Съвсем случайно попаднах на ревю на тази новела и четейки го, се заинтригувах и реших да прочета тази готическа творба, защото съм фен на готиката, а и „The Monster of Elendhaven“ е едва от 160 страници, което я прави идеална за еднодневно четиво. Линк към ревюто, което прочетох - тук.

„Стихия в кръвта“ е първата българска книга, която чета за годината, и признавам, че я харесах. Това, че е около 300 страници, е хем плюс, хем минус. Валентина Игнатова можеше да създаде още по-добър свят, да даде повече информация за героите и дори да представи стихиите по-задълбочено. В началото дадох 5 звезди на книгата, но сега, почти месец, след като я прочетох, съм по-склонна да променя оценката на 4 звезди, защото въпреки интригуващия сюжет има какво още да се очаква от „Стихия в кръвта“. Това ще бъде едно от малкото ми ревюта, в което ще говоря свободно и предполагам, че ще съдържа спойлери, така че четете на ваша отговорност.

Започвам с Кристина, защото като единствено момиче в цялата група нямаше как да не я харесам. Личеше си, че иска отново да стане близка с приятелите си от детството и че полага усилия да го направи. И все пак на моменти ми изглеждаше много наивна и прекалено емоционална - за най-малкото започваше да трепери и да се затваря в себе си. Също така много ми заприличаше на някакъв пасивен герой, който не знае какво да предприеме, ако не изпадне в някаква ситуация. Самата анотация малко ме обърка за ролята ѝ в книгата, тъй като пише, че с нея идват проблемите, а основната връзка между Кристина и германците е, че е работила при възрастния професор. Самата тя си няма и на идея за плановете на двамата изследователи, така че по никакъв начин не мога да кажа, че заради нея групата преживява толкова трудности.

Историята започва с това как Кирил пристига в селото, къдете живее баба му, и в началото го възприех като лидерът на групичката им, но постепенно осъзнах, че не е. Да, приятелите му се допитваха до него и често бе буфер между близнаците и Николай или пък между тях и Кристина, но реално не виждам с какво е повече от другите. Кирил не ми е любимецът и причината за това е липсата му на емоция и дори на моменти голямото му его за себе си. Не разбирам как може да игнорира в продължение на часове Кристина и след това да се присети, че има момиче, което го харесва. Дори бих приела, че липсата му на допир, когато се свързва със стихията Огън, иска да покаже на читателя, че е безчувствен.

Близнаците - Макс и Алекс, ги харесах от самото начало. Те вкарват хумор в напрегнатите ситуации и са едно разнообразие от типичните сериозни герои. През първите страници ги смятах за глупаци, но постепенно осъзнах, че въобще не са такива. Двамата не могат да са по-различни - единият е сериозен (Макс), а другият - вечният шегаджия. И ето тук идва още едно разминаване с първоначалното представяне на героите - в началото Макс и Алекс са винаги усмихнати и готови да скочат с главата напред в някоя бела, а изведнъж се чудиш как за по-малко от 100 стр. толкова се промениха. Николай ми е най-мистериозният персонаж от всичките петима герои. Да, научава се нещо за семейството му и как се е държал като малък, но какво за тийнейджърските му години и мечтите му? Дори можеше да се наблегне на силите му, защото неговите определено са най-любопитни.

На пръв поглед ревюто ми показва, че не съм доволна от „Стихия в кръвта“, но ако преглътна недоизградените герои, всъщност харесах книгата. Може би това е заради самите стихии и приятната атмосфера на село Бяла Гела, което толкова ми напомня на Арбанаси - старите къщи, дългата история на селото, което също се е превърнало в туристическо място. Затова със сигурност ще си взема и втората книга, за да видя дали Кирил и приятелите му ще израснат и ще приемат силите си. Осъзнава, че има доста неща, за които исках да ви говоря, но до които не стигнат, но май така е по-добре, защото сами ще можете да се насладите на творбата на Валентина Игнатова.

Когато започнах миналата година поредицата, която очаквах от дълго време някое издателство да я преведе, не очаквах, че толкова ще ми хареса. Привързах се към героите, опознах един нов и интересен свят и сега се надявам издателство „Егмонт“ да преведе и другата поредица, която също се развива във вселената на „Хрониките на избавените“. 

