Преди няколко години започнах да чета „Къщата на духовете“, но стигайки по средата, я оставих заради друга книга. Знаех, че трябва да я довърша, но все така си оставаше. До началото на април тази година, когато разбрах, че ще пускат сериал по романа. Казах си, че това е знак и седнах и отначало прочетох популярната творба на Изабел Алиенде. 

Историята започва в детството на Клара – период, който постепенно оформя нейната чувствителност към невидимото и необяснимото и я превръща в най-необикновения член на семейството. Паралелно с нейния вътрешен свят се развива и историята на Естебан Труеба, който заминава за имението „Трите Марии“ и го превръща в проспериращо владение, постепенно изграждайки своя образ на властен и противоречив човек, движен от амбиция и контрол. Срещата между Клара и Естебан събира два напълно противоположни свята – нейния, изпълнен с тишина, духовност и дистанция от материалното, и неговия, подчинен на сила, ред и власт. От този съюз се раждат три деца – Бланка и близнаците Хайме и Николас, всяко от които поема по свой различен път и постепенно се откъсва по свой начин от родителските модели. Аз обаче ще обърна внимание на женското присъствие в „Къщата на духовете“. 

Още от детството си Клара усеща невидимото, разговаря с духове и приема свръхестественото с естественост, която превръща необяснимото в част от ежедневието. Но зад тази отнесеност се крие дълбока вътрешна устойчивост и рядко срещано спокойствие. След смъртта на сестра си Роса тя замлъква в продължение на години, за да се отдръпне от един свят, белязан от болка и жестокост. Клара не се бори шумно и не влиза в открити конфликти, но присъствието ѝ носи тиха непреклонност, която често се оказва по-силна от гнева и властта. Не налага себе си, а променя хората около себе си чрез мекотата, разбирането и способността си да вижда отвъд човешките слабости. Нейната сила е в мълчанието, в способността да съхранява спомени, чувства и истини, които останалите се опитват да заглушат. Съпоставяйки образа ѝ с тези на наследничките ѝ, за мен Клара е душата не само на семейство Труеба, а и на целия роман със своята ефирност, която сякаш никога не принадлежи изцяло на земния свят. 

За разлика от Клара, която живее между видимото и невидимото, Бланка е много по-земна и практична, свързана с истинския живот, чувствата и ежедневните битки. Тя израства под сянката на властния си баща, в свят на строги правила и социални граници, които трябва да бъдат следвани без възражение. Любовта ѝ към Педро Трети обаче постепенно се превръща в тих бунт срещу обществените норми и живота, който другите се опитват да ѝ наложат. Въпреки страха, разделите и постоянния натиск, Бланка остава вярна на чувствата си и отказва да се отрече от избора, който е направила със сърцето си. В нейния образ няма гордост или желание да доказва себе си на всяка цена – ако беше такава, вероятно би останала в нещастния си брак и би прекъснала връзката с майка си. Вместо това тя избира спокойствието и емоционалната сигурност за себе си и Алба, загърбвайки миналото и болезнените спомени в името на по-смислен живот. Завръщането ѝ в бащината къща не е поражение, а може да се гледа като акт на решение да отгледа дъщеря си в среда, изпълнена с обич и подкрепа. 

Естебан Труеба може и да не е близък с дъщеря си, но обожава внучката си. Алба го превръща в онази по-мека, почти непозната за него фигура – на човек, способен на грижа, топлота и закъсняла нежност, която той не е успял да даде на Бланка. В отношенията си с нея Естебан сякаш получава втори шанс да бъде различен, а самата Алба несъзнателно се превръща в мост между неговата суровост и възможността за изкупление. Тя носи чувствителността на предишните поколения, но я съчетава със съзнателност и желание за действие. Расте обгрижвана и незаинтересована от външния свят, докато не пораства и политическата обстановка в страната й постепенно не променя живота ѝ. Въпреки преживяната болка Алба не позволява омразата да я погълне и отказва да продължи цикъла на жестокостта, който е белязал семейството ѝ. 

В романа темите се преплитат като нишки в една жива тъкан, изграждайки цялостна картина на личното и историческото. Женската сила е постоянна и дълбоко вкоренена в способността на героините да съхраняват човечността, паметта и връзката между поколенията дори в най-тежките моменти. Магическият реализъм присъства естествено, като разширява границите на реалността и включва духовното, интуитивното и неизказаното, които са също толкова значими, колкото и видимото, и създават усещане за действителност, която надхвърля рационалното. На този фон политическото постепенно и неусетно навлиза в личното пространство на героите, променяйки живота им до основи и достигайки своята най-висока точка на напрежение с репресиите, страха и насилието, вдъхновени от Военният преврат в Чили.

Романът е толкова многопластов и наситен, че дълго размишлявах върху него. Харесах героите и начина, по който всеки от тях носи своята тежест и истина. Стилът на писане е въздействащ и образен, а авторката не се колебае да показва както красотата, така и жестокостта на живота в цялата им крайност. Единственият ми минус са по-дългите глави, в които често се преплитат множество събития и съдби в рамките на един абзац, което понякога натоварваше и изискваше по-бавно и внимателно четене.

Уикендите в детството ми бяха запазени за село. Събота сутрин пристигахме и всеки се захващаше със задачите си. На мен най-често ми възлагаха да поливам цветята в саксиите и градината или да мета. Пораснах и задълженията ми се промениха – започнах да чистя тревата, да помагам при засаждането и да бера реколтата. 

„Смок“ ме върна именно към тези мигове, в които си толкова зает, че дори нямаш време да си помислиш за почивка. Селският труд е непрестанен, но удовлетворението от добре свършените задачи и видимият резултат те карат да забравиш умората, потта и болките в гърба в края на деня. Няма по-сладък вкус от този на храната, която сам си отгледал и за която ежедневно си полагал грижи. В романа си Ели Лозанова показва ежедневието на селския човек – ранното ставане, храненето и грижата за животните, поддържането на градината, подрязването на лозето. Но отвъд труда са махалите, в които съседите си помагат, общите празници, които не минават без премяна в носии и извиване на хора, спокойствието и вслушването в природата – птичите песни сутрин и нощните звуци на щурците. 

Често споделяме, че животът в големия град е напрягащ и стресиращ. Мечтаем да избягаме на някое спокойно и уединено кътче. Много от нас в подобни ситуации си представяме къщата на село. Едно е обаче да отидеш за няколко дни и друго е да заживееш на подобно място, защото то изисква непрекъсната грижа. Няма как да избягаш от отговорност – ако занемариш двора и къщата, всичко ще започне да се руши или ако не си приготвил зимнината, ще останеш гладен. Всяко действие има тежест и смисъл, а трудът е неразделна част от ежедневието. И въпреки това именно в тази непрестанна работа има нещо удовлетворяващо и истинско. В селото човек е принуден да се заземи – да слуша природата, да следва ритъма на сезоните и да бъде част от общност, в която всички знаят всичко за теб. Това усещане за принадлежност и взаимност прави атмосферата на романа толкова уютна и жива. 

Качвайки се в колата и бягайки от София, Изабел не предполага, че ще открие новия си дом в Наше село. Като фотограф на свободна практика тя може да си позволи тази рязка промяна и да остави зад гърба си объркания си личен живот. Жителите на селото бързо я приемат, защото характерът ѝ удивително напомня техния – цапната е в устата, инатлива, пряма и не се страхува да отвърне, когато някой я предизвика. Докато Бела свиква със селските порядки – ранното ставане, работата по двора, грижата за животните и постоянната ангажираност – тя постепенно се научава и да отстоява себе си. Не бяга от трудностите, а се изправя срещу тях – къде със сълзи, къде със смях – и продължава напред. Освен Бела, голяма част от чара на романа идва и от второстепенните персонажи. Павел и останалите жители на Наше село дейно участват в сюжета със своите истории и навици. Чрез тях „Смок“ носи усещането за общност – непрестанните закачки, клюките, взаимната помощ и събирането по празници. Те са колоритни, шумни и човечни. Радвам се, че героите не са идеализирани, а всеки носи своите желания, успехи и болки. Те напомнят, че животът не е само песни и танци. 

Както споделих няколко пъти, атмосферата на „Смок“ ме плени. Ели Лозанова умело съчетава хумора със сериозните теми. Единствено не разбрах защо Бела започва да говори с диалект почти веднага след пристигането си в селото (слушах книгата в „Storytel“). За мен щеше да бъде много по-автентично, ако тази промяна се случваше постепенно, за да покаже как тя бавно се вписва в живота на Наше село и започва да го приема като свой. Имаше и няколко сцени, които ми се сториха излишно драматични, най-вече последната, свързана с любовната нишка.