Последната седмица на октомври сме и тъй като през септември изгледах само три филма, реших да комбинирам двата месеца в един пост. Повечето от тях са подходящи за навечерието на Хелоуин.

Септември: 

Още от трейлъра предположих, че ще харесам поредицата „Улица на страха“ и се радвам, че предположението ми се оказа правилно. Действието в първия филм се развива през 1994г., във втория - през 1978г., а в третия - през 1666г., където се разбира кой стои зад всичките убийства. „Улица на страха: 1994“ разказва за четирима приятели, които осъзнават, че убитите през последните десетилетия по някакъв начин отново бродят из улиците на града и заедно трябва да ги спрат. Тук за първи път се споменава конспирацията, че тези убийства са извършени от Сара Фиър, която проклела града преди да бъде обесена за вещерство през 1666г. „Улица на страха: 1978“ се връща шестнадесет години по-рано, разказвайки за масовото убийство в местния летен лагер. Лично на мен този филм ми допадна най-много от трите заради самата история и героите в нея, а и в него се споделя повече за вещицата. „Улицата на страха: 1666“ може да се раздели на две части. В първата се проследява как се е стигнало до обесването на Сара, а във втората - се довършва започнатото от първия филм. Цялата поредица ми бе интересна и я препоръчвам на тези, които искат да гледат страшен филм, но да не прекарат повечето време с ръце пред очите. Дори бих я определила по-скоро като трилър, отколкото като хорър. 

Този месец започнах с „Анабел“. Беше крайно време да се срещна с тази кукла. Запозната съм с историята, но филмите разказват съдбата на Анабел преди и след появата ѝ в квартирата на двете момичета, които се свързват с Ед и Лорейн Уорън. Това вече са си филми на ужасите. Най-вече вторият, който обаче му дадох най-малко рейтинг, защото не ми бе толкова интересна историята на девическите момичета. Но пък финалът бе страхотен - прави се връзка между куклата и убийството от първия филм. „Анабел“ ми допадна най-много с младото семейство, както ѝ третият, в който се срещнах с любимото си семейство Уорън. „Анабел 3“ ме спечели с образа на Джуди Уорън. Възхити ме нейната сила и кураж, защото кое дете би останало цяла нощ в къща с най-злите демони, които родителите му са хванали, и би се борило срещу тях. 

Продължих с „Приложна магия“, в който участват Никол Кидман и Сандра Бълок. В поста си „Есенен книжен списък“ - линк тук, споделих, че бих искала да прочетата книгата, по която е направена адаптацията. Филмът ми бе интересен, но да си призная едва ли бих го гледала отново. Засягат се теми за семейството, любовта, сестринската обич и дори болката от загубата на любим човек обаче нещо ми липсваше, за да го харесам изцяло. И ако трябваше да дам звезди, то „Приложна магия“ щеше да получи 3✩.

След „Приложна магия“ реших да погледна „Заветът“ от 2006г., тъй като търсих филми с вещици и в една статия го посочваха като пример. Най-общо се разказва, че четири момчета в малко колежанско градче, които крият тайна - семействата им не само са потомци на първите откриватели на града, но и на магьосници. Оказва се, че петият род, който се е смятал за изчезнал, е жив и негов представител се появява, за да вземе силата на едно момчетата и така да стане по-силен. Малко се разочаровах, защото ставаше дума за магьосници, а не за вещици, но пък се разтоварих от филмите на ужаси. 

Към средата на октомври изгледах някои от филмите на Тим Бъртън - един от любимите ми режисьори. Има нещо успокояващо в сцените от „Булката труп“, „Слийпи Холоу“, „Тъмните сенки“, „Кошмарът преди Коледа“ и „Алиса в страната на чудесата“. Те са перфектни за есента с тъмните си цветове и мрачни истории. Но пък „Суини Тод: Бръснарят демон от Флийт Стрийт“ ми бе толкова безинтересен, че прескачах сцени - тези, в които пееха. Все още не съм гледала „Едуард Ножиците“ и „Чарли и шоколадовата фабрика“, но и до тях ще стигна. Актьорската игра между Джони Деп и Хелена Бонам Картър е страхотна и за мен те са се превърнали в незаменим тандем.

Миналата сряда си пуснах „Пепел в снега“ по едноименния роман на Рута Сепетис. В ревюто си на книгата споделих, че общото ми мнение за него е положително, но има неща, които не ми допаднаха. Героите не са успели да пресъздадат силните емоции, които по време на Втората световна война само за секунди са преминавали от щастие в страх и гняв. Отделно са пропуснати сцени, които за мен бяха важни и показваха държанието на руснаците към хората в трудовите лагери. Да не говорим за финала, който трябваше да бъде същия като в книгата. Режисьорите не са го направили реален, а щастлив. 