Спомням си как в „Измамна целувка“ Лия мечтаеше за един по-спокоен живот, в който ще има пълната власт над самата себе си и ще прави каквото тя пожелае, а не каквото ѝ наредат. Сега, в края на поредицата, много неща се промениха, а Лия, посещавайки три кралства и запознавайки се с нови хора, също се промени. Разбра, че ако тя не се бори със зъби и нокти, за да победи Комисаря, никой друг няма да го направи.  От импулсивно и незачитащо опасностите момиче, се превърна в добър войник, който обмисляше и премишляше даден план, за да извлече най-добрите ползи от него. Не започваше да се притеснява, когато попадаше в капан, а бързо и хладнокръвно измисляше как да излезе от ситуацията. Научи се как да вдъхва кураж в останалите войни и да се противопоставя на генералите, която я смятаха за най-обикновена принцеса, която си няма и на идея от стратегия и военна тактика. Бори се да покаже на народа си, че не е предателка, каквото я бе изкарал Комисаря, и че ще направи всичко по силите си, за да ги предпази от войната. И наистина да го направи.

Кейдън също много се промени от асасина, с който се запознах в първата книга. Тогава той сляпо вярваше, че Комисаря единствено иска да превърне Венда в силна страна, от която другите кралства да изпитват уважение, но истината се оказа по-различна - той просто желаеше повече власт за себе си и се стремеше да я получи. Благодарение на Лия, Кейдън отвори очи за света, който го заобикаляше, и избра да се бори на страната на доброто. Пазеше гърба на Лия и най-накрая разбра, че връзката между тях е по-скоро приятелска, отколкото романтична. Което много ме зарадва, защото още от „Измамна целувка“ започнах да ги приемам само като приятели. И тук ще спомена един спойлер - Полин, която също преживя толкова много през трите книги и намери сили, за да се изправи пред мъжа, който се бе оказал лъжец, смятам, че е по-подходяща за Кейдън, отколкото Лия.

В ревюто си за „Предателско сърце“ бях споделила, че за мен Рейф често оставаше на заден план. Е, в „Красив мрак“ бе точно обратното. Спасявайки Лия от Венда и събирайки се с най-добрите си войни и приятели, Рейф показа не само колко добър войник е, но и какъв водач е. Постоянно премисляше откъде е най-добре да минат, за да стигнат до Далбрек, как се справя Лея с цялата ситуация и най-важното - да не бъдат хванати от вендански войници. По-късно се доказа и като още по-добър крал, защото неуморно работеше, за да стабилизира Далбрек. За момент дори постави кралството пред собственото си щастие. Рейф също не е принцът, с когото Лия бе очаквала да се запознае. Няма да изброявам всичките му качества, но само ще спомена, че заряза семейството, поданиците и задълженията си, за да намери една принцеса, която се бе осмелила да го зареже пред олтара, и опознавайки я, избра да се бори за нея. На Рейф му бе трудно да пусне Лия в Мориган, за да предупреди семейството си за наближаващата заплаха, но го направи и по-късно разбра, че е постъпил правилно. Защото Лия бе родена за водач и мястото и бе сред войниците. Също като него.

Едни от новите герои, който харесах, са приятелите на Рейф. Въпреки че те се появиха още в края на „Предателско сърце“, чак в „Красив мрак“ се разкриват техните образи. Свен, Джеб, Орин и Тавиш - групичката, която със своите умения, бе успяла да спаси принца си и Лия. Петимата бяха страхотен отбор и си личеше, че се разбират само с погледи. А най-любимият ми момент в цялата книга бе вечерята в Мориган, на която се събраха всички най-близки на Лия и не разговаряха за войната, а си приказваха най-обикновени историии. Едно голямо семейството, в което не всички бяха роднини, но съдбата ги бе събрала заради обща цел. И още едно нещо, което ми допадна - за война се заговори чак в средата на втората книга, а факт бе - в нейния край. Нямаше го това постоянно мислене за подготовка, събиране на войска и преговори, които ми идваха в повече в някои други книги. 

„Красив мрак“ е заслужен край за „Хрониките на избавените“. Всяка една книга предствави едно от трите най-силни кралства и техните поданици, които на пръв поглед са различни един от друг, но искат едно и също - мир и спокойствие. Препоръчвам ви цялата поредица, защото в нея има всичко - добри герои, тайни и и борба за власт.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Тогава тя намира една странна книга. Книга, която ухае на други светове и разказва история за тайни врати, любов, приключения и опасности. Всяка страница разкрива пред нея невъзможната истина за света и Дженюъри открива история, която все повече се преплита с нейната собствена.

