери са се съюзили с още по-коварна стихия, която дреме от векове в град, държан в тайна. Когато научава истината, тя е въвлечена в нещо по-страшно, отколкото някога е можела да си представи. Затворена в град, забравен от векове, поверена на Лорда – мистериозно създание, което настоява, че не е неин враг, въпреки че мотивите му са неясни – на Пейдж се налага да се бори за живота си, за свободата си и за другите като нея.

Но всяко следващо разкритие е по-объркващо от предишното. Какво цели тази могъща сила, която постепенно излиза от сенките? Има ли Лордът свои скрити причини да действа в нейна полза? И наистина ли е толкова недосегаем, колкото изглежда първоначално? Пейдж трябва да открие на кого може да вярва, ако пази някаква надежда да си възвърне свободата.

За да съм честна тази книга я прочетох още в началото на октомври, но нещо все ме спираше да напиша ревю на тази прекрасна книга. И днес просто си казах, че е време да опиша емоциите си, създадени от "Сезонът на костите".

Ще започна със света, който Саманта Шанън е създала. Тя е смесила познатият за нас Лондон с този от нейното въображение и ще кажа, че се е получило невероятно. Вкарала е и доста термини, с които трябваше да се запозная и това ме позабави, но това беше само в началото, докато не навлязох в историята. В доста малко книги главната героиня може да влиза в главата на друг като цяло и това беше причината да не мога да се откъсна от нея. Както казах имаше доста описания и това не ми допадна, но се постарах да не им обръщам внимание. Всъщност за мен тези описания бяха ненужни и ме спираха да чета интересните моменти в книгата.

Но истината е, че не се привързах към героите. Дори и към главната героиня. За мен те не участваха толкова в книгата, колкото и да желаех. А относно Пейдж - да беше смела, изправяше се срещу всичко и всеки и бе доста любопитна. Но исках да се потопя повече в нейният образ и вярвам, че в следващата книга това ще стане. Относно другите герои - имаше и едно момиче (чието име в момента не си спомням *срам*), което доста помогна на Пейдж да навлезе в новият свят, в който се намираше. 

Осъзнах, че ревюто ми е доста късо, а не го очаквах. Смятах, че ще пиша за героите и колко съм ги харесала, но уви реалността е малко по-различна от въображението ми. Нека да направя равносметка от написано до тук: светът и историята - невероятни, героите - не чак толкова. И все пак напълно осъзнавам, че това е първата книга от поредицата и авторката тепърва създава героите и ще има доста време в следващите книги да ги доразвие. 

В заключение ще кажа, че книгата е едно напълно ново нещо (за мен) и с радост ще я препоръчвам на всеки, който реши да прочете нещо различно и интересно.

ДОБРЕ ДОШЛИ НА КАРАВАЛА, КЪДЕТО НИЩО НЕ Е ТАКОВА, КАКВОТО ИЗГЛЕЖДА

Скарлет и Тела никога не са напускали своя мъничък остров и отдавна копнеят за чудесата на Каравала, ежегодното едноседмично представление, където на публиката е позволено да участва в шоуто наравно с артистите.

Каравалът е магия. Мистерия. Приключение.

Когато дълго чаканите покани най-после пристигат, изглежда, че мечтите на двете сестри най- сетне са се сбъднали. Ала едва стъпили на брега на вълшебния остров, Тела изчезва, отвлечена от Легендата, мистериозния собственик на Каравала.

Скарлет е чувала, че всичко, което се случва на Каравала, е постановка, ала въпреки това бързо попада в опасните мрежи на любов, магия и разочарования.

Така или иначе, трябва непременно да открие сестра си, преди играта да стигне до своя край и Тела да изчезне завинаги... 

Каквото и да сте чували за Каравала, действителността надхвърля чутото. Каравалът е повече от игра или представление. Ако на света съществува магия, най-вероятно е да я намерите именно там.

