Винаги съм си падала по подобни книги, в които героите разкриват тайни и загадки. Самата тръпка от това да откриеш нещо мистериозно или пък да разгадаеш семейна тайна. В много отношения „Игри на наследство“ е интересно четиво, но и има доста клишета, за които ще си поговорим в отделен абзац.

Образът на Ейвъри е клиширан - бедно момиче, което няма родителска фигура до себе си, но изненадващо наследява милиони, извинете, милиарди, както постоянно е изтъкнато в книгата. Подкрепата на по-голямата ѝ сестра обаче е плюс, защото героинята не е съвсем сама и има на кого да се доверява безрезервно. Но Ейвъри успя да ме спечели с факта, че е вярна на себе си, че знае възможностите си и че подкрепя хората, които обича. Успява да се справи с новината, че е наследила богатството на непознат за нея човек и да покаже, че не може да бъде контролирана. Признавам, че Ейвъри притежава интелигентност, тъй като успя да разгадае мистерията, оставена от Тобайъс Хоторн. Да, братята Хоторн ѝ помогнаха, но и сама откри важни следи. 

Сестрата на Ейвъри - Либи, е единственият човек от семейството ѝ, на когото може да разчита. Въпреки че са полусестри, двете имат силна връзка помежду си, изградена на доверие и обич. Либи е упората на Ейвъри и благодарение на нея главната героиня води, доколкото е възможно, нормален живот без да се притеснява, че няма къде да спи или какво ще донесе поредния самотен и тежък ден. Като неин попечител Либи трябва да се премести заедно с Ейвъри и това дава възможността тя да бъде опозната. Синята коса и готик дрехите дават една първоначална грешна представа за Либи, но опознавайки я, става ясно колко добра, мила и грижовна е тя. 

Стигаме до семейство Хоторн. Авторката се е постарала да представи всеки негов член, но на фокус са братята Наш, Грейсън, Джеймсън и Зандър. Четиримата се различават един от друг и ако не е външността им, едва ли някой би познал, че са роднини. И все пак са Хоторн. Това означава, че притежават остър ум, безброй знания и власт. И да, тези качества са на лице, но в същото време как читателят ги запомня? Като каубой покровител; грубоват и недоверчив бизнесмен; философ, обичащ да се напива, и находчив любител на роботите. Харесах и четиримата, но лично аз предпочитам Джеймсън и Зандър. Не че другите двама са лоши, но тези два образа успях да опозная по-добре. 

В този абзац ще споделя за всички клишета, така че ще има спойлери. Споменах вече образа на главната героиня затова се прехвърлям на любовния триъгълник между Ейвъри, Джеймсън и Грейсън. Мнението ми за него? Абсолютно ненужен! Вярвам, че отдавна мина модата му и въпреки че е слабо засегнат в „Игри на наследство“, предвиждам как ще се задълбочи в следващата част и в даден момент фокусът ще бъде върху избора между двамата братя. Продължавам с любовната драма в миналото на Грейсън и Джеймсън. Смятам, че единият все още не я преживял, докато другият я е загърбил и гледа напред. Във връзка с това моето лично раздразнение е, че се повтаря любовната история (братята отново се влюбват в едно и също момиче). На последно място искам да изкоментирам младата възраст на Ейвъри и братята (ако не броим Наш) и колко по-добра щеше да е историята, ако те бяха в колежа. 

„Игри на наследство“ има задоволителен финал. Имах теория защо точно Ейвъри е получила наследството, но авторката ме изненадана. Тази изненада не ме разочарова, защото, честно, колкото и да исках моята теория да е правилна, замисълът на Дженифър Лин Барнс също е добър. А след хвърлената бомба за Тоби (член на семейство Хоторн) нямам търпение за втората книга.

Не знам с какво впечатление останахте за мнението ми относно „Игри на наследство“ от ревюто ми, но съм доволна от прочетеното. Да, в романа има клишета, но историята е интересна и виждам потенциал за поредицата. Така че оценката ми е 4✩.   

По принцип не чета комикси, но нямаше как да пропусна този, защото той разказва за нова планета от вселената на Космера, а именно Талдаин, от която идва и една от най-важните героини - Крис. За нея обаче малко по-късно. Комиксите от тази поредица са три на брой и тъй като са кратки, ревюто ще бъде и за трите. То няма да съдържа спойлери, но ще ви запозная с особеностите на Талдаин и неговата магическа система. 

