Тъй като в края на месеца най-накрая излиза третата книга от поредицата „Вещерия“, реших да препрочета първите две, за да си припомня основните герои и събития. В блога ми имам ревю на „Веровещица“ - тук, но реших, че е редно да направя ново, защото със сигурност обръщах повече внимание на героите и детайли в книгата, отколкото първият път.

Сюзан Денърд още в самото начало поставя двете главни героини в ситуация, в която трябва да бягат, за да спасят живота си. И с тази сцена дава възможност да се опознаят вещиците. Сафия, която е наследница на аристократи в родната си страна, по нищо не личеше, че самата тя е благородничка. Умееше да се адаптира според ситуациите и ако не ставаше на въпрос, не казваше и дума за наследството си, желаеше да се отнасят с нея така, както се отнасяха и с останалите. Сафи е от тези герои, които са хора на действието, което често вкарваше нея и нишкосестра ѝ Изьолт в бели. Поредица от събития я накараха да осъзнае, че трябва да започне да осъзнава последиците преди да предприеме някоя рискована дейност. Дарбата ѝ пък е интересна и лично аз досега не съм чела за герой, който да притежава подобни сили. И вярвам, че свят като Вещерия, на нея и близките ѝ тази дарба ще ѝ бъде от голяма полза.

Изьолт е другата страна на една монета. Ако Сафи умее да излиза от напечена ситуация с добра актьорска игра и да скача от приключение в приключение, то Изьолт е добра в измислянето на план и неговото реализиране. Тя е разумът в приятелството ѝ със Сафия и често спираше нишкосестра си да направи някоя рискована постъпка. Заради бледия си цвят кожа и черна коса, които я определят като номатка, Изьолт често не бива приемана от обществото. И това я наранява. Не само защото не се чувства в безопасност, но и защото винаги хората ще гледат на нея с лошо око и няма да ѝ се доверяват. Изьолт е нишковещица - вижда нишките на хората, които ѝ казват какво изпитва дадения човек. Ако трябва да съпоставям нейната дарба и тази на Сафи, определено харесвам повече способността на Изьолт. А появата на Кукловода, който има същите възможности като на Из, я прави още по-интересна за изучаване. 

Авторката не се концентрира само върху една от държавите във Вещерия и решава да представи колкото се може повече от тях. Едно от тях е Нубревна - кралство, което от години умира и ако в близкото бъдеще не сключи изгодни сделки с могъщите империи, ще загине завинаги. Това е мисията на принц Мерик, който е потомък на семейство, известно с лесно избухващия си нрав. Готов е на всичко, за да спаси народа си, и така се забърква в събитие, което може да завърши с добър или лош край за него. Така се среща със Сафия и Изьолт и докато пътуват заедно с кораба и екипажа на Мерик, лидерските му качества се показват. На моменти може и да изглеждаше, че не постъпва честно спрямо двете вещици, но истината е, че поставяше на първо място народа и екипажа си, което бе достойно за един истински принц.

В началото на „Веровещица“ пътят на главните героини се пресича с този на кръвовещия Едуан, чиято дарба - да надушва кръвта на заобикалящите го хора и да я запомня, го прави колкото смъртоносен, толкова и търсен от благородници да им върши мръсната работа. Миналото му все още не е разкрито и предполагам, че именно то, заедно със силите му, го вкаляват и учат да разчита единствено на себе си и да не се доверява на останалите. Въпреки че той бе една от причините Сафи и Изьолт да се крият, го харесах, защото не бе типичният наемник. Това, което го отличаваше от обикновените убийци, беше съвестта му, която, за мое голямо удоволствие, се появяваше доста често. Образът му има голям потенциал да се развива и съм сигурна, че Сюзан Денърд ще се възползва от него. 

Има книги, в които не харесваш всичко, което авторът е представил. Без значение дали това са героите, или пък събитията. Има книги, които след втори прочит не ти допадат, а има и такива, които ти харесват още повече. Е, в случая с „Веровещица“ при мен е второто. Радвам се, че я препрочетох, защото по този начин си припомних една добре написана творба, в която се засягат теми за приятелството, борбата, политиката и отчасти за семейството. А отделно всеки фентъзи почитател ще се влюби в империите и кралствата, които са дом както на обикновени хора, така и на вещици и вещери, с разнообразни способности. 