Ето още една напълно нова история, която ме завладя... до половината книга. Копнеех по тази книга в продължение на седмици и когато настъпи денят и най-накрая я взех в ръцете си и започнах да я чета осъзнах смразяващата се истина - книгата ми бе безинтересна. Представете си колко гадно се почуствах. Книгата, която толкова исках и накрая действията на някои от героите да ме дразнят толкова много, че да ме откажат от книгата.

Ще започна със Скарлет - главната героиня. Умно момиче... донякъде. Цял живот се опитваше да измъкне себе си и сестра си от зоркият и студен поглед на баща им и накрая какво? Измъква се, отива на жадуваното от нея място и накрая иска да се върне, само защото трябва да се жени. И при това за напълно непознат човек! Но нека ѝ го призная - обича сестра си от дъното на душата си. Би направила всичко за нея и Тела много добре го знае. Смятам, че нещата които направи бяха подтикнати от страх, че никога няма да намери сестра си.

Джулиан е другият главен герой. За разлика от Скарлет, Джулиан превзе умът ми. Винаги се смеех на шегите му и внимавах за израза на лицето му. Смятам, че го харесах толкова много, заради мистерията около него, а и заради добротата му. Можеше да не помага на Скар и сестра ѝ да достигнат до Каравала. Можеше да изостави Скарлет сама на онзи плаж и най-вече можеше да я остави да се оправя както си знае из подземията. Но не го направи. Защото колкото и да я криеше аз виждах добрата му душа. Както и Скарлет. Така че съвсем ясно ви стана, че ги обожавам като двойка.

И последният човек за когото искам да говоря е Донатела. Въпреки че не присъстваше в по-голямата част от историята, спокойно можех да я усетя как витае из страниците на книгата. Всичко, което вършеше беше заради по-голямата ѝ сестра. Да я откъсне от оковите, които баща им ѝ беше поставил. Да ѝ отвори очите и да види, че единственият им шанс за каквото им било щастие е бягството от така нареченият им дом. И смятам, че успя. Отвори очите на Скарлет и ѝ показа, че всичко си е заслужавало. Но още едно липсва - майка им, която е изчезнала преди десет години. Вярвам, че в следващата книга ще разбера повече. О да, ще прочета и втората книга, защото останах с много въпроси, които ме ядат от вътре и не ме оставят на мира.

Действията на моменти бяха доста бавни и ненужни. А някои от глупостите на Скарлет ми дойдоха в повече. И все пак в книгата имаше доста интересни моменти, които ме държаха на пръсти и очаквах всичко да стане. Защото в Каравалът всичко е възможно, но проблемът е че не знаеш кое е истина и кое - лъжа. И се възхищавам на всеки герой защото на моменти правеха разликата между реалното и магическото. Точно заради това я препоръчвам на всеки, който иска да се потопи в света на магиите, защото "Каравал" е точно това - книга пълна с магии и загадки.

В свят с три слънца, където мрак настъпва веднъж на няколко години, Мия Корвeрe се присъединява към училище за убийци, решена да отмъсти за смъртта на семейството си.

Вече шестнадесетгодишна, Мия е чирак в най-голямата и смъртоносна група убийци в Червената църква. Там тя ще трябва да се справи с предателство и да се бори за живота си, защото да се провали означава да умре...

Това е първата самостоятелна книга на Джей Кристоф, която чета. В "Илумине" не можах, а и не се интересувах за стилът му, но сега спокойно мога да говоря за неговият личен стил. Първото, което мога да кажа е, че обича допълнителните описания. В някои от главите в книгата описваше някакъв обичай или някой закон... За да съм честна по-дългите допълнителни описания не ги и прочитах, защото се намирах в някой интересен момент и сърце не ми даваше да спра и да ги прочета, в други моменти пък само като ги виждах колко са дълги и се отказвах (лек срам). Някои ще се запитат: щом не съм ги е прочела как е вникнала в историята? Истината е, че те са допълнения към историята. Ако искаш да разбереш малко повече за света, който Дж. Кристоф е изградил и те по никакъв начин не влияят на съществената история в "Нивганощ".