Ако обстановката на „Спиращият войната“ ви напомня на някоя джунгла или оазис, то тази в „Бял пясък“ представя живота в пустинята. Пясък навсякъде, докъдето ти стигне погледа, а под пясъците се крият животни (дълбокопясъчници), готови да те нападнат. Жегата е нещо, което не изчезва, а водата - нещо, търсено от всички.  

Условно Талдаин може да се раздели на Дневна страна, която непрекъснато е окъпана от блясъка на слънцето, и на Тъмна страна, която пък е потънала във вечна тъмнина. В „Бял пясък“ е наблегнато на Дневната страна и нейните обитатели. Такива са Повелителите на пясъка, които с магическите си способности могат да контролират белия пясък. Използваният пясък от бял се превръща в черен. Давам подсказка на тези от вас, които са чели „Спиращият войната“ - докато Хойд, преобразен като майстор разказвач, разказва на принцеса Сири история, той използва пясък. Тези Повелители имат различни дарби, но една от тях, спомената в комикса, е втечняването или иначе казано водата се превръща в пясък. 

Главният герой тук е Кентън - синът на Върховния майстор. И като такъв Кентън иска да се докаже не само пред баща си, но и пред останалите Повелители. Трудна задача, имайки предвид, че способностите му са слаби, но той не се отказва. А когато решава, че е единственият оцелял от нападението, се съюзява с непозната Крис и заедно с нея и продружителите ѝ заминава за Лоссанд, където разбира, че и други Повелители са се спасили. Нова трудност обаче се появява и този път Кентън ще се бори, за да докаже, че може да е силен и обещаващ водач. А докато разрешава проблемите на Повелителите на пясъка, Крис има своя мисия.

Бях много развълнувана за този комикс, тъй като знаех, че най-накрая ще срещна Крис - един от малкото хора, които пътуват из Космера. Тук обаче тя все още е само Крисала - херцогинята, която търси свой близък в Дневната страна и която решава да помогне на Кентън да запази Дием (гилдията на Повелителите на пясъка). За съжаление обаче, образът ѝ не е представен в дълбочина и няма как да бъде добре опознат. И все пак може да се забележат смелостта и любопитството ѝ. Така че стискам палци Сандерсън да ѝ обърне повече внимание в някоя друга творба и да разкаже нейната история. 

За първи път чета комикс и колкото и да ми допадна оформлението, не смятам, че „Бял пясък“ е подходящ за комикс, защото творбите на Брандън Сандерсън не могат да бъдат представени като графичен роман заради дълбочината на творчеството му. Според мен колкото и да са опитали да вмъкнат най-важните детайли, няма как за 160 страници да се представи нов свят с нови герои и техните умения. Например за 50 страници са вкарани няколко персонажа от различни култури с доста интересни названия. Отделно другите два комикса не са кой знае какво и ако не броим обратите в „Бял пясък 3“, които показват добрите идеи на автора, не смятам, че си заслужават да бъдат прочетени. 

Средната ми оценка за трите комикса са 2✩. Ако сте почитатели на Космера и искате да изчетете всичко, свързано с него, трябва да включите и „Бял пясък“. Първият комикс всъщност не е толкова лош, но лично аз имах много високи очаквания, които не се оправдаха. А като се замисля колко голям потенциал би имала поредицата, ако бе превърната в самостоятелен роман като „Елантрис“ и „Спиращият войната“... 

Източник на изображение 1.1 и 1.2. 

Нямах търпение да прочета „Спиращият войната“ заради описанията на Халандрен - страна, преизпълнена с ярки и наситени цветове. Брандън Сандерсън за втори път успява да създаде оригинална и завършена история в една книга с множество главни герои, които са различни един от друг. В ревюто няма да има спойлери, но както при „Елантрис“ и „Душата на императора“ ще има обяснения за Налтис (планената, на която се развива действието) и магическата система.

