„Змия и гълъб“ е книга, която още от издаването ѝ чакам да прочета. В дебюта на Шелби Махарин може да се прочете за доста актуални теми. Основната е за различните възгледи на хората и въпреки различията между тях любовта може да си проправи път. Засяга се и темата за Църквата и изгарянето на жените на клада. Страхът от това да бъдеш жена през онези години. Наистина „Змия и гълъб“ те кара да се замислиш над много теми, за които иначе не би се замислил.

Още с първите страници читателят се потапя във френската обстановка. Като човек, който е изучавал четири години френски, ми беше приятно както да срещам познати думи, така и да научавам нови фрази. Действието се развива с бавни темпове, но не чак толкова бавни, че да ти стане скучно. Същото важи и за любовната връзка между главните герои. Светът, създаден от Шелби Махурин, е разкъсан между войната на вещиците с Църквата. И обратното. Но ето, че се появат двама души, които показват, че всичко е възможно. Дори любовта между вещица и ловец на вещици.

Явно в последно време ми върви да чета за женски персонажи, които не се притесняват да изказват мнението си чрез неприлични думи. Луиз е твърдоглава, свободомислеща и лъжкиня, но и притежава морал. Знае кое е редно и кое - не. Бори се за приятелите си и не би наранила невинен човек. Различна е от останалите вещици, верни на майка ѝ, които искат само сила. Оказва се, че хапливите думи, прибързаните действия и злобните усмивки са просто маска, която да скрие истинската ѝ същност - това на уплашено момиче, което се бори да оцелее. Разбирам защо не сподели на Рийд, че е вещица. Той обаче ѝ показа, че е различен от останалите ловци. Надявам се в следващата книга повече да се разкаже за силите, които притежава както Лу, така и останалите Бели дами. Дано авторката да запознае читателя по-дълбоко със света на вещиците.

Козет, или както я наричат приятелите ѝ - Коко, е още една добра по сърце вещица. Двете с Лу се запознават като деца, но пазят приятелството си в тайна. Коко се превърна в интересен за мен персонаж заради магията си. Тя е от сборището на Червените дами и притежава кръвна магия. На няколко пъти използва способностите си, но стискам палци във втората книга Шелби Махурин да доразвие потенциала ѝ. Ансел е бъдещ ловец на вещици, който е назначен за пазач на Лу. Двамата впоследствие се сближават и стават добри приятели. Въпреки че научава истинската същност на Луиз, той не се одръпва от нея, а осъзнава, че има и добри вещици.

Рийд е герой, чиято личност се среща рядко. Както в книгите, така и в живота. Като ловец, който се е отдал на Църквата, решава, че в живота му няма място за любов и брак. Въпреки това съдбата има други планове за него и го събира с Лу. Не се женят по любов, но той осъзнава, че ѝ е дал не една клетва, които трябва да спазва. Остава ѝ верен и дори се опитва да я опознае. Беше ми доста приятно да чета за развитието на тяхната връзка и да виждам как и двамата остават изненадани от характера и качествата на другия. Рийд също е имал тежко детство, но успява да си постави цел в живота, а именно да е верен на Църквата и нейната идеология. Той ме изненада приятно с това, че не се прехласва по славата, живее скромно и се интересува от страданията на другите. Рийд показа на Лу, че един ловец на вещици може също да върши добри дела и да променя мнението си.

За дебютен роман „Змия и гълъб“ е много добра книга. Нямам забележки и за играждането на героите и света. Шелби Махурин се вдъхновява от най-различни неща, но наученото го разчупва чрез собствената си призма. Ако харесвате истории за вещици, ви препоръчвам „Змия и гълъб“.

Позволявам си да се върна към това ревю, което е писано преди три години, и да го редактирам, тъй като с новината, че книгите на Сара Дж. Маас са част от една вселена, много от нас ще препрочетат всичките ѝ излезнали книги, както и ревютата за тях. Още при първия си прочит дотолкова харесах „Дом на пръст и кръв“, че ѝ дадох пет звезди. Сега, при препрочита, се сближих още повече с героите и техните проблеми.

Брайс е комбинация от характерите на Елин и Фейра. В първите няколко глави е представена като типична купонджийка - всяка нощ е по клубовете, танцува, пие и се друса. Това не означава, че е безотговорно момиче, напротив. Отнася се сериозно къв работа си и приятелите ѝ винаги могат да разчитат на нея. Но ето че в една съдбоносна вечер, когато Брайс се връща от поредното парти пияна и надруса, открива приятелите си мъртви. И от тази вечер тя се променя. Брайс е първият герой на Сара, който има силна връзка с родителите си. Или по-точно с майка си и доведения си баща, който я е отгледал като своя и я е научил на тънкостите при стрелбата с оръжие, докато се тича. А майка ѝ е от онези загрижените, които биха направили всичко, за да може детето им да е щастливо. Брайс е поредният силен женски персонаж, написан от авторката. На моменти обаче се дразнех от това, че не приемаше помощта на Рун и дори на Хънт. Разбирам, че е нормално да иска да е самостоятелна, но когато вижда, че не може да се справи сама, трябва да приеме помощта.