Ще започна с историята разказваща се в книгата и колко различна бе тя от това, което съм чела. И все пак на моменти си мислех за Селена Сардотиен и нейните убийства. Но нека се върна към Мия и нейната мисия - отмъщението. След убийството на баща ѝ тя решава да отмъсти за него като убие тримата души отговорни за обесването му. И така ден след ден с помощна на нейният ментор тя се обучава за Червената църква.

Мия е от онези герои, които са загубили всичко и се опитват да отмъстят за това. Но различното в нея е, че тя има сърце. А нейното сърце не ѝ позволяваше да убие невинен човек. Мия се оказа една силна личност, която с всеки изминал ден израстваше. И това означаваше да греши и тя го правеше...и то много пъти, но се поучаваше от грешките си и не ги допускаше втори път. Друго, което ми хареса в нея беше, че се сприятеляваше и не ѝ пукаше, че всъщност това са нейни съперници. Създаде няколко силни приятелства, но и няколко съперничества. Най-вече със Джесъмин. Въпреки това, в края на книгата се разбра, кои са истинските ѝ приятели и кои - не.

Другият главен герой е Трик. Двамата си Мия се срещат още в самото начало на книгата и споделят не само приключенията в Червената църква, а и пътешествието до нея. И няма как да не кажа, че ги харесах като двойка. Имаха няколко сладки моменти и искам още, но уви това няма как да стане. Трик се оказа едно смело момче, което винаги пазеше гърба на Мия, а в замяна получаваше същото. Разчуствах се, когато чух неговата история, защото тя беше потресаваща. И от както разбрах за миналото му започнах да се възхищавам още повече на неговата личност.

Следващата в групичката им е Ашлин. Още в първият ден двете с Мия завързаха нещо като приятелство, което постепенно ставаше по-силно. И някъде в средата на книгата бяха станали истински приятелки. Аш се оказа невероятна крадла, която само като те прегърне може да ти открадне нещо. И наистина се радвах, че двете се сприятелиха, но истината е, че не го намирах за правилно. Нещо ми подсказваше, че Ашлин се прави на това, което не е. Дали се оказах права? Ще ми се да ви кажа, но така ще ви разваля удоволствието. Няколко думи и за брат ѝ. Някак си той беше там, но не и духом. Осъзнавах, че е там само, когато споменаваха името му (което в момента изобщо не се сещам). 

Последната в групичката е Карлота. Ето това момиче ме грабна. Оказа се невероятна приятелка, въпреки че автора не го показа. Започнах да ѝ се възхищавам, когато заедно с Мия успяха да спасят целият клас. Трудеше се за всичко и нито за миг не подведе приятелите си. А да не споменавам колко умна беше. Опитвам се да не говоря (пиша) със спойлери, защото не искам да ви развалям хубавото удоволствие, но трябва да го спомена. СПОЙЛЕР когато я убиха почти се разплаках, защото осъзнах, че си е отишло едно лъчезарно момиче, което щеше да е верен спътник на Мия СПОЙЛЕР Но вярвам, че където и да се намират Мия и Карлота ще си помагат. Не знам как и дали, но силно се надявам.

Последният човек, за когото искам да говоря е лорд Касий. На пръв поглед изглежда, че е човек без капка емоция в себе си, но вярвам, че не е такъв (не че ще разбера). Вярвах, че ще помогне на Мия да разбере каква е и той го направи. Не по начина, по който исках, но го стори. Показа ѝ как да контролира сенките и как да се движи като нож. И смятам, че заради него тя ще се бори за узнае истината за здрачините (хората, които контролират сенките), че дори и повече, а аз с интерес ще проследя пътят, който ще извърви. И се надявам да отмъсти за хората, които изгуби.

