Преди почти три години се запознах с творчеството на Синда Уилямс Чайма, което харесах заради интересният свят, който е създала, и заради героите, които искат да се борят за по-добър свят. Сега дългоочакваното продължение вече е на българския пазар и аз побързах да си го купя. Беше много приятно да се срещна с познатите герои и да се запозная с нови. В „Краля демон“ липсваше карта, но в „Кралицата изгнаница“ приятна изненада бе именно приложената карта на Седемте кралства. Смятам, беше от голяма полза, защото както Раиса, така и Хан се отправят към Одън брод по различни пътища и по тозин начин успях да опозная и други две страни от кралствата - Тамрон и Ардън, което от десет години е разпокъсано от гражданска война.

След като Раиса бяга от нагласената сватба с Мика Баяр, тя се отправя към военното училище „Уийн“, където желае да се научи на политика, дипломация и военна наука и да осъвършенства познанията си - бой с оръжия, езда, оцеляване в тежки условия. Още при срещата си с директор Аскъл, Раиса показа, че не желае специално внимание и че ще се подчинява на правилата на училището. Неведнъж можеше да се оплаче от тежката учебна програма и държанието на някои заради това, че е севернячка. Но не го направи, защото искаше да се докаже като способен кадет и като жена, която може да се справи с по-трудни задачи от шиенето, пеенето и рисуването. В началото на „Краля демон“ Раиса в някои отношения бе наивна. Сега е изоставила наивността, за да бъде по-решителна и по-способна. Знае, че доверието трябва да се заслужи и ще направи всичко, за да не бъде отново подведена. В ревюто си за „Краля демон“ споделих, че Раиса и Амон много ми харесват като двойка. Мнението ми обаче се промени и в момента ми допада повече да е с Хан. Раиса знае, че е бивш крадец, а сега и магьосник, но по време на уроците, които му даваше, осъзна, че бавно се влюбва в него и че може да разчита на Хан.

Амон е много добър приятел и командир. Винаги може да се разчита на него. За да е добър водач обаче, означава да следва правилата и да знае кое е правилно, въпреки че сърцето му казва друго. И все пак той е от малкото доверени хора на Раиса и то с причина. Винаги я поставя на първо място, помага ѝ да взима решения и ѝ дава съвети, в които тя се вслушва. Холи и Талия са от малкото жени, които се обучават в „Уийн“. Те помогнаха на Раиса да се приобщи по-бързо към новата обстановка и се превърнаха в добри приятелки, на които може да се довери.

Признавам, че не помня голяма част, свързана с Хан Алистър. Освен тази за произхода му, смъртта на майка му и сестра му, открадването на змийския амулет от Мика Баяр и за познаннството му с Ребека Морли. Затова се радвам, че Синда Уилямс Чайма отделяше в първите глави да припомни на кратко историята му. Когато започна да се обучава в „Мистверк“, неговите глави започнаха да ми стават толкова интересни, че когато свършеше дадена глава, се надявах следващата отново да проследи приключението на новия магьосник. Хан се промени. Тази промяна може да се види още в предишната книга, където той се отказа от това да бъде крадец. Тук той желае да се превърне в силен магьосник и да отмъсти за смъртта на семейството му. И въпреки първоначалното му нежелание да се учи на по-добри маниери, за да може да се впише сред магьониците, повечето от които бяха от благороднически семейства, часовете, прекарани с Раиса, му станаха любими. Смятам, че двамата изградиха някаква връзка, която ще ше доразвива в следващата книга.

