Харесва ми да чета книги, които разделят читателите на две - не заради това кой любовен интерес подкрепят, а заради мнението, което си създават, докато опознават героите и тяхната заобикаляща ги среда. „Клеопатра и Франкенщайн“ е именно такава и няма как да не оценя избраното заглавие, защото Клео се явява като модерно превъплъщение на фаталната, саморазрушителна Клеопатра, обречена да потъне в собствения си вътрешен мрак. На свой ред Франк заема ролята на д-р Франкенщайн - създателят, който вярва, че може да пренареди чуждото битие, но бързо губи контрол.

Човешкият живот не е изтакан единствено от забавните вечери с приятели, гордостта от завършената задача, удоволствието от вдъхновението, интересът при опознаването на нов човек и любовта към онзи, който най-добре те разбира, вижда и подкрепя. Уви, сред тези щастливи нишки се прокрадват съмнението от бъдещия успех, от недоволството към постигнатото, от болката, че оставаш неразбран. А сред този даващ, но и безмилостно вземащ Ню Йорк се срещат Клео и Франк - две изгубени по свой собствен начин души, които отчаяно се нуждаят от спасение, но го търсят на грешното място - един в друг.

Със своята ефирна руса коса, проницателен поглед и бохемски стил, Клео привлича мъжкото внимание върху себе си, където и да отиде. На пръв поглед изглежда, че тя сбъдва копнежите си - живее в града на неограничените, възможности, отдава се на изящното изкуство и на бляскавия пулс на младостта. Излъчва онази артистична меланхолия и романтична тъга. Тези нейни черти обаче се оказват тежка депресия, извираща от болезнената загуба на майка ѝ. Тя вярва, че в нея има някаква повреда и търси безопасност в лицето на Франк, надявайки се, че неговата стабилност ще поправи собствения ѝ хаос. Но когато Клео вече няма нужда да се бори за себедоказване, комфортът започва да я задушава. Тогава депресията ѝ дотолкова се засилва, че тя започва буквално да се дави в собственото си съществуване.

Би трябвало приятелите на Клео да видят първоначалните сигнали на състоянието ѝ. Как обаче да получи тяхната подкрепа, при условие че те самите са хора със зависимости? Куентин е напълно погълнат от своя краен хедонизъм - неговият живот е подчинен единствено на стремежа към мимолетни удоволствия, безкрайни партита и упойващи вещества. В същото време съквартирантката ѝ Одри почти липсва от сюжета. Близките на Франк не са по-различни. Приятелят му Андерш просто спи с жените и след това бързо ги захвърля, неспособен да понесе тежестта на истинското обвързване и близост. А Зоуи, сестрата на Франк, отчаяно търси валидация в свят, движен от бърза слава и консуматорство,

В началото на романа Франк е въплъщение на успеха и зрелостта. Той е прагматичен, щедър и здраво стъпил на земята - успял е да постигне сам успеха си и това му носи увереност. Неговата закрила изглежда благородна, а финансовата и емоционалната му стабилност - непоклатими. Франк обаче се определя по това колко е помогнал на някого и ако не е било достатъчно, че чувства провален. В допълнение към бягството от тежестта на отговорността се появява и пристрастяването към алкохола. То се засилва, щом Франк усеща, че губи контрол над взаимоотношенията си с Клео. Не знае как да се справи с тъга, която не може да бъде купена, поправена или организирана и започва да възприема апатията на Клео като неблагодарност към всичко, което ѝ е дал. 

Когато се стига до саморазрушаващият се предел в историята на главните герои, авторката показва, че Клео трябва да премине през пълния разпад на илюзията за сигурност, за да разбере, че никой друг не може да я спаси от вътрешните ѝ демони - това е битка, която тя трябва да извърви сама. От друга страна, за Франк е необходимо да изгуби контрола, да види как перфектно изграденият му свят се срива и да се сблъска с дъното на собствената си зависимост, за да разбере, че не може да спаси никого, преди първо да спаси самия себе си. 

Романът на Коко Мелърс ни изправя пред портрети на съвременни съдби, които на пръв поглед изглеждат бляскаво позлатени, но отвътре са дълбоко разядени от човешката уязвимост. Ако трябва да сведа книгата до няколко ключови теми, бих посочила тежестта на депресията. Тя е състояние, което неизменно остава неразбрано от околните; само този, който я изпитва, знае какво е да прекараш дните си в леглото, потънал в пълна апатия, усещайки загубата на смисъл и пълната невъзможност да твориш. Зависимостта към алкохола или наркотиците тук е показана като сигурно, но илюзорно убежище от стреса, което в крайна сметка само разрушава отношенията и замъглява ясната преценка. На последно, но не и по важност място, авторката ни среща с образи, които въпреки постоянното присъствие на бляскави партита и светски събития, в същността си остават болезнено самотни.