Българското издание е прясно, прясно при нас и тъй като и без това трябва да кача ревю на някоя от книгите на Колийн Хувър, реших да е именно тази. Ревюто няма да съдържа никакви спойлери за „Всичко започва с нас“, но ако не знаете, това е продължение на „Никога повече“ и трябва да сте я чели преди да продължите с ревюто. 

Ако „Никога повече“ бе за Лили и нейната борба с домашното насилие, то „Всичко започва с нас“ е за любовта между нея и Атлас. Аз съм романтичка. Затова напълно се насладих на тази книга. Да, може и за някои да е ненужна, но аз исках да видя как любовта отново разцъфва между вече порасналите Лили и Атлас. Да ги видя как се справят с проблемите си, но този път заедно и подкрепящи се. 

Лили вече е самотка майка и трябва не само да се грижи за дъщеричката си, но и да управлява цветарския си магазин и да се справя с ревнивия си бивш съпруг. Тя обаче е силна и всичко, което е преживяла през последните две години, я е направила още по-смела и решителна. Опитва се да направи общите грижи за Емерсън лесни, но с Райл и неговите проблеми с ревността и произтичащия гняв от нея това е трудна задача. Радвам се, че все пак показа на Райл, че е независима и той няма право над нея дори и като разведени. Радвам се и, че склони без много възражения да поднови отношенията си с Атлас, тъй като още в предишната книга си личеше, че компанията му ѝ е приятна и с него се чувства в пълна безопасност. 

Като споменах Райл, надявах се да направи нещо, за да изчезне от картинката, но това явно ще си остане мечта. С всеки разговор между него и Лили се напрягах, защото си личеше, че той иска да се съберат отново, но в същото време продължаваше да бъде язвителен и да мисли, че може да контролира Лили с кого се среща. 

Още в „Никога повече“ харесах Атлас (най-вече заради писмата на Лили) и знаех, че се е превърнал в добър мъж. Тук обаче се вижда в действие и само ще кажа, че бих искала повечето мъже да са като него. Той самият също е преживял доста, но все пак е запазил доброто си сърце. Знаех какво е миналото му, но сега се споделят повече подробности и за пореден път се зарадвах, че двама души, които са били наранявани, откриват път един към друг и създават общо бъдеще. В настоящето Атлас също трябва да се справя с проблеми и то от семейно естествено, но го прави по един чудесен начин, който показва на едно невинно момче, че има кой да го обича.

Ако искате вие самите да си представите бъдещето на Лили и сте предоволни от епилога на „Никога повече“, не е нужно да четете продължението ѝ. Но ако харесвате историята между Лили и Атлас и искате да видите накъде се развива, смятам, че „Всичко започва с нас“ ще ви допадне.

Ревю на първа книга - тук. 

Ще бъда директна и ще кажа, че „Премълчани истини“ се оказа по-скучна от очакваното, но затова пък не липсваха емоции – смеех се, плачех и мислех колко несправедлив понякога може да е един живот. Но към края осъзнах, че трудностите само ни правят още по-силни.

Романът се разказва от две гледни точки. Първата е на Морган - жена, която се отказва от мечтите си, щом разбира, че е бременна едва на седемнайсет. Посвещава се на това да бъде добра майка, отдадена съпруга и домакиня на пълен работен ден. Доволна е от живота си до момента, в който не осъзнава, че иска нещо повече. Например да се върне в колежа. И един ден всичко се променя. Беше ми по-интересно да чета за Морган и как се справя с болката от загубата на съпруга ѝ и предателството на по-малката ѝ сестра. След инцидента тя излиза от зоната си на комфорт и трябва не само да стане самотен родител, но и да преоткрие себе си и това, което я вълнува. Въпреки че главите от името на Морган ми бяха интересни, така и не успях да изградя връзка с нея.

В главите на Морган се засягат темите за предателството, откриването на нова любов, но най-вече за любовта на една майка към детето ѝ. Тя трябва да приеме болката от загубата и измяната, защото в противен случай ще живее в миналото. Не е лесно и няма да стане бързо. Но Джона е до нея и двамата се опитват да се справят с премълчаните истини, докато чувствата между тях отново се появяват. Морган и Клара могат да се карат, да не си говорят и да не се поглеждат, но са майка и дъщеря. Морган винаги ще подкрепя и обича детето си и ще направи всичко по силите си то да не преживее същата болка като нейната. 