Но един ден във вековното ѝ проклятие зейва пролука – в малка антикварна книжарница в сърцето на „Манхатън“ съдбата среща Ади Лару с млад мъж, който не я забравя.

Виктория Шуаб е автор, който харесвам. Запознах се с творчеството ѝ благодарение на „Четирите цвята на магията“ - поредица, която наистина трябва да довърша. След това прочетох „Тази свирепа песен“, но за съжаление, не успях да я харесам. „Невидимият живот на Ади Лару“ е някъде посредата - част от книгата харесах, друга - не. Отделно действието се развиваше доста бавно, а аз предпочитам от време на време да става нещо, което да ме държи в напрежение и да се чудя какво ще се случи.

Животът на Аделин Лару се дели на две - преди и след сделката. Преди нея тя живее във френско село, където човек се ражда, живее и умира през няколко улички. Единственият свят, който Ади ще познава, е това на родното ѝ село. Ще бъде съпруга, майка и домакиня. Свободата, която тя толкова силно желае, ще е само мечта. И тогава се появява мракът, който ѝ предлага сделка и тя се съгласява. Но приемайки я, се обрича на самотен живот, защото дяволът ѝ дава свободата в замяна на това човек да я забравя веднага, щом я подмине. И така единственият човек, който я помни 300 години, е мракът или Люк, както Ади започва да го нарича. В началото ѝ е трудно - семейството ѝ вече не я помни, приятелите ѝ също, няма дом, нито цел. И все пак намира начин да живее с това проклятие, колкото и да ѝ тежи. Дългият живот я учи на търпение, обмислени действия и подбрани думи. Кара я да погледне на света по по-различен начин. Вижда възходи и падения на империи, но в същото време обществото се променя и на жените им се дават повече свобода и права. 

Люк е един от малкото интересни персонажи в книгата, защото персонажът му е многопластов. Нито веднъж не показва само една емоция, а е вихрушка чувства - задоволство, ароганство и гняв. Смята, че ако извърти желанието на Аделин през своята призма умишлено, ще я направи нещастна и по-лесно ще получи душата ѝ, но греши. Да, в началото Ади е съкрушена, но впоследствие вижда места, които иначе не би видяла, и в даден момент осъзнава, че ако имаше възможността да се върне в онази нощ и да промени нещата, нямаше да го стори. Триста години тя и той водят битка за надмощие - кой от тях двамата ще се предаде първи. Люк се смята за бог, който не може да бъде победен или най-малкото надхитрен. В началото и аз като Ади го мразех, но постепенно той стана част от историята на невидимото момиче и аз го харесах. Желаех връзката му с Ади да се промени и той да преглътне гордостта си и да признае чувствата си. И донякъде го направи.

И колкото интересен ми беше Люк, толкова безразличен ми бе Хенри. При първата му среща с Ади се развълнувах, че някой все пак я помни и исках да науча защо точно той. С опознаването му обаче стигнах до заключението, че е мъж, с лесно раними чувства и имах чувството, че приятелите му ходeше на пръсти около него, когато изпаднеше в едно от настроенията си. Мисля, че целият ми неприязъм към Хенри идва от факта, че детството и ранните му години не са изпълнени с някакви трудности, а бе готов да се предаде само защото приятелката му го бе зарязала. Затова и се радвам, че се запозна с Ади. Тя му показа, че светът може да е прекрасно място и си заслужава да бъде опознат, а животът - изживян пълноценно. 

Любимите ми моменти в „Невидимия животът на Ади Лару“ се оказаха онези, които представяха живота на Ади в миналото - сделката ѝ с Люк, напускането на Вийон и по-късно на Франция, пътуването ѝ до Америка и спомените ѝ за страхотните хора, които бе срещната през дългия си живот. Появата на първия фотоапарат, на първият черно-бял филм, на телефона, създаването на колите и самолетите - Ади винаги е била там и се учудвала от новостите, които хората са създавали. Животът ѝ всъщност е все едно четеш историческа книга и аз исках да науча как се е справила сам самичка от първата до тристата година от така желаната сделката ѝ през 1714г.

