Била е убивана стотици пъти, и всеки път Ейдън Бишоп закъснява и не успява да я спаси. Единственият начин да се разкъса този порочен кръг е да бъде открит убиецът на Ивлин. Но всеки път, когато денят започва отново, Ейдън се буди в тялото на някой от гостите в имението – всеки път различен човек. А има и някой, който отчаяно се опитва да му попречи да напусне имението Блакхийт...

Преди време книгата доста нашумя и още тогава реших, че и аз трябва да я прочета, за да разбера защото толкова много хора я харесват и дават само положителни отзиви. За съжаление, чак миналата седмица успях най-накрая да я започна и след затварянето на последната страница признавам, че дебютът на Стюарт Търтън си заслужава да бъде прочетен. Авторът се е постарал да ни държи под напрежение през цялото време и да ни бъде трудно да разкрием убиеца. Лично аз до самия край така и нямах заподозрян, а цялата история е толкова завъртяна, че никога нямаше да разбера кой е убил Ивлин Хардкасъл. 

Изчетох доста ревюто не само в блоговете, но и в букстаграм и затова смятам да не ви разказвам сюжета на книгата, а направо да се прехвърля на личностите, на които искам да обърна внимание, и по този начин ще добиете представа за обстановката. Основния герой е Ейдън Бишоп, който се събужда в чуждо тяло, непомнещ какво е станало предишния ден. Всъщност не помни абсолютно нищо не само за последните дни, а и за живота си. Объркан е, помни само едно име и чува изстрел. Това е всичко, което първите страници на „Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл“ предоставят на читателя за Ейдън. В последствие се науча, че това е един вид игра, чиято крайна цел е да се разбере кой е убил госпожица Хардкасъл, а наградата е победителят да се измъкне от този непрекъсващ кръг. В началото смятах, че няма да мога да опозная Ейдън, тъй като повече се наблягаше на характерите на гостоприемниците му, но бях приятно изненадана. Ейдън успяваше да ги контролира и да изолира своите от чуждите мисли, и да постъпва така, както той смяташе за правилно. Не се поддаваше например на помислите и яда на Дарби, но се възползваше от проницателността на Рейвънкорт и хитростта на Данс. С две думи успя да изолира негативните черти на гостоприемниците си, но да използва положителните.

Нито веднъж не си помислих, че книгата може да е скучна заради това, че денят се повтаря отново и отново. Причината за това е, че Ейдън наблядаваше еднакви случки през чужди очи и забелязваше неща, които преди не беше. Отделно в определени часове героите бяха на различни места, което позволяваше на Ейдън да научава нова и нова информация. В крайна сметка с общи усилия на всички осем гостоприемници той успя да разбере кой е убиецът на Ивлин. Лично на мен ми беше доста интересно да науча в кой ще се събуди на следващия ден и тъй като споделих част от тях, другите ще ги премълча за по-голяма мистерия. Трябва да споменя и Чумния доктор - човекът, който разкриваше на Ейдън правилата на играта, целта и истината за това защо е решил да дойде в Блакхийт. Първоначално го приемах за неприятел, също както Ейдън, но с постъпките си доказа, че мисли само доброто на главния герой и желае най-накрая да намери начин да се измъкне от имението.

Най-тайнствената фигура за мен се оказа Ивлин. Кой би желал смъртта ѝ? И какво би постигнал убиецът с целта си? Ейдън стига до заключението, че убийството е свързано с друго от преди деветнадесет години и че убиецът е един и същ. Защо обаче след толкова години? Какво толкова е направила Ивлин, че съдбата ѝ да бъде такава? Каквито и теории да имах, те бяха моментално отхвърлени след последните две глави, в които мнението ми за госпожица Хардкасъл се промени изцяло. Друг мистериозен герой бе Ана. По какъв начин е свързана с Ейдън и защо тя всеки ден се буди в едно и също тяло, но без спомени? Откъде знае кога да му помогне и кога - не? Как се е озовала в Бакхийт? Истината за нейната личност също се разграничаваше от моите предположения, но Ейдън бе на мнение, че каквато и да е била в миналото, тя вече не е същата и се е променила към по-добро; че заслужава втори шанс. За съжаление обаче, така не успях да се докосна до тези две героини. Чувствах ги само като пешки в играта. И признавам, че не се интересувах каква ще е тяхната съдба. 

Стюарт Търтън е вплел толкова нишки в историята, че за да разбереш какво точно се е случило в злокобната нощ на бала на семейство Хардкасъл, или трябва да си прочел поне веднъж самата книга, или да си доста проницателен. Забавлявах се, докато четях „Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл“, защото си създавах какви ли не теории за обитателите на имението и тяхната връзка с аристократичното семейство. Затова ви препоръчвам да обръщате повече внимание на маловажните детайлите, тъй като те винаги имат по-голямо значение, отколкото предполагаме. 