Книгата е един шедьовър, чиято история разказва за Аа - богът на Светлината и Ния - богинята на Нощта. И как хората са разделени заради боговете, в които вярват, а някъде дълбоко в планините, едно момиче осмисля следващото си убийство и заедно с това да отгатне какво е всъщност - човек с невероятна сила или демон, който не знае що е милост.

Добре дошли в Морганвил.

Но не оставайте навън след спускането на нощта...

Морганвил е малък град, пълен със странни обитатели.

И когато слънцето залезе, мрачни създания излизат навън.

В Морганвил се спотайва зло, криещо се в... най-тъмните сенки.

Зло, което се оттегля с настъпването на деня...

За Клеър Денвърс училището е било ад, но колежът може да й струва живота. Тя си спечелва омразата на Моника, най-популярното, но и най-жестокото момиче в колежа. Принудена да напусне общежитието, Клеър се нанася в Стъклената къща. Всеки от новите ѝ съквартиранти крие своя тайна. Но най-голямата тайна, за която Клеър изобщо не подозира, е, че Морганвил е управляван от вампири и те са жадни за свежа кръв...

В духа на идващият празник - Хелоуин реших, че няма по-подходящо време да прочета няколко книги относно вампири, феи, духове и още кух други магически същества. Спрях се на тази книга, защото ми се оказа доста интересна с това един град да е управляван от вампири и как може да не разбереш кой е вампир и кой не е...

По традиция ще започна и с главната героиня - Клеър. На пръв поглед е една зубрачка, но истината е, че за крехките си 16 години беше постигнала доста. Едно от тях е че влезнала година по-рано в гимназията и я е завършила една година по-рано от връстниците си. Истината е, че не си представях Блеър по никакъв начин. Искам да кажа при някои си ги представям като силни и борбени или пък щастливи и без да им пука за живота, но за Блеър...нищо. Така че общо взето не останах разочарована от нея, но много искам в следващата книга да я видя още по-борбена и готова да обстоява това, което желае.

Следваща в групата е Ева. За отрицателно време двете с Блеър станаха доста близки приятелки. Подкрепяха се и не веднъж двете си спасяваха животите взаимно. Част от историята на Ева се разказа тук, но смятам, че в другите книги ще се появи още информация за нейното минало и вътрешното ми чувства казва, това или ще помогне, или не. Спокойно мога да кажа, че искам приятелка като Ева, защото тя показа вярността си към всички. Никога не ги упрекваше за нещо (това важи само за важните неща) и се опитваше да бъде полезна на всички. 

Следващият е Майкъл. Ако трябва да използвам термини той е лидерът в групата. Основно, защото къщата е негова, но смятам, че има неписано правило, което казва, че всички трябва да слушат Майкъл. До средата на книгата нито един път не помислих, че той може би пази някаква тайна. Дори, когато Шейн намекна пред Блеър, че в Майкъл има нещо странно. Продължавах да не го мисля за вампир. Но дойде средата на книгата и се оказа, че Майк наистина е различен, но важното - не бе вампир. Така че от една страна се оказах права. Нали? През цялата книга той защитаваше приятелите си. Болеше ме да го виждам, когато не можеше, а искаше. Книгата свърши брутално за него, но се надявам това да е просто заблуда от авторката, за да ни държи в напрежение.

И стигнах до Шейн. Любимият ми герой. Нямам никакви забележки към неговият образ, защото за мен той беше съвършен. Всички тези моменти между него и Блеър ми стопляха сърцето. Как винаги я предупреждаваше за опасността или ходеше с нея до колежа, дори отиде и до магазина за дрехи с нея. Той също беше загрижен човек. Семейството му беше разбито и той се опитваше да опази малкото му останали приятели. Смятам, че той ще изиграе доста важна роля в следващите книги. Не знам кога и как, но го знам (какво смислено изречение...). 