Новата творба на Виктория Шуаб може да разочарова едни и да очарова други. Това зависи от вашия вкус и ако предпочитате история, в която има повече описания, отколкото действия, то „Невидимият живот на Ади Лару“ е за вас. И все пак, ако решите да ѝ дадете шанс, направето го без очаквания, за да може да бъдете приятно изненадани. 

Ревю на „Четирите цвята на магията“ - тук.

Голяма почитателка съм на филмите за Робърт Лангдън и най-накрая реших да се докосна и до творбите на Дан Браун, които се оказаха също толкова интригуващи, колкото и смятах. Определено останах очарована от историята за илюминатите и тайните на Ватикана, защото съм човек, обичащ мистериите и митичните хора/предмети/легенди.

Разгръщането на Робърт Лангдън като персонаж става постепенно. С всяка следваща глава се разкриват характерът, постиженията и целите му. Допадна ми, че нито веднъж не изтъкна колко добър е в професията си и се случваше да греши, защото все пак всеки един от нас прави грешки и с това показва, че е обикновен човек. И въпреки всичко Дан Браун не набляга на цялостното му изграждане, което ме навежда на мисълта, че целта му е в всяка следващата книга да опознаваме малко по малко професор Робърт Лангдън. Негова спътница в търсенето и намирането на антиматерията е Витория Ветра, която успях да опозная. Още от самото начало на книгата бива представено миналото ѝ и как е стигнала до сегашното си положение да работи с харвардски професор. Витория със сигурност е жена с плам и доста пъти се изненадвах от силната ѝ воля и безстрашието ѝ да тръгне след един убиец, който желае да унищожи Ватикана.

Вярвам, че поне веднъж сте чували за тайното общество на илюминатите - организация, събрана, за да подкрепя идеите на Просвещението. Много от членовете ѝ били богати мъже с добро образование - лекари, адвокати, политици и т.н. Приблизително десет години след създаването на обществото то приключва да функционира. Разбира се, още по онова време се появяват конспиративни теории за илюминатите, които до ден днешен се смятат за вярни от някои хора. В „Шестото клеймо“ се засяга именно темата за влиянието на илюминатите и отмъщението им срещу Църквата.

Като стана дума за това, искам да изкоментирам и „борбата“ между науката и вярата. Тук навлизам в една тема, която от години бива обсъждана и казано много за нея. Няма да задълбавам, защото не това е целта на ревюто ми, а просто желая да изкажа и моето мнение. През последните години стигнах до заключението, че не съм човек на силната вяра, но това никога не ме е карало да оспорвам християнската религия и признавам, че има неща, които не могат да се обяснят. Вярвам, че науката и вярата вървят ръка за ръка, защото именно вярата, че нещо може да стане, те води до някое научно откритие. Докато четях книгата, изчетох много коментари във форумите по тази тема, както и за самата творба и написаното от Дан Браун, и обобщено мога да кажа, че трябва да си създадете лично мнение.

Няма как да засегна всичко, което Дан Браун е написал в „Шестото клеймо“, както и да разгледам основните герои, но тук ще вмъкна образът на Карло Вентреска и ще попитам тези от вас, които са чели книгата, дали мотивите му са били правилни и необходими. Последно ще спомена финалът, който въобще не ми допадна. Както прочетох един коментар „финалът е по американски тривиален и плитък“. В началото не бях съгласна, но след кратко размишление осъзнах, че авторът е прав. След цялата напрежение да се спаси Ватикана, откритите тайни, лъжи и убийства един нормален човек ще се промени. А главните герои не го правят. Даже сцената е в хотелска стая, където двамата преживяват романтичен момент (съжалявам за спойлера). Съжалявам много, но няма как да се създаде романтична връзка за по-малко от 24 часа на базата на всичко случило се.