Време е най-накрая да напиша ревю на тази книга, която е и първата прочетена творба за 2021г., тъй като избрах заглавието да е тематично за месеца, в който да я чета. Забавих се с ревюто най-вече заради това, че „Десетте хиляди врати на Януари“ не ме впечатли толкова, колкото очаквах. Историята е развита много добре, както и главната героиня и световете, които Дженюъри и Ади посещават. Просто не успах да се насладя на книгата и всеки път, когато я отварях, за да продължа с приключението на Дженюъри, ми бе трудно да прочета първите страници. Също така искам да спомена и за превода на името на героинята. За мен не бе правилно на заглавието да бъде „Януари“, а в цялата книга „Дженюъри“. Просто преводачът е трябвало да си избере едно от двете, а аз лично предпочитам „Януари“, но какво да се прави, свикнах с английското име.

Дженюъри е със смесена кръв - майка ѝ е бяла, баща ѝ - черен. Това е и спънката, която ѝ пречи да си намери място в света, в който живее. От бебе е отгледана от баща си или по-точно от господин Лок - работодателят на Джулиан Скелер, тъй като родителят ѝ пътува по цял свят, за да допълва колекцията на Корнелиус Лок от ценни артефакти. По този начин Дженюъри се чувства оше по-самотна до момента, в който не открива книга, разказваща за Врати и други, различни светове. Обстоятелствата я принуждават да избяга от сигурното убежище в лицето на „Лок Хаус“ и да се скрие в друг свят. Разбира се, нещата не протичат по план, но това я води до откриването на част от историята на семейството ѝ. Харесах Дженюъри, защото като дете винаги търсеше приключенията и не можеше да седи на едно място, а по-късно осъзна, че не трябва да се променя, за да бъде харесвана от някого. Тя е такава, каквато е - вярна приятелка, отдадена дъщеря и любителка на приключенията.

Джейн на пръв поглед е обикновена жена, помолена от Джулиан Скелер да се грижи за дъщеря му. И въпреки че сделката им също не протича по план, тя не се отказва от Дженюъри и до последно ѝ пази гърба. В началото за мен Джейн бе мистериозна личност, но постепенно персонажът ѝ се разкри и успях да я опозная. Въпреки че Самуел присъстваше още от детството на Дженюъри, не можах да се докосна до неговата личност. За мен си остана просто като момчето, което се притече на помощ на главната героиня. А още по-малко успях да почувствам връзката между Самуел и Дженюъри.

Аделайд или Ади има колкото различен, толкова и еднакъв живот с този на Дженюъри. Отгледана от баба си и лелите си във ферма през 60-те години на XIX век, Ади расте без строги правила и има свободата да скита по цял ден и да прави каквото си иска. Още от малка е дива, винаги с мръсни дрехи от многото игра по двора и мечтаеща за някакво приключение. Запознанството ѝ с момче от друг свят я кара да осъзнае, че животът във фермата не е за нея и няколко години по-късно Ади решава, че е време да опознае света или най-малкото да намери вратата, която води до света на момчето, с което се е запознала, когато е била на петнайсет. Трябва ѝ доста време, но накрая двамата се събират. Това обаче не означава, че трудностите ѝ приключват, а напротив - продължават. И така съдбата на Ади и Дженюъри се преплита. Двете много си приличат заради любовта към пътешествията и откриването на нови светове. И все пак по-близка чувствам Дженюъри, защото историята на Аделайд се разказазваше от трето лице, а и през по-голяма част от книгата тя бе по-скоро измислен персонаж, играещ главната роля в книгата, която Дженюъри откри, отколкото реален.

Концепцията на „Десетте хиляди врати на Януари“ ми допадна - различни светове, в които можеш да попаднеш само ако отвориш някоя магическа Врата, желанието на един човек да намери любимата си и любовта на героините към приключенията. Нямаше как да не я съпоставя с „Беззвездното море“, защото имат сходни идея с тези врати, но докато Ерин Моргънстърн се концентрира в изграждането на един магически свят, то Аликс Е. Хароу - в повече от един.