Като финални думи ще кажа, че книгата не е някакво клише. В последно време попадах много на тях, но смятам, че тази не е такава. Ще дам пример: Блеър нито се оказва някаква важна особа (разбира се без да предполага за това) нито се влюбва с ОНЗИ вампир. За някои това може и да не е достатъчно, а за други да е. Затова ще ви кажа едно нещо: прочете първите 30-40 страници, ако ви допадне... значи е вашата книга.

Поредица от нелепи съвпадения или проклятие?

Сезонът на злополуките е част от живота на 17-годишната Кара, откакто се помни. Всяка година към края на октомври се случва нещо – семейството на Кара става необяснимо податливо на инциденти. Когато това време наближи, те прибират ножовете надълбоко в шкафове, покриват острите ръбове на масите и изключват електрическите уреди... но злополуките ги следват навсякъде.

Защо са така прокълнати? И как могат да се спасят? Кара започва да задава въпроси и дълбоко пазените семейни тайни изплуват на повърхността. А тази година сезонът на злополуките ще счупи нещо повече от кости...

Опияняващ, опустошителен, мрачен и напрегнат – сезонът на злополуките е тук.

Всички герои са представени невероятно и като прибавим към тях невероятните тайни и мистерии, книгата се нарежда в челните местна за любима прочета книга.

Всичко започва с едно домашно по литература – очаква се учениците да напишат писмо до починал президент, велик учен или философ, но за Лоръл истинският порив я отвежда другаде. Тя избира да пише на Кърт Кобейн, защото невероятната й сестра Мей е била луда по музиката му и също като него е починала млада. Скоро Лоръл успява да напълни цялата си тетрадка с писма до хора като Джанис Джоплин, Хийт Леджър, Амелия Еърхарт, Джуди Гарланд и Ейми Уайнхауз, но така й не показва написаното на учителката си. Тя споделя с мъртвите за новото училище, за новите приятелства, за разбитото си семейство, за първото си истинско влюбване и – най-важното – за болката от загубата на Мей. Както и за тяхната тайна.

Ще започна с това, колко надълбоко влезна тази книга в душата ми. Защото тази книга ми показа каква трябва да е болката от загубата на родител, на сестра/брат, на приятел или просто на човек, който си познавал. Защото в днешно време доста хора се крият зад маските си и не позволяват някой да види тяхната болка. Вярно, че Лоръл призна чувствата си чак в края на книгата, но през цялото време тя споделяше болката си в писмата до мъртвите личности.

Лоръл претърпя промяна. В края на книгата беше с една идея по-мъдра, отколкото в началото ѝ. Писането на писма и помогна да види светът по по-различен начин, въпреки че приятелките и гаджето ѝ ѝ помогнаха. Бяха до нея и дори и да не знаеха какво става опитваха да ѝ помогнат. Може би подсъзнателно, но успяха. И в края на книгата се превърнаха в едно семейство от чудаци (както се наричаха в книгата).

Самата аз съм загубила две доста близки приятелки. Не са мъртви... просто спряхме да поддържаме контакти и това доста ме нарани. С първата се случи преди 3/4 години и тогава просто не осъзнавах болката, но сега когато едва преди година загубих и така наречената си най-добра приятелка... Може би вината е в мен... но се опитах. И с двете приятелства се опитах да задържа връзката помежду ни, но накрая се отказах, просто защото не виждах смисъл аз да опитвам, докато на другият човек да не му пука какво ще стане. Болеше ме, но сега осъзнавам, че всичко е за добро. Радвам се че сега осъзнах какви хора са, а не след години, когато ще имам повече за губене.

Знам, че ако след години се случи да загубя роднина ще съм прочела за човек, който се е справил с такава болка и ще знам как и аз самата да се справя с болката. За някои хора "Писма до мъртвите с любов" може би ще е депресираща, но за мен не е така. Не знам дали всичко това звучи смислено, но не знам по какъв друг начин да опиша чувствата, които бушуват в мен. Някои изливат чувствата си в някоя песен, книга или дори във филм, но аз не го мога. Може би самата аз ще започна да пиша писма до някой, когато загубя обичан човек, но сега осъзнавам, че няма значение как ще се справя с болката. Важното е да се справя с нея.