Жарава продължава да е верният спътник на Хан в всичките му приключения, които често включваха попадане на грешното място в грешното време, но пък нали казват, че трудностите сплотяват приятелите. Радвам се, че нито веднъж не се почувства засрамен от това, че е от клановете и че е със смесена кръв, която му позволява да учи в „Мистверк“. В края на „Краля демон“ мнението ми за Мика се затвърди - момче магьосник, което знае, че в каквата и лоша ситуация да попадне, баща му ще го измъкне. Чаках с огромно нетърпение срещата му с Хан в училището. Неведнъж Мика се опита да си върне амулета и да го убие, но невъднъж Хан му показа, че е объркал грешния човек, с когото да се занивама. Не знаех дали Мика има някакви чувства към Раиса, или просто следва заповедите на баща си, но в момента, в който ги нападнаха в Тамрон, разбрах, че той наистина държи на нея и ще направи всичко по силите си да я опази жива и здрава.

До момента голямата загадка за мен е кой е Гарван и имам своята теория. Тепърва ще се разбира дали е правилна. Героите пък вече са представени и започват да се развиват, а Синда Уилямс Чайма плете нишки, които в даден момент събират героите на едно място. Заради това „Кралицата изгнаница“ е достойно продължение на поредицата „Седемте кралства“.

Ревю на първа книга - тук.

Докато четях ревю на една от книгите от поредицата, реших, че е време и аз да довърша „The Raven Cycle“. Едно от нещата, които ме привличат в поредицата, е мистерията около дарбите на Блу, как и защо са погребали този уелски крал чак в Хенриета и по какъв начин са свързани героите с него. Разбира се, на моменти се обърквах, защото не схващах някои от думите, но най-важното е, че разбрах достатъчно неща, за да искам веднага да започна и четвъртата, последна книга. Предишната книга задълбочи образът на Ронан Линч, а на заден план останаха моите любимци Блу и Ганзи. В „Blue Lily, Lily Blue“ обаче Маги Стийвотър се е постарала да обърне еднакво внимание на героите, за което съм много щастлива. Появяват се нови герои, за които обаче не съм сигурна дали ще присъстват в „The Raven King“, и мистериите се задълбочават. Ревюто МОЖЕ да съдържа СПОЙЛЕРИ от предишните две книги. 

След изчезването на майка ѝ, Блу трябва да намери начин да се справи с ежедневието си без нея и в същото време да я намери, и заедно с приятелите си да събуди Глендоуър. Липсата на родител направи Блу по-отговорна и я накара да се замисли върху това, че често взимаме роднините си за даденост, а не трябва да го правим. Блу получи повече информация за способностите си, чрез която да ги усъвършенства. Ганзи, от друга страна, е на път да сбъдне мечтата си - да открие Оуен Глендоуър. Винаги ще се впечатлявам от умението му да бъде различен сред съучениците и приятелите си. Пред първите се държи както подобава на богато момче, но пред вторите е истнински - показва притесненията и страховете си, допуска да му помагат и знае, че може да разчита на помощта им по всяко време. Въпреки че знам, че любовта не играе чак толкова важна роля в поредицата, на моменти желаех да виждам повече моменти между него и Блу. 

В „The Dream Thieves“ читателят се започнава със способностите на Ронан. Тук те се доразвиват. Желанието му да поправи грешките на баща си го карат да пробва различни методи в сънищата си или в будно състояние. Липсваха ми разговорите му с братята му, въпреки че се разбра нещо много важно за най-малкия брат Линч - Матю. Стискам палци да има повече информация в „The Raven King“. Способностите на Адам съще се развиваха и то благодарение на Персефона. Сега, като се замисля, Маги Стийвотър можеше да включи повече разговори между нея и Адам, защото ми бе много интересно да гледам как Персефона го учи на най-различни неща, които ще му бъдат от полза за Кабесуотър. 