Даника е най-добрата приятелка на Брайс. Двете се запознават в университета, където споделят обща стая. И през тези пет години, в които са приятелки, споделят всеки важен момент от живота на другата заедно. Двете се подкрепят, пазят си гърбовете и се превръщат в едно задружно семейство заедно с глутницата на Даника - „Дяволи“. Убийството на Даника и глудницата беше ужасно. С тяхната смърт Брайс се промени. Остави околните да продължат да я мислят за купонджийката, която бе преди смъртта на приятелите си, но тя остана една празна черупка, която съществуваше ден за ден. И Хънт ѝ показа, че може отново да има един щастлив живот.

Хънт е паднал ангел, тоест роб на Републиката. Преди 200 години решава да подкрепи бунта на Шахар - архангелка, която въстава срещу архангелското управление и сестра си. За съжаление, бунтът не успява, Шахар умира, а Хънт се превръща в роб, както и всички ангели, били се онзи ден. Последният му собственик е Мика Домитус - архангел на Лунния град. Двамата сключват сделка и ако Хънт успее да открие кой убива венири в града, той ще намали присъдата му. И така Хънт и Брайс стават отбор. В началото са като котка и мишка. Той я подценява, а тя го ненавижда заради арогантното му държание. Но постепенно започват да изпитват чувства един към друг. Типична връзка в стила мразя те - обичам те, но на мен не ми пречи. Интересно е за проследяване как отношенията им. Хънт, който от години е свикнал да се справя сам, изведнъж замечта за бъдеще, в което да има човек, който се притеснява за него и иска да му помага.

Един от най-важните плюсове е създаването на един страхотен свят, в който хората се разхождат сред ангели, елфи, фери, вълци, вампири и други магически същества. Друг плюс е възрастта на героинята. Брайс е в средата на двадесетте си години и тази подробност идва като глътка свеж въздух, защото на тази възраст човек знае повече за живота и може да взима по-сериозни решения. Всички второстепенни герои помогат действието в романа да се развива и да няма скучни моменти. На моменти обаче се бърках кой-кой е, тъй като един път се използват първите им имена, а друг път - фамилиите им. Отделно липсва карта на Мидгард. Назовават се най-различни географски обекти, които не присъстват на наличната карта на Лунния град.

С „Дом на пръст и кръв“ осъзнах, че няма нещо, написано от Сара Дж. Маас, което не бих прочела. Винаги ми е приятно да се потопя в нейния свят и да се опитам да разгада загадките преди тя да го е направила. Нямам си и на идея дали тази книга ще ви допадне, или не, но не пречи да ѝ дадете шанс. А аз, въпреки препрочита си, все още имам въпроси, чиито отговори чакам.

Редактирано: декември 2023г.

„Чисти“ е от онези книги, които вътрешно смяташ, че няма да ти харесат, а след прочита ѝ желаеш да продължиш със следващата книга само и само, за да разбереш как ще продължи историята на героите. В началото действието ми вървеше бавно, но след това се забърза. След запознанството на главните герои тайните започнаха да излизат. Разгадаването на тези мистериии ме караше да прелиствам страница след страница. Отделно ми допадна представата на Джулиана Багът за апокалипсиса на света.

Преша е поредната силна героиня, с която се запознавам. На моменти бе безразсъдна, но това не ми пречеше. Личеше си колко много обича дядо си и на какво е готова, за да го предпази. Преша бе живяла труден живот. С глава на кукла вместо пръсти (не помня на коя ръка) главната героиня трябва да се научи как да оцелява сред изпитанията, които среща, живейки отвъд Купола. И точно това я прави силен персонаж. Не се подлъгва от красивите лъжи, а предпочита лошата истина. В началото доста се чудех дали двамата с Партридж ще станат двойка и се радвам, че авторката реши да не създаде както такова клише, така и любовен триъгълник.

По време на първата ми среща с Брануел не знаех дали да го харесам или не. Смятах, че е някакъв фанатик, чиито вярвания са грешни, но след това разкри своя потенциал и мило сърце. Той е от този тип момчета, които крият сърцето си зад стена от сарказъм и безразлично поведение. За Лайда все още не съм си направила категорично мнение. Да, не се оказа глупавото момиче, за което я имах, но не успя и да ме впечатли. Стискам палци в следващата книга да покаже повече от личността си.