Осъзнах, че всъщност това стана по-скоро изповед, отколкото ревю така че ще кажа няколко думи за самата книга и героите. Както казах Лоръл се промени. Успя да се справи с болката си. Намери нови прияели, за които да се бори и момче, за което да обича. Скай беше онова загадъчно момче, което бе преживяло също нещо неприятно. Смятам, че Скай и Лоръл си помогнаха взаимно. Хана и Натали - новите приятелки на Лоръл. Те двете също имаха проблеми, за които да мислят и се радвам, че успяха да ги разрешат. НО истината е, че не можах да опозная всичките както исках.

Важното обаче за мен бе, че намерих книга, които показа какво е да изгубиш някой. Защото в някои книги болката от загубата на човек е показана само в началото на книгата, а през останалата част изобщо не я споменават. Бих казала на всеки, който е загубил някой да я прочете, защото така няма да се почувства сам и ще знае, че някъде по света някой се чувства по същият начин.

Дванадесетгодишният Калъм Хънт е израснал с три правила… Никога не вярвай на магьосник. Никога не преминавай тест, поставен ти от магьосник. И никога не позволявай на магьосник да те отведе до Магистериума. Калъм е на път да наруши и трите правила...През целия си живот Кал е слушал предупрежденията на баща си за това колко лоша е магията. Той е уверен, че ако изкара Железния изпит и бъде приет в Магистериума, го очакват само беди. Затова дава всичко от себе си, за да се провали... и се проваля тъкмо в това.Сега Магистериумът го очаква - място, което е бляскаво, но и зловещо, свързано с миналото и водещо към бъдещето му. А Железният изпит е само първото от изпитанията, които ще го посрещнат...Добре дошли в Магистериума! Подгответе се за приказно пътешествие из свят, в който децата чиракуват, за да се превърнат във воини, а черните магьосници се стремят да надвият дори самата смърт.

Ще започна с това, че цялата история е доста добре измислена. Светът, който двете авторки са създали е едновременно чужд и познат. Има прилики с други книги, но същевременно е един нов свят, който с възхитение опознавах. Магистериума (училище за магове) се оказа доста интересна сграда. Като започне от тайните коридори и стени, мине през невероятните пещери и стигне до разкошната храна. Имаше един минус - липсващите прозорци. Не знам как са се чувствали всички ученици, но аз със сигурност щях да получа клаустрофобия. Няма да си кривя душата и ще кажа, че в средата на книгата действията за мен станаха леко мудни. Хем имаше, хем нямаше действие. Но все пак смятам, че авторките компенсираха за това в края на книгата, когато толкова важно нещо се разбра и преобърна света на един от героите.

Като стана дума за героите... ще започна с Тамара. В началото тя се опитваше да стои на страна от проблемите и да следва правилата, но в края на книгата разбра, че не иска да бъде такава. Че иска да прави редни неща без да ѝ пука дали ше мами, да се забавлява с новите си приятели и да не успява на всяка цена. Да прави грешки без родителите ѝ да се разочароват от нея. И аз смятам, че ще успее. Всъщност ако питате мен вече е успяла. Въпреки че имаше сестра, която беше с една или с две години по-голяма от нея, не можах да видя тази обич между тях двете. И донякъде виня сестра ѝ, защото тя стоеше настрани от Тамара и не се опитваше да ѝ помогне да се нагоди в училището, да свикне с новата обстановка. Но няма как да не спомена, че през цялата книга Тамара бе "разумът" в групата. О, да не забравя да кажа, че беше и ходеща енциклопедия. Обаче това помогна им помогна в някои ситуации. 