„Шестото клеймо“ е добра като за начало на поредица, но ако не харесвате основните идеи на Дан Браун, по-добре не я четете. А за тези от вас, които сте фенове на мистериите като мен, ви я препоръчвам. Още повече, ако сте гледали филма, и искате да се докоснете по-дълбоко до историите на автора.

„Змия и гълъб“ се превърна в една от любимите ми поредици, защото чисто и просто се говори за вещиците и тяхната битка с Църквата. Продължението на дебюта на Шелби Махурин ме потопи още повече в света на Белтера и представя нови същества като върколаци и русалки.

„Кръв и мед“ донякъде оправда очакванията ми. По принцип втората книга от поредица или ще я харесаш, или ще я смяташ за по-лошо продължение. Аз съм някъде посредата. Действието пък е ту забързано, ту забавено, но лично аз нямах чак такъв проблем с него. Смятам, че всичко ставаше плавно и авторката не е прибързала с нито един момент. Истината е, че Ш. Махурин обръща повече внимание на образите на героите и тяхната борба с постъпките им в предишната книга.

Лу вече не трябва да мисли само за себе си. Ако не победи майка си, целият народ ще страда. Затова заедно с Рийд и приятелите ѝ съставят план, който се състои от това да сключат временен мир с Кръвните вещици, върколаците и ловците. В същото време обаче трябва да запази същите отношенията с Рийд, защото след смъртта на архиепископа той не е същият. Представена е силата ѝ, която сякаш е станала още по-мощна и трудна за управляване. А решенията, които вземаше, не винаги се нравеха на групичката, но пък бяха необходими. Още в „Змия и гълъб“ Лу си задаваше въпроси за това дали прилича на майка си. В „Кръв и мед“ тези въпроси също не липсваха, но сега приятелите ѝ бяха до нея и ѝ казваха истината, от която тя се нуждаеше да чуе - че е много по-добра от Морган льо Блан.

Рийд не само разбира, че е вещер, но и жертва живота на човека, който е приел ролята на негов баща, за този на момичето, което обича. И трябва да живее с последствията. Разбираемо е да е объркан и да не знае къде е неговото място в света, който е смятал, че познава. „Кръв и мед“ е книгата, в която Рийд израства. Вече не е ловец, но това не означава, че трябва да захвърли с лека ръка всичките морални ценности, на които го е научила Църквата. На моменти се възхищавах на желанието му да не използва магията, която притежава, защото това бе лесният път. В други обаче благодарение именно на нея успяваше да спаси живота си. Обръща се внимание както на връзката му с Луиз, така и с мадам Лабел и с Бо. 

Кръвните вещици ме заинтригуваха още в предишната книга със способностите на Коко. Те не черпят силите си от природата, от собствената и чуждата кръв. Различават се от Белите дами, но са същото толкова кръвожадни, колкото и те. Ла Воазин не я харесах още с появата ѝ, а във финала на „Кръв и мед“ мнението ми за нея се затвърди. И все пак не мога да не кажа, че е умна, хитра и готова на всичко за сборището си. Мадам Лабел е другата вещица, която възприемам за водач на сборище. С всичките ѝ години опит знае кога е подходящия момент да се бори и кога - не. Също взимаше трудни, но необходими решения. Личеше си, че иска да се сближи с Рийд и да го накара да използва магическите си дарби.

Любимите герои отново се появяват и правят атмосферата по-приятна. Бо се появи някъде към края на „Змия и гълъб“ и затова сега имах по-добра възможност да го опозная. Определено не се държеше като бъдещ монарх, а по-скоро като обикновено момче, което обича на флиртува и да се шегува. Коко продължава да е подкрепящата приятелка, но се разкрива малко повече от ролята ѝ на бъдеща водачка на Кръвните вещици. Ансел пък желае да се докаже пред приятелите си, че е способен да се защитава и че могат да разчитат на него.

Едновременно харесвам и мразя финала, което отдавна не ми се беше случвало. Тръпна в очакване да видя какво ще стане с Морган и с крал Огюст. На сцената се появяват нови герои, които могат да изиграят важна роля в бъдещите събития. Ако „Змия и гълъб“ ви е харесала, вярвам, че ще останете доволни от продължението ѝ.

Ревю на първа книга - тук.