Другата гледна точка е на Клара. Тя иска да преследва мечтите си дори и те да се различават от тези на родителите ѝ. Не бих казала, че е лошо дете, даже точно обратното. Само че на моменти е инатлива, а понякога инатът може да изиграе лоша шега. Смятам, че драмата между нея и майка ѝ към края на книгата можеше лесно да бъде избегната, ако Клара разговаряше с майка си, а не през цялото време да си седи в стаята. Разбирам, че бе изгубила баща си и леля си, но в същото време Морган бе изгубила съпруга си и сестра си, които са били до нея през целия ѝ живот, и бе научила шокираща, но предвидима, тайна. Връзката на Клара с Милър ми допадна. Тя представя именно първата любов - поглъщаща, нереална, запомняща се. Двамата се намериха, когато Клара бе изпаднала в бездната на тъгата и Милър се оказа този, който ѝ помогна да излезе от нея. 

Трябва да призная, че книгите на Колийн Хувър винаги ме правят емоционална и „Премълчани истини“ не е изключение. Да, не успях да иградя някаква връзка с героите. Да, сюжетът ми вървеше бавно. Да, в даден момент драмата ми дойде в повече. Емоциите, които изпитах към Морган и Клара и тяхната житейска история, обаче са нещо друго и няма как да не ги взема под внимание. Авторката не само че не пише типичните блудкави романтични истории, но и описва чувствата на героите си по един толкова реалистичен начин, че няма как да не останеш безразличен. 

Общо взето това е мнението ми за „Премълчани истини“. Още преди да я довърша реших, че ще ѝ дам три звезди. Не смятам, че това е слаб роман на Хувър, но със сигурност има и по-добри.

Ревю на „Никога повече“ - тук.

Ревю на „Жестока любов“ - тук.

Ревю на „Може би някой ден“ - тук.

Колийн Хувър е от авторките, чиито романи чета с удоволствие (изключение прави само „Жестока любов“), но през последните години творбите ѝ се трупаха, а аз така и не посегнах към тях. Сега, когато се обяви кои актьори ще се превъплътят в героите от „Никога повече“, реших, че е крайно време да се завърна към творчеството на Хувър. А и какъв по-добър момент от месеца на любовта. Относно само ревю - доста се чудех дали той да е със спойлери и тъй като искам да засегна няколко аспекта от романа, реших, че ще трябва да пиша свободно. Затова се чувствайте предупредени. 

Кой не би искал да има щастливо детство? Време, в което детето трябва да се забавлява и да създава щастливи спомени. Лили иска такова детство, но за съжаление, е изтеглила късата клечка. Баща ѝ, кмет на града, физически малтретира майка ѝ и заради тези си действия Лили винаги ще го помни не като любящ баща, а като чудовище. Самата тя решава, че няма да позволи да има същата участ като майка си, като разреши на някого да я потъпква и да я кара да изпитва страх. Само че не е така лесно, когато от наблюдател се превърнеш в участник. Лили обаче има кураж и решава да се бори вместо да приеме случващото се. Благодарение на силната си воля и желанието си детето ѝ да не преживее същото като нея, тя прекъсва един порочен цикъл. И само мога да ѝ се възхитя за това ѝ решение, тъй като осъзнах колко трудно е да напуснеш човек, когото обичаш.

Запознаваме с миналото на Лили чрез писмата ѝ към популярната ТВ водеща Елън Дедженеръс. В тях неизменно се споменава едно име. Атлас - първата любов на Лили. Момче, принудено да живее като бездомник, защото собствената му майка не го иска. С удоволствие четях сцените с младите Лили и Атлас, които изградиха невероятна връзка. И както самата Лили казва, тя винаги ще го обича, защото той е представлявал голяма част от живота ѝ.

Втората любов на Лили се появява на един покрив. Райл е всичко, за което една жена би си мечтала - красив, умен, харизматичен и  до болка откровен. Цени и уважава Лили, която го кара да се замисли за сериозна връзка и общо бъдеще. Всичко е прекрасно, докато не идват едни петнайсет секунди. Толкова са нужни на Райл, за да покаже своята тъмна страна. Въпреки че бях запозната със сюжета и не останах толкова шокирана и разочарована от Райл, до последно се чудех как човек, който спасява животи, в същото време наранява човека, когото трябва да обича и защитава. Определено мога да кажа, че бащата на Лили и Райл се различават, защото първият е прикрит тиранин, докато вторият просто ревнува. Извършва всички онези немислими неща заради ревността, бушуваща във вените му. Това, разбира се, не го оправдава по никакъв начин, но показва, че не е чак такова чудовище. 

Ясно си личи, че темата за домашното насилие е присърце на Колийн Хувър и тя се е справила по един изключителен начин с представянето на този сериозен проблем. Жената винаги ще намира извинения за постъпките на партньора си и винаги ще се надява той, в крайна сметка, да се промени. Жестоката истина обаче е, че подобен човек няма да го направи, а само ще дава празни обещания и извинения. Така че от нас зависи дали ще му позволи да продължава да оказва влияние върху нас, или ще приемем реалността и ще се откажем от любимия в името на нашето собствено добро. 