Следващият в триото е Аарън. Първото нещо, което си казах за него бе, че има доста странно и оригинално име. Безпорно атлета в групата. Още от самото началото Аарън беше мил Калъм. Той също като Тамара не го възмути факта, че Кал има проблем с единия крак. Постепенно двамата изградиха връзка като най-добри приятели. Аарън също имаше проблеми. Докато Тамара в началото искаше да накара родителите ѝ да се гордеят с нея, той въобще нямаше родители. Майка му бе починала, а баща му - избягал. Той сам се беше подготвил за Железният изпит и мога да кажа, че се беше справил отлично. Аарън се оказа и магът, който толкова много хора търсеха. Няма да кажа кои хора и какъв точно маг, защото ще издам доста важен спойлер.

И стигнах до главният герой в книгата. Калъм Хънт се оказа доста смел герой, като се има на предвид осакатеният му крак. В началото той се чувстваше самотен, но благодарение на Тамара и Аарън разбра значението на думата приятелство. Въпреки че знаеше какво да очаква от Магистериума (от разказите на баща му, някои от които се оказаха неверни) остана доста изненадан. Ако мен питате най-вече от храната и от това, че не умря. Но няма да лъжа - след голямото разкритие, което разбра за себе си, Калъм ще има доста препятствия. Вярвам обаче, че имайки до себе си своите приятели той ще се справи.

"Железният изпит" ме изненада. Смятам, че докато първата книга от поредицата е повече за читетелите между 7 и 12 годишна възраст, останалите книги ще хванат окото и на по-възрастната аудитория. И окончателното ми мнение относно тази книга е, че няма значение възрастта. Има ли значение дали ще си на 10 или на 16 години? Ако ти харесва дадена книга - прочети я. Нищо няма да загубиш! 

Ийви О'Нийл се замесва в поредния скандал в родното провинциално градче и родителите ѝ я изпращат за наказание в Ню Йорк. Но Ийви това и чака. През златните двайсет години на миналия век Ню Йорк кипи от живот, там е раят на тайните джаз-клубове, модните магазини и бляскавите кинозвезди. Точното място за момиче, което мечтае за слава и безгрижни дни.

Но освен в оживлението на Голямата ябълка, Ийви прекарва времето си и из прашните, тъмни кътчета на странния Музей на окултното, управляван от чичо ѝ Уил. Той изглежда е обсебен от свръхестественото, а племенничката му пази мрачна тайна - дарба, която досега ѝ е носила единствено беди. Не след дълго полицията открива тялото на момиче, белязано с мистериозни символи. Уил и Ийви са извикани да сътрудничат на силите на реда и тя осъзнава, че способностите ѝ са единственият начин да заловят сериен убиец, излязъл на повърхността от черните дебри на миналото.

Появяват се още жертви и жителите на Ню Йорк са ужасени. Целият град е вперил взор в разследването: ще успее ли Ийви да стигне до истината и какво ще ѝ коства това? Дали мракът няма да я пречупи? А през това време около нея се разгръщат историите на Ясновидците, всеки със своите тайни...

След прочитат ми на "Тези плитки гробове" от Дженифър Донъли реших, че искам да прочета още книги, които да ми покажат Ню Йорк в миналото. Така че взех "Ясновидците" в моите ръце и започнах да чета и с всяка изминала страница се потапях в света, който Л. Брей беше създала. В книгата имаше много описания и в обикновен случай това доста би ме подразнило, но в тази книга описанията бяха задължителни, защото чрез тях си представях Ню Йорк чрез 20-те години на миналият век. Нямаше как да не сравнявам градът през 1890 г. (Тези плитки гробове), 1926 г. и 2017 г. Едва за 36 години хората бяха заменили файтоните с коли, свещите с лампи и писмата с телефони. А да не говоря, че за по-малко от век са измислени телевизорите, таблетите, компютрите и общо взето всяка една нова технология и подобрение на някои неща. Но нека се върна към 1926 година и как поведението на младите хора се отразява на старите, които живееха още със старото си мислене (де да знаеха сега как изглеждат някои от младите).