Все още не мога да разбера действията на Мойра. Защо реши да се впусне в търсене на бащата на Блу, защо не каза на никого къде отива и какво ще прави. От друга страна, не се науча и нищо за бащата на Блу. Затова смятам, че щеше да е добре да има няколко глави от името на Мойра. Един от новите герои е Гуенлиан - дъщерята на Глендоуър и поредната мистерия в поредицата. Освен че се разбира чия дъщеря е, се науча и какви способности притежава. Гуенлиан може да усилва енергията, също както Блу. И въпреки че на моменти се държи странно и смахното, смятам, че е интересен персонаж. Цялата поредица се върти около търсенето и намирането на Оуен Глендоуър - уелският крал, погребан някъде около Хенриета. Само че в „Blue Lily, Lily Blue“ героите попадат на все неважни следи и на моменти това не ми харесваше. Маги Стийвотър съвсем спокойно можеше да направи така че след два или три неуспешни търсения, те да попаднат на някаква важна следа.

„Blue Lily, Lily Blue“ до момента е любимата ми книга от поредицата. Героите и историята вече са представени и това позволява на авторката да ги доразвива. Ако искате в живота ви да има повече магия, мистерии и четене на карти, отбийте се в 300 Фокс Уей, Хенриета, Вирджиния и няма да останете разочаровани.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Издателство „Артемис Букс“ бързо, бързо ще се превърне в любимото ми издателство. Засега са издадени само две книги, като първата започнах, но така и не довърших. Което ще поправя в близко бъдеще. Харесва ми, че „Артемис Букс“ реши първоначално да издава самостоятелни книги, защото има страхотни попадения дори и да не са поредици.

„Сенките помежду ни“ е още едно добро попадение през последните месеци. Няма духове, вещици, вампири или други магически същества, ако не се броят сенките, витаещи около краля и неговата продължителност на живот. Книгата ни въвежда в свят на дворцови интриги, кралско убийство и откриването на убиеца.

Алесандра е една целеустремена героиня, която ще премахне всичко по пътя си, което ѝ пречи да достигне до целта си. Не бих казала обаче, че не притежава сърце. Признавам, че ѝ се възхищавам. В много моменти можеше да излъже, но не го направи. Сприятелявайки се, разбра, че приятелството е една важна част от живота на човек и няма да е същото, ако нямаш с кого да споделяш и най-простите неща, които са ти се случили. Въпреки че следваше плана си, Алесандра в даден момент разбра, че Кралят на сенките е различен, че не е нужно да го убива, за да получи власт. А това показа колко човечна е тя. Отказа се от идеята си, защото видя, че кралят е различен от очакванията ѝ и докато прекарваше времето си с него, осъзна, че е лесно да бъдеш приятел с Калиас.

Рода и Хестия харесах още при появата им. Двете бяха коренно различни като характер, но се допълваха и заедно с Алесандра се превърнаха в страхотно трио. Трите се подкрепяха взаимно и си даваха съвети. Леандрос, Рубен и Петрос са още едни герои, които допринесоха за по-добро изграждане на света в книгата. На тях тримата също можеше да се разчита и неведнъж Алесандра прекарваше свободното си време с тях.

Представях си Краля на сенките като един затворен тип, който има леден поглед и всички ги е страх от сенките ми. Калиас обаче се оказа пълна противоположност на очакванията ми - весел, винаги усмихнат и готов да помогне на хората, които обича. В същото време желае да покаже, че може сам да управлява страната си и не му е нужен Съвета, без който не може да взима самостоятелни решения. В този момент се появява Алесандра, която му дава не една добра идея, с която да разреши проблемите на кралството си и така той осъзнава, че не е лошо да имаш някой до себе си. Харесах връзката им - не се разви с някакви бързи темпове и така имаха време да се опознаят и да започнат да разчитат един на друг.

Единственият минус в цялата история е недоразвитият свят. Не се споменава в кой град се развива действието, коя страна, кои са другите кралства, които бащата на Калиас е завладял. Може би трябваше авторката да включи и повече обичаи на кралството. Всичко това се прави, за да може читателят да навлезе по-бързо в новия свят. Ако имаше и следваща книга, щях много да искам да има карта и повече информация за кралствата на Калиас.

Ако харесвате книги като „Изборът“ и първата от „Стъкленият трон“, то вярвам, че ще харесате и „Сенките помежду ни“. Герои, които не се еднопластови, дворцови интриги и борби за надмощие - какво повече може да иска един читател от самостоятелна книга.

Много съм доволна, че издателство „Егмонт“ бързо издаде „Пламъкът на Аврора“ от поредицата на страхотния тендем. За съжаление, сега трябва да чакам доста време, за да получа и третата книга, но какво да се прави... 

Ейми Кауфман и Джей Кристоф започват да развиват света и героите си. В „Изгревът на Аврора“ се запознаваме с Отряд 312 и научаваме историите на някои от героите, а тук - и на останалите членове на отряда. Посещаваме и нови кътчета на Вселената, появат се нови герои и стари врагове. Действието не спира за нито един миг и те кара да прелистваш страница след страница, за да разбереш какво ще стане с любимците ни.

В предишната книга Аврора разбра каква е нейната цел в отряда. Какво трябва да направи и че няма да се справи без помощта на новите си приятели. Силата, която Ари таи в себе си, чака да бъде използвана по предназначение, но преди това трябва да бъде овладяна. И така тя се отправя на пътешествие, което в умът ѝ трае месеци, а в реално време едва няколко часа. След придобитите знания обаче Аврора е по-силна както физически, така и духом. А Кал е през цялото време е до нея. Винаги подкрепящ и готов да я защити с цената на собствения си живот. На моменти обаче ми идваше в повече любовните им мисли за тях двамата. Просто не ми се вижда реално ти да си в смъртна опасност, но да мислиш какво би било да се намираш в прегръдките ѝ/му и да осещаш топлината ѝ/му например. Знаех, че Кал крие нещо от отряда си, но не подозирах какво точно. Така че, останах изненадана от разкритието му.

Миналото на Зила най-накрая се разкри и читателят разбира защо е толкова затворена и не допуска хора до себе си. Възхищавам ѝ се на уменията ѝ да разшифрова кодове и да достига първа до най-различни заключения. А уменията ѝ да пилотира... е, по-добри са от моите, така че няма да ги коментирам. Започвам повече и повече да харесва Фин. Противно на очакванията много харесвах моментите, в които той се шегуваше с другите. Въпреки че в повечето пъти го правеше по време на напечени действия, някак си това разведряваше обстановката и те отклонява от мисълта, че има шанс героите да умрат.

В даден момент близнаците се разделят. И двамата трябва да се справят с новите обстоятелства. За пореден път се радвам, че книгата се разказва от гледните точки на всичките герои, защото така имам шанс да ги опозная още по-добре, но и да видя една и съща ситуация от няколко различни погледа. Тайлър на няколко пъти показа, че е добър водач. Личеше си как всички очакват команди от него и как ще го подкрепят за всяко негово решение, добро или лошо, защото е и добър приятел. Скарлет пък се грижи за всички от отряда им. Може и да не разбира от бойни техники или от управление на кораби, но знае какво да каже в точния момент. Двамата се допълват взаимно. Не очаквах разкритията за майка им. Това е поредната изненада от авторите, с която целят да те заинтригуват.

Един от новите герои в „Пламъкът на Аврора“ е Седи - по-голямата сестра на Кал. В началото не я харесвах, защото от километри си личеше, че не е дошла, за да помогне на Отряд 312. По време на приключението ѝ с Тайлър обаче мнението ми за нея започна да се променя и постепенно започнах да я харесвам. Стискам палци да се появи и в следващата книга, защото определено я виждам да работи в екип с главните герои.

Щом прочетох финала, не знаех какво да си мисля. Дори в първата минута не осъзнах какво стана. Като се замислих обаче, осъзнах, че „Пламъкът на Аврора“ има много добър финал. Един от малките, които наистина ти оставя възможост да си представиш стотици продължения.

Ревю на първата книга - тук.

Ревю на „Илумине“ - тук.

Останалите книги от поредицата и тези на Джей Кристоф може да намерите в търсачката на блога ми.