Давам пет звезди на романа не само защото я прочетох за отрицателно време и заради всички емоции, които изпитах, докато я четях, но и заради важната тема, около която се върти сюжетът на романа - насилието над жените. За финал ще кажа, че наистина е трудно да съдиш някого, когато си само наблюдател, и че всяка жена, подложена най-вече на физически тормоз трябва да знае, че е достатъчно силна, за да постави себе си на първо място. Запомнете го!

Ревю на „Може би някой ден“ - тук.

Ревю на „Верити“ - тук.

Време е и в блога да има ревю на книгата, която предизвика фурор както в чуждестранното, така и в българското книжно общество. Ще започна с това, че „Шестимата на Атлас“ бе в списъка ми за четене още от 2021г. и имах високи очаквания, които се засилиха още повече с множеството положителни коментари. Оправдаха ли се те? За съжаление, само донякъде.

Оливи Блейк е създала свят, който е като нашия, като съществената разлика е в това, че някои от хората имат магически сили и те са по-известни като междинници. Така че главните герои не са толкова специални, колкото очаквах. Просто способностите им са с една идея по-силни от тези на останалите междинници. А Атлас Блейкли е подбрал героите именно заради тях. Той им обещава познание и власт, до които малцина имат достъп. И кой не би се съгласил на подобно предложение? Но само ако знаеха каква цена трябва да платят...

Самите герои са многопластови и определено част от тях се харесват, другата - се намразват. Хареса ми, че те са толкова различни, но все пак се допълват в задачите, дадени им от Обществото. Ще започна с Нико и Либи, които през целия си студентски живот се състезават един срещу друг и нямат търпение да не се видят никога повече. Само че съдбата има други планове. Харесах Нико заради лъчезарното му настроение и борбата му да помогне на най-добрия си приятел. Либи пък на моменти дразни с всезнанието си и вглъбяването си по някой въпрос, но трябва да ѝ се признае, че е умна и силна. Допадна ми, че те единствено от цялата група се познаваха и въпреки пререканията си решиха да се подкрепят и да работят заедно. 

Другият герой, който харесах, е Рейна. Тя отстояваше позицията си и ясно показваше, че е приела предложението само за да се запознае с редките и безценни книги. Надявах се обаче в тази книга да приеме силите си и да се отвори за тях. Смятам, че Рейна е интересен персонаж, който за тези 500+ страници можеше да се развие в много добра посока, като нейните проблеми се разгледат по-подробно, но вместо това бе оставена да си чете книгите. На моменти Тристан ми бе безинтересен. Въпреки че се смяташе за безполезен (заради силите си), то за мен бе ясно, че има нещо специално в него, щом Атлас Блейки го е избрал. Просто трябваше да приеме себе си и да се отдели от сянката на баща си. Тристан се разкъсва между близостта си с Париса, Калъм и Либи и ето тук идват част от размишленията му. 

Все още не съм сигурна до колко мразя и до колко харесвам Париса. Като цяло имам смесени чувства към нея. Трябва да призная, че е от онези жени, които като си поставят нещо за цел, го изпълняват без значение от последствията. Знае възможностите си и ще ги приложи до краен предал. Хитра ли е? Да! Находчива ли е? Да! Безскрупулна ли е? Определено! Може да е всякаква, но с дързостта си поне научи някакви тайни, които задържаха вниманието ми. Знаете ли кой е по-безскрупулен от Париса? Калъм! Него го мразя. Включи се в Обществото, защото му бе скучно и искаше да разбере колко интересни са останалите играчи. Има пресметливи очи и усмивка, от която ще те побият тръпки, и въпреки че може да манипулира хората, признавам, че се въздържаше да го прави с останалите участници. 

Идеята на авторката за тайно общество много ми хареса. Явно обаче съм имала друга представа зад тази идея - множество тайни, които да се разкриват, и интересни познания, които героите ще научават. И вместо това получих всякакви философски теми, върху които да се размишлява. А аз не съм човек на философията. Така че подобни разговори ми бяха изключително безинтересни и дори не успявах да ги следя. В „Шестимата на Атлас“ няма кой знае каква динамика и това по принцип не ми пречи, но някак си действието ми вървеше много бавно и имах чувството, че въпреки страниците, които прелиствах, нищо съществено не се случва.

В Goodreads дадох на книгата 3.50✩ заради финала, но честно казано, вече клоня към 3✩. Просто намирам повече минуси, отколкото плюсове в „Шестимата на Атлас“ и все още не съм решила дали ще продължа с поредицата. Това може да се случи само заради финалните разкрития, свързани с един определен герой.