Докато Преша представя хората, живеещи извън Купола, които трябва да се справят с бедността и най-важното: да оцелеят, то Партридж е представителят на Чистите - всички хора, които живеят под Купола. Той осъзнава, че не може да седи повече затворен в Купола, след като има възможност обичаната му майка да е все още жива. Поемайки риск, той го напуска и се отправя към неизвестното. Харесах Партридж, защото бе един от малкото хора, които не искаха да продължат да си затварят очите за заобикалящия ги свят и желаеха да научат истината. Общото между него и Преша е това, че и двамата не се отказват, докато не научат това, което искат и не се притесняват да изкажат мнение. Допадна ми, че Джулиана Багът не натресе на читателя зараждащата му връзка с Лайда, а чувствата на Партридж към нея се появиха постепенно.

Попринцип не съм голяма фенка на антиутопичните книги, но „Чисти“ ми допадна. Няма много напрягащи сцени, идеята за апокалипсиса се развива с всяка страница, а героите не допускат да бъдат нечии марионетки. Ако харесвате книги като „Игрите на глада“ и „Дивергенти“, ви препоръчвам да прочетете и „Чисти“.

В сутринта преди сватбата си Лия бяга надалеч. Тя си устройва нов, различен живот, в който може да бъде обикновеното момиче, без задължения към страната и народа. Живот, в който дори може да се поласкае от вниманието на двама мистериозни, красиви непознати. Това, което не знае, е, че един от двамата мъже е принцът, от когото е избягала, а другият – наемен убиец, изпратен по дирите ѝ...

От доста време се надявах някое издателство да издаде „Измамна целувка“ и съм много щастлива, че най-накрая я прочетох. Имах доста високи очаквания, които се оправдаха. Това е и първата книга, която чета от авторката, така че си нямах и на идея какъв е начинът ѝ на писане. Мери Пиърсън основно залага на описанията - представяне страната на главната героиня, Лия, - Мориган и отношенията ѝ към останалите две големи кралства - Венда и Далбрек. Допадна ми идеята за Древните, легендата за Първата дъщеря - Мориган, и загадката около Джезелия. Хареса ми, че авторката представя и едно племе, което никога не се задържа на едно място - вагабонтите. 

Принцеса Арабела Селестин Идрис Джезелия или просто Лия е герой, който всички биха харесали. За кралска особа въобще не е надута и знае, че за да постигнеш нещо, не трябва да стоиш и чакаш, а да се бориш за него. Идеята ѝ за бягство не се взима за един ден, а се обмисля и планува дълго време. Ако трябва да я опиша с една дума, тя би била твърдоглава. Знае какво иска и не се отказва, докато не го получи. Даже на моменти бих я описала като хитра, защото умее да се приспособи към дадена ситуация и да превърне всичко, което не е в нейна полза, в свое предимство. Лия е и вярна приятелка. Докато четях за приключението ѝ заедно с Полин (нейната придворна дама), осъзнах, че за Лия Полин не е просто нейна подчинена, а най-добра приятелка. Двете момичета рискуват всичко заради възможността да живеят един по-различен живот, в който няма следване на кралски заповеди.

Полин е от онези герои, които пазят гърба на главния герой и винаги може да се разчита на него. Тя рискува всичко, за да може Лия да избяга. Двете се оказаха и изключително трудолюбиви. Нито веднъж не се оплакаха, че работата в странноприемницата е много и че искат почивка. Не, работеха рамо до рамо с останалите и дори им доставяше удоволствие да работят като сервитьорки. Братята на Лия и най-вече най-големият, Уолтър, бяха всичко за нея. Четиримата се грижеха един за друг. Надявам се в следващата книга Мери Пиърсън да представи още моменти между тях.

Основната загадка в „Измамна целувка“ е кой е принцът и кой - наемният убиец. Въпреки че има само две възможности, доста време се чудех между Рейф и Кейдън. Кой кой е. Паднаха доста предположения, като се хващах за всяка глава от историята, която се разказваше от тях двамата. Тук да вметна, че „Измамна целувка“ се разказва от три гледни точки: на Лия, на Кейдън и на Рейф. На моменти, за да не се разкрие още в началото на историята кой е убиецът и кой е принцът, просто се пише не името на героя, а титлата. В крайна сметка познах кой е принцът, но бе доста приятно да правя предположения. Харесах повече Рейф, отколкото Кейдън. Да, и двамата постоянно помагаха на Лия със задачи, свързани със странноприемницата, като поправяне на маса или носене на продукти, но някакси Рейф ме спечели повече. Бихи скала до обяснява повече за характерите им, но така ще засегна и титлите им, а не искам да ви развалям удоволствието преди да сте прочели книгата.

„Измамна целувка“ е книга, която ме спечели със своята оригиналност, свързана с кралствата, тяхната история и елементи. До момента още не съм намерила някакви клишета освен любовния триъгълник, но засега той не ми пречи. Ако харесвате книги като „Евърлес“, „Краля демон“ и „Бунтът на кралицата“, вярвам, че и „Измамна целувка“ също ще ви допадне. А ако не харесвате горе споменатите книги, пак прочетете книгата. Току-виж ви хареса.