Ийви О'Нийл е точно като момичета на нейната възраст - иска забавление, някое ново приключение и да е в светлината на прожекторите, но това е невъзможно в родния ѝ град. По стечение на обстоятелствата родителите ѝ я пращат в Ню Йорк - градът на нейните мечти. Но нейните планове се променят - от ходене на партита, пиене и забавление, Ийви решава да помогне на вуйчо си Уил да открие убиеца, който е вкарвал цял Ню Йорк в паника. Харесах Ийви още с първите глави. Вярно че в началото мислеше само за себе си, но постепенно започна да зачита мнението и на останалите и да се вслушва в тях. В края на книгата я видях като един истински детектив - храбва и готова на всичко да открие убиеца. Друго, което харесах в нея, беше свръхестественото. Дарбата, която не зачиташе в началото, доста ѝ помогна с разкритието на убийствата. И да не пропусна почти всичките ѝ саркастични отговори - направо се заливах от смях с нея и някои комични ситуации, в които попадаше.

Мейбъл Роуз е най-добрата приятелка на Ийви в Ню Йорк. Познавайки се от девет годишни, двете имат доста спомени заедно и едно огромно количество писма, които са си разменяли през годините. Въпреки че е тиха и скромна, винаги беше зад Ийви и не я оставяше сама. Харесах, че остана вярна на себе си и не реши да се промени, за да впечатли момчето, което харесва. Радвам се, че промени част от външният си вид заради себе си, а не защото някой го изискваше от нея. За съжаление, някои хора дори не се опитваха да опознаят Мейбъл само защото познават родителите ѝ и смятаха, че тя мисли също като тях, но всъщност Мейбъл има свое мнение за всичко. В края на книгата се появи едно сладко момче и доста се чудя, дали отново ще го видя и в следващата книга и ако „да“, каква ще му бъде ролята му и дали ще стане близък с Мейбъл. 

Другата приятелка на Ийви - Тета, също помогна на Еванджелин да се впише в бързия ритъм на живота в големият град. Тета е героиня с тежко минало, която има тайни, познати единствено на най-добрия ѝ приятел Хенри. В „Ясновидците“ бегло се загатва каква е дарбата ѝ и смятам, че в следващата книга ще се спомене повече за нея. Харесах приятелството ѝ с Хенри - разчитат само на тях двамата си, нямат никакви тайни помежду си и се държат така, сякаш никой не може да ги раздели. Останах изненадана, когато разбрах, че приятелството им е отскоро, защото изглеждаха доста близки. И въпреки че разбрах миналото на Тета, това на Хенри остана в загадна. Авторката е дала доста малка информация относно него, но това не ми попречи да го харесам.

И няколко думи за останалите герои - Мемфис, Уил и Джерико. Харесах Уил, защото той е от онези вуйчовци, които не може да не обикнеш. В началото се държеше хладно с Ийви, но постепенно свикна с нея и някъде към края смятам, че изградиха някаква връзка. Джерико е неговият помощник. Той също като Уил се държеше студено с Ийви и първоначално изобщо не го харесах, но постепенно разбрах защо се държи по този начин и доста помогна историята му от миналото. Мемфис също е герой, който има тъмно минало. Дарбата му, която беше изчезнала, го бе накарала да не вярва в някои неща. Но тогава се появи Тета и го накара да преоткрие света. Няма да споменавам, че и тях харесах като двойка

Либа Брей е създала доста увлекателна история, най-вече с тази на убиецът. Някак си всичко беше свързано - кометата, вярването в Бога и как миналото понякога определя бъдещето. Препоръчвам книгата на всеки, който иска да се потопи в света на Ню Йорк през 20-те години на XX век и на този, който обича свръхестественото и загадките.