Още в самото начало се показва явния контраст между Халандрен и Идрис - кралства с общо минало, но с отделно бъдеще. Преди триста години Идрис не е съществувал. След разрушителната война Велебран обаче кралското семейство бяга от Халандрен и се заселва на север в планите и създава ново и отделно кралство. А самият Халандрен започва да се управлява от Богът крал и другите по-нисши богове, известни като Завърналите се, като по този начин населението приема религията на Многоцветните тонове. 

Преди да коментирам героите и техните действия нека разясня магията в Халандрен. Всеки, роден в Налтис, притежава БиоХроматичен дъх или накратко Дъх. Колкото повече Дъх има един човек, толкова повече сили притежава и разграничава различни нюанси на цветовете. Има четира типа БиоХроматични същности. Първият са Завърналите си - хора, завърнали се от благородна смърт. Те са известни и като боговете на Халандрен. Вторият са Безжизнените - съживени мъртъвци, които се управляват чрез Заповеди. Третият тип е Пробуждането - съживяване на неживата материя. Последният тип същности е подобен на Пробуждането, но този път предметът има съзнание. Пример за такъв предмет е мечът на Вашер Нощна кръв.

Гледните точки в „Спиращият войната“ са четири на брой. Сестрите принцеси Сири и Вивена, богът Лайтсонг и мистериозният Вашер. Сири и Вивена се различават доста по характер и маниери. Вивена, като най-голямото дете и дъщеря, е обещана на Бога крал. Това означава, че през целия ѝ съзнат живот тя е обучавана да бъде сдържана и рационална и да разбира от политически игри. Но когато най-малката ѝ сестра е изпратена в Т'Телир (столицата на Халандрен), Вивена се чувства незначителна и заминава да спаси Сири и да опита да спре войната. Но пристигайки в Т'Телир, принцесата се сблъсква с доста трудности и накрая самоуверената Вивена е заменена от обърканата и несигурна Вивена, който в крайна сметка открива своя път. 

Сири е пълна нейна противоположност. Винаги усмихната и нарушаваща правилата. Не се интересува от чуждото мнение и не се притеснява да показва емоциите си. Когато обаче се изправя пред Бога крал, тя изпитва единствено страх и притеснение. Трябва да изминат седмици, за да разбере, че Сузеброн (Бога крал) не е чудовището, за което го представят, а е един мил, добър, скромен, но и наивен мъж. За момента тяхната връзка е най-добре изградената и съдържа най-много романтични моменти, така че нямаше как да не я харесам. Ако израстването на Вивена е бързо и внезапно, то това на Сири е постепенно. Тя има времето да опознае ситуацията, да прецени за какво да се бори и да създаде план. И по този начин от непокорна принцеса се превръща в уверена кралица. 

Чрез главите на Лайтсонг се показва животът в пантеона на Халандрен и как всъщност един човек може да се превърне в бог. Това е възможно само ако умреш с героична цел и се върнеш отново към живот, за да отдадеш Божествения си дъх с цел предотвратяване на нещо лошо. Първоначално не му бях фенка, но с развитието на историята ми стана симпатичен. Лайтсонг се държи така всякаш не му пука и приказва каквото си иска, за да прикрие чувствата, бушуващи в него. Предпочита да мързелува и да е безполозен за останалите богове, но в същото време притежава остроумие, което го води до целта, върнала го към живот.  

Последният главен герой е Вашер, който всъщност няма много глави. Това обаче не означава, че няма важна роля в историята, а напротив. Просто Брандън Сандерсън, както винаги, оставя разкритията за накрая. Вашер отблъсква със своята студенина и грубост, но това е само докато не бъде опознат. След това продължава да отблъсква, но читателят знае, че е заради характера и живота му. Образът му е толкова мистериозен, колкото и този на разумния му меч Нощна сянка. Мечът може и да притежава някакъв разум, но не мисли като обикновения човек - времето не значи нищо за него и не може да осмисли човешките взаимоотношения. Въпреки че през повечето време е жизнерадостен, весел и жадуващ за внимание, може да е и егоцентричен и да опита да убие всеки, който счита за зъл. 

Вече съм преполовила книгите за Космера и до момента „Спиращият войната“ е любимият ми роман заради цветното описание на Халандрен, романтиката, която по принцип не е много засегната в творбите на Сандерсън, между Сири и Сузеброн и интересните способности на хората, притежаващи голямо количество Дъх. А това, че е и самостоятелна книга, е още един плюс.