Докато Ейдън се лута из собствените си спомени и тези на гостриемниците си, търсейки начин да излезе от Блакхийт, се засягат доста теми като приятелството, предателството, семейните взаимоотношения, доверието между непознати хора... Отделно има такова разнообразие от герои, че със сигурност ще можете да се разпознаете в поне един от тях. 

Дженифър Л. Арментраут е позната на българските читатели с поредицата си „Лукс“. Самата аз съм чела първите две или три книги и харесах стила на авторката. Така че чаках с нетърпение „От кръв и пепел“ да излезе и на български език, за да разбера за какво точно иде реч. Започнах я с някакви очаквания, които не бяха нито високи, нито ниски, защото бях чела смесените отзиви за творбата, и исках сама да си създам мнение. В началото ми бе трудно да навляза в историята, тъй като главите ми бяха дълги и с много обяснения, но имайки предвид, че авторката те въвежда в напълно нов и непознат фентъзи свят, смятам, че тези описания бяха необходими. По принцип нямам нищо против, ако в една книга не присъстват бойни сцени, но мисля, че тук те бяха необходими, за да забързат действието.

Попи успя да ме изненада приятно. Очаквах да е покорна, съгласявайки се с всяка дума на херцозите и зачитайки традициите на боговете. Тя обаче се оказа момиче, мечтаещо за свобода и право на избор. Да махне булото и маската, които всякаш ѝ отнемаха възможността да изказва мнение. Бунтуването ѝ бе започнало много преди появата на Хоук - уроците по самоотбрана, използването на дарбата ѝ с цел облекчаване на болката, измъкването от замъка вечер, за да посещава места, на които иначе не ѝ е разрешено. Попи знаеше, че е редно да се държи както подобава на една Девица, но в същото време осъзнаваше, че ще изживее живот, в който бе правила това, което ѝ се казваше, а не това, което тя искаше. Така че Хоук само ѝ помогна да осъзнае на време, че трябва да следва сърцето си и да не се съобразява с чуждите желания. Връзката им за мен бе леко прибързана. Тя едва го познаваше и това, че я разбираше толкова добре, не означаваше, че трябва да му се довери изцяло. Разбирам, че досега не се е влюбвала, но едно е да кажеш, че си влюбен в някого и съвсем друго - да го обичаш. Това е най-големия минус на книгата.

Първоначално недоволствах, че има малко второстепенни герои с важна роля - Виктер, Тауни и херцозите. После осъзнах, че е напълно нормално Попи да има толкова малко приближени хора. Все пак тя е Девицата. Засега не смятам да ги коментирам поотделно, защото не ми направиха кой знае какво впечатление - Виктер, въпреки че чувстваше Попи като родна дъщеря и би дал живота си за нея, така и не направи опит да я защити от уроците на херцога. Затваряше си очите, чакайки моментът, в който тя ще се върне в столицата. А пък Тауни не се открояваше по никакъв начин, освен че разбираше колко самотно се чувства Попи. А това, че самата тя не вярваше на Тауни, за да споделя всичките си тайни, ми говореше достатъчно за образа ѝ.

Хоук е един от най-позитивните герои, за които съм чела до момента. През повечето време бе с усмивка на лице и се шегуваше с всеки. Дори и с Попи, без да се притеснява от ролята ѝ на Девица. Смело я защитаваше пред околните и я окуражаваше да следва интересите си. Дали я подлъга? Донякъде да. Но както непрекъснато казваше той, Попи го изненадваше, и смятам, че в даден момент се привърза искрено към нея. Вярвам, че връзката им доста ще се развие в следващите книги и ще се научат да си вярват един на друг. Отделно в „От кръв и пепел“ Хоук показва едва половината от образа си - този на верния войник. Сигурна съм, че във втората книга ще видим един по-различен Хоук. Надявам се Дженифър Л. Арментраут да засегне и отношенията му със семейството му и най-близките му приятели.

Четох коментари, че от средата книгата ставала предвидима. Не мога нито да го потвърдя, нито да го отрека, защото, като човек, който обича да чете последните страници от книгата, която все още не е довършил, се спойлнах. Така че схванах всички намеци, които авторката правеше за един определен герой, чието име няма да спомена, за да не спойлна. Затова и не мога да кажа дали е бил очевиден, ако не знаеш истината. Ще оставя на тези от вас, които не правят като мен, да решат.

„От кръв и пепел“ си има своите плюсове и минуси, но обобщеното ми мнение за нея е, че я харесвам и очаквам издаването на „A Kingdom of Flesh and Fire“, а дотогава ще разглеждам красивите фен артове на поредицата.

Ревю на „Обсидиан“ - тук.

През последните години Касандра Клеър се отвърди като един от любимите ми автори и признавам, че дълго чаках тази творба да бъде преведена на български език. „Верига от злато“ е мечта на всеки читател - книга, в която любими наши герои вече са семейни и имат деца; книга, в която може да проследим какъв живот водят героите ни след края на дадена поредица. И аз определено не останах разочарована. Срещнах се с Уил и Теса, Джем, Гейбриъл, Сесили и др., както и опознах новите персонажи - Джеймс, Матю, Люси, Корделия, Кристофър, Томас. 

Въпреки че вече познавам добре света на ловците на сенки, не само този в бъдещето, но и този по времето на Уил и Теса, научих нови неща, тъй като Касандра Клеър се бе постарала да вкара нова информация относно правилата на нефилимите, връзката им с долноземците и предметите, които могат да затварят демони. Отделно викторианската епоха е отминала и на нейно място е едуардската, която, малко или много, позволя на жените да участват по-дейно в обществото. 

Джеймс, верен на семейното си име, доказва, че е мъж на думата си и щом обещае нещо, го спазва. Той е този, който сплотява групичката им - Веселите крадци, и всеки може да разчита на него, когато е в беда. Би направил всичко само и само семейството и приятелите му да са в безопасност. На пръв поглед това е Джеймс, но опознавайки го, се вижда умората от това да е внук на демон, да взима само правилни решения, да защитава момичето, което обича. До него обаче е Матю, неговият парабатай, който винаги му пази гърба. Само че самият Матю също има проблеми, от които бяга и намира спасение в алкохола. И все пак той е веселякът в групата, който повдига настроението на приятелите си преди битка и се шегува в напрегнати ситуации. А любовта му към красивите дрехи е толкова силна, че би споделил поверителна информация, ако му е обещан нов, хубав елек например.

Докато двамата парабатаи са ми познати от „Призраци от Пазара на сенките“, то Кристофър и Томас си ги спомнях бегло. Даже в началото се бърках кой е син на Гейбриъл и кой - син на Гидеон, но постепенно ги опазнах и започнах да ги разграничавам. Томас вече не е свитото дете от Академията, което бива подигравано заради ниската си височина. Годината му на опознаване в Мадрид го променя и макар че рядко му се чуваше гласа, всеки път се изказваше логично. Кристофър пък е ученият във Веселите крадци, чийто идол е самият Хенри Феърчайлд. Предпочита да се намира в лабораторията си вместо в някаква бална зала, задължен да танцува с дамите. Незаслужено беше подценяван от повечето ловци на сенки, но с откриването на противоотровата, с помощта на Томас, с когото бяха като братя, доказа, че е способен въпреки крехката си възраст. 

Корделия е една от новите героини, които нямаше как да не харесам. Още с пристигането си в Лондон започна да търси начин как да спаси баща си. Искаше да намери мястото си в лондонското общество, но си личеше колко е притеснена от тази задача. Благодарение на Люси и Джеймс обаче лесно се вписа и веднага бе замесена в случая с демонските нападения. Личността ѝ изпъкваше точно по време на битките - проницателността ѝ, смелостта ѝ и добрите ѝ умения с меча. Също така често показваше състрадателността си спрямо познати и непознати. Другарят ѝ във всички тези приключения (ако не броим Джеймс) беше Люси, която спада към групата на авантюристите. А писателската ѝ душа пък обича мистериите и романтиката. Не се притеснява от последствията, ако е в името на добра кауза. Самата тя също държи на думата си и се надявам да изпълни обещанието, което даде на Джеси Блекторн.

Искам да спомена децата на Татяна Блекторн - Джеси и Грейс. Двамата са коренно различни не само по външен вид, но и по характер. Джеси е по-добросърдечен и готов да помогне на нуждаещ се. Обича повече от всичко сестра си и въпреки... състоянието си ще я предпази от всяка беда. Врявам, че искрено хареса Люси, защото тя не е като повечето си връстнички и личеше, че ѝ пука за него и че ще направи всичко възможно, за да му помогне. Грейс се разграничава от споменатите до момента герои, защото не я харесвам. Нямам си идея дали от малка, или под влиянието на Татяна, но тя се е превърнала в манипулативно момиче, което се инетересува само от себе си и семейството си. Или поне такъв е образът ѝ за момента. Ще видим нататък дали ще има промяна. 

Касандра Клеър се е справила отлично в изграждането на героите, защото всеки един от тях е многопластов и винаги може да те изненада. Нямаше безинтересни моменти, ако не броя някои от описанията, които ми бяха дълги и ме отклоняваха от съществената сцена. Като цяло обаче авторката задържаше интереса ми и ми припомни защо обичам толкова много света на ловците на сенки. Така че книгата заслужено си спечели петте звезди. Също така ви препоръчвам да прочетете двете новели, които ще спомена по-долу, тъй като в тях се появяват част от персонажите, които преживяват събития, които ги променят и обясняват държанието им във „Верига от злато“.

Ревю на „Ангел с часовников механизъм“ - тук.

Ревю на „Истории от академията за ловци на сенки“ - тук.

Ревю на „Призраци от Пазара на сенките“ - тук.