Реших между всичките фентъзи книги, които чета през последните седмици, да вмъкна една романтична за разнообразие. И да ви призная, това разнообразие ми дойде много добре. Насладих се на двата дена, през които „Любов на теория“ ми правеше компания и не я оставих нито за миг, докато не затворих и последната страница.

Да си адюнкт и да преподаваш по стотици лекции на седмица не е лесно. А заплатата и здравната ти осигуровка да са нищожни, е още по-гадно. Елзи го знае най-добре, но се примирява с положението си, защото знае колко е трудно да си теоретичен физик. Затова и решава да започне втора работа като фалшифо гадже. Вярвам, че няма как да не харесате Елзи. Тя е добра, грижовна и мила. Понякога твърде мила. Лошата черта на характера ѝ е, че поставя другите и техните интереси на първо място и поради тази причина не споделя истинското си мнение и не знае кога да каже „не“. Това го прави, защото не иска да притеснява и да натоварва околните с проблемите ѝ. Също така от страх да не я изоставят, виждайки истинската ѝ същност, тя се лута между всичките си същности, които е създала. Елзи обаче не е безхарактерна и страхлива и когато става ясно, че трябва да се бори за работното място в МТИ, тя решава, че ще се докаже като най-добрата за позицията. 

Всяко момиче трябва да си има поне една най-добра приятелка, с която да споделя несгодите на живота. И тази приятелка Елзи намира в Сиси, която не знае кога да спре да говори. Както самата Елзи споделя, двете се сприятеляват покрай своето отчаяние и безпаричие. Връзката, която изграждат обаче, е силна и всяка е опора за другата. И ако не се брои Джак, Сиси е другият човек, с когото Елзи се чувства най-спокойно и най-себе си. Ако смятате, че двама контукернти не могат да се сприятелят, грешите. Елзи и Джордж веднага се харесват. Може би защото си приличат по характер или защото мнението за тях в научните среди е сходно, но те виждат съмишленик един в друг и по никакъв начин не позволяват работата да застене между тях. 

Човекът, който е навредил на теоретичните физици, е именно Джак. Статията, която преди толкова години е публикувал, не е имала тази цел, а по-скоро е била за отмъщение. Елзи обаче не го знае и смята, че Джак не я харесва не само защото е „гадже“ на по-малкия му брат и предполага, че го лъже постоянно, но и защото е теоретичен физик. Само че той ѝ се възхищава и стои настрана именно защото е гадже на Грег. Когато обаче истината излиза наяве, образът му също се показва и виждаме колко търпелив, мил и забавен мъж е. Той е единственият, който вижда как Елзи се опитва да се нагоди спрямо останалите. Само с него Елзи може да е самата себе си. И с негова помощ тя разбира, че няма нужда да се прави на друг, за да бъде обичана. Именно заради тях двамата харесах толкова много „Любов на теория“ и смятам, че до момента това е най-добрата двойка, която е Али Хейзълууд е изградила.

Както самата авторка споделя, книгата е по-академична от останалите ѝ. В смисъл, че тук представя какви са борбите, манипулациите и завистта сред академиците. Всичко това е представено чрез интервюто за работа на Елзи и показва, че колкото и да си добър, когато определени хора са решили нещо, няма как това решение да бъде променено. Разбира се, нещата в „Любов на теория“ имат щастлив край, но много хора в научните среди нямат този шанс, който Елзи получи.

Книгите на Али Хейзълууд са онези, чийто сюжет забравяш няколко месеца, след като си ги прочел. Поне при мен е така. Това обаче не ми пречи да се вълнувам за книгите ѝ и да им се наслаждавам. Сюжетът и героите може да са клиширани, но пък романите не са напрягащи и са подходящо четиво за уикенда.

Ревю на „Хипотеза за любов“ - тук.

Ревю на „Любов и неврони“ - тук.

Дуото Лив Константин ми стана любимо още с „Последната госпожа Периш“. Така че нямаше как да не си купя новата им книга. Книга, която в началото представя една история, а в края читателя се запознава с друга. Така че ми беше интересно да разбера сестрите как и до колко ще ме изненадат със сюжета. Към края на „Преследвачката“ ми стана ясно накъде вървят нещата, но това не ми попречи да съм по-учудена. Затова признавам, че Лив Константин са майсторки на обратите. Сега обаче за героите и техните съдби.

Пайпър наскоро се е преместила в нов град с нова самоличност и изцяло нов живот. Още тук трябва да осъзнаем, че тя крие нещо или се крие от някого. От анотацията става ясно, че Пайпър ще е представена като любовницата. Следователно няма да я харесаме и ще я обвиним, че съсипва едно семейство. Очаквано аз бях сред тези читатели, които не одобряваха постъпката на Пайпър да започне афера с мъж, който има халка на пръста. Само че в същото време тя медитира, помага на хора с проблеми и има философски разбирания за живота. С две думи за мен Пайпър бе стойността жена. Бавно детството и миналото ѝ се разкриват и осъзнах защо толкова копнее за щастливо семейство, което може да има с Лео и децата му. Постепенно свикнах с образа ѝ и осъзнах, че не е толкова лоша, въпреки че на моменти се ядосвах на някои от мислите ѝ.  

Споменавайки Лео, няма как да не обърна внимание на неговия образ. Както в „Последната госпожа Периш“, мъжът в история е този, когото свързва двете главни героини. И както в „Последната госпожа Периш“, нещата не са такива, каквито изглеждат. Не разбирах защо Лео така изненадващо решава да приключи отношенията с Джоана, въпреки че тя е била до него и е гледала децата, докато е бил в депресия. Чудех се какво е породило тази депресия. С всяка глава виждах какъв всеотдаен и любящ баща е той и как иска децата му да са весели и безгрижни. Самият Лео също иска отново да има щастливо семейство. Така че защо решава толкова бързо да вкара Пайпър в техния живот и дори да се ожени за нея?

В началото съжалявах Джоана. Личеше си колко обича децата и колко подкрепя Лео. А накрая загуби и тримата. Ставаше ми мъчно, че мъжът, когото толкова обича, я загърбва, но ето че след всяка нейна глава, малко по малко мнението ми за нея се променяше. Виждах колко е обсебваща от миналото си или по-точно от изоставянето на баща си. Първоначално Джоана твърдеше, че не е станала адвокатка, тъй като е останала вкъщи да гледа децата, а всъщност не е имала финансите да се запише в престижен университет. Въпреки че баща ѝ ѝ оставя пари, които би могла да използва. Тогава започнах да се чудя за още колко неща е излъгала. И двете главни героини са имали нелеко детство, но Пайпър съумява да го пусне и да изгради наново живота си. Джоана обаче до такава степен се увлича в своето преиначено положение, че накрая се губи. И читателят разбира каква е била реалността. 

Признавам, че не се привързах толкова силно към героите, но затова пък се влюбих в сюжета и четях с нетърпение до самия финал. Романът представя как заблудите на един човек могат да преобърнат живота на много хора. Как добрият човек може да стане лош и обратното. Как не всичко е черно или бяло. Как психическите заболявания вредят безвъзвратно, ако не се потърси професионална помощ.

И накрая ще ви попитам: коя е преследвачката?

Ревю на „Последната госпожа Периш“ - тук.

Допада ми, че Колийн Хувър експериментира в жанра и не се притеснява да дава на читателите си нещо, което може и да не харесат. Лично аз харесах „Верити“ – другата книга на авторката, която е малко по-различни от останалите ѝ творби. А пък „Лейла“ дълго бе в списъка ми за чете и се радвам, че най-накрая успях да я прочета.

Романът ми хареса. Интересувам се от паранормалното и се радвам, че Хувър е засегнала този феномен в частност общуване с дух. Лийдс е скептик. Не вярва в окултното и едва ли би повярвал, ако не бяха събитията в къщата, където са се запознали той и Лейла. Въпреки че книгата е разказана от негова гледна точка, романтика не липсва. Даже смятам, че тя е основният мотив, въру който се върти целият сюжет. Още в първа глава Лийдс се запознава с очарователната, но леко странна Лейла. И оттогава са неразделни. Докато не се случва инцидент. Инцидент, който променя Лейла.

Не случайно книгата е озаглавена „Лейла“. Колийн Хувър се съсредоточава върху нейния образ, но разгледан през погледа на Лийдс. Първоначално не ми допадна, че няма глави от нейната гледна точка, но впоследствие осъзнах, че това не е проблем, защото именно Лийдс вижда промените, настъпили в Лейла - постоянното ѝ внимаване какво ще яде, както и липсата на конкретни спомени. В един момент тя вече не е същото момиче, в което Лийдс се е влюбил, и донякъде разбирам защо започва да изпитва чувства към Уилоу - духът, който е толкова различен, весел и забавен от слединцидентната Лейла. Лийдс се чувства виновен, че изпитва подобни симпатии към друга, докато не разбира истината. 

Ако се задълбочим в идеите и посланията на Хувър, ще осъзнаем, че авторката иска да покаже, че душата е по-важна от тялото. Тя помни, тя желае, тя мрази. А душите, които са свързани помежду си с любов, винаги ще се търсят и откриват. Лийдс не вярва в свръхестественото, не и докато не започва разговор с дух. Всичко, което науча след това, променя възгледите му, но не и любовта му към Лейла. И той се бори до последно за душата на своята любима. 

Давам на „Лейла“ четири звезди, защото въпреки че засяга паранормалното и героите са многопластови, на моменти действието ми вървеше бавно и в началото се дразнех на постъпките на Лийдс.