Последният филм за месеца е „Дюн“. Отново адаптация по роман и то на научнофантастичен. Аз по принцип не си падам по подобни филми и книги, но признавам, че „Дюн“ е добър. Всички детайли са изпипани - като се започне от актьорския състав, премине се през визуалните ефекти и саундтрака и се спре на интересния измислен свят. „Дюн“ ни запознава с тийнейджъра Пол Атреидски - наследник на дома Атреиди, който заедно с майка си и баща си заминава на нова планета, от която се добавя най-желаният ресурс в Космоса - Подправката. Бързо обаче осъзнават, че предишните управници на Аракис не са готови току-така да се откажат от нея. В същото време Пол трябва да се бори и със съдбата, която му е отредена.

Аз не съм по сериалите и в повечето случаи започвам даден сериал и гледам най-много до втори сезон, след което, ако не ме е грабнал, го забравям и се прехвърлям на друг. Затова много ми допадна идеята на Netflix да правят по-малко на брой епизоди, но пък времетраенето им да е по-дълго. Така че все още не съм приключила със „Свръхестествено“ и „Момичетата Гилмор“. Но пък изгледах „Изгубеният символ“ - минисериал по романа на Дан Браун, разказващ за младия Робърт Лангдън. Нямам забележки към него, освен една - времевият период. Действието се развива през 2020-2021г., а нали Робърт е в младините си. Споменавам това, защото в първите два епизода все се чудех защо има толкова модерни устройства. После преминах на „Нанси Дрю“ сезон 2, чийто епизоди съвестно чакам да излизат всяка седмица. Търсите ли загадки, примесени със свръхестествено, ви препоръчвам сериала. Паралелно на него започнах „Чародейките“, но от 1998г., и засега ми допада историята на трите сестри. Радвам се, че след първите пет епизода сценарият се попромени и се спря във всяка серия да бъде спасявана една от сестрите. Завършвам този пост с „Един от нас лъже“. Изчаках да излязат и осемте епизода преди да го започна, за да го изгледам наедно. От видяното до момента няма много промени със самата книга, а пък актьорите пасват идеално на героите.

За навечерието на Хелоун съм решила да си пусна отново „Хокус Покус“. Не само за да се забавлявам с Уинифред, Сара и Мери, а и за да си припомня сюжета с цел през 2022г. безпроблемно да изгледам продължението. 

Помня годината, в която се запознах с творчеството на Рута Сепетис посредством книгата ѝ „Сол при солта“. Прекрасна творба. Героите може и да са измислени, но те са прототипи на реални хора, които са преживели Втората световна война и разказват на авторката историите си. И все пак, ако всичко бе една измислица, стилът на писане на Рута Сепетис и емоциите, които предава, няма как да не докоснат читателя. Това се повтаря и със следващата ѝ книга „Фонтани на мълчанието“. „Пепел в снега“ не е по-различна и ако не знаеш, няма да предположиш, че това е първата ѝ публикувана творба.

Лина има мечта - да отиде във Вилнюс, за да усъвършенства рисуването си. Вместо това обаче се озовава във влак с майка си и по-малкия си брат без да знае какво се случва с баща ѝ. До последно никой не им казва къде отиват, докато не пристигат в един от трудовите лагери на Съветския съюз. И трудностите продължават - всеки ден работят от сутрин до вечер, за да получат някаква мижава дажба. Със собствените си очи Лина вижда как убиват хора или пък как непознат човек заспива вечер и никога повече не се събужда; търпи подигравките на войниците и е принудена да мълчи и да не изразява мислите си на глас, защото в противен случай и тя ще е от тези, които един ден са живи, а на следващия - мъртви. Затова рисува - сцените показват неправдите към тях и жестокостта на руснаците. Дните се нижат и въпреки че никой от познатите ѝ не пада духом, осъзнават, че така желаната помощ може и да не дойде. Но не се предават. Не желаят да доставят това удоволствие на съветските войници. И когато Лина и семейството ѝ са изпратени в друг лагер продължават да се борят. И така преживяват войната.

Майката на Лина - Елена, е начетена жена, която винаги преценява ситуацията и знае кога какво да каже. Тя е спойката на Лина и брат ѝ Йонас. Елена е типичната майка - прави всичко възможно, за да оцелеят децата ѝ, би се жертвала заради тях и никога няма да съжалявава за направения избор. За крехките си десет години Йонас е смело момче. Да, страхува се и внимава винаги да бъде до майка си, за да не бъде отделен от нея, но в същото време осъзнава реалността и постъпките му са отговорни и предпазливи. Той е от тези деца, които бързо трябва да пораснат и тяхното детство ще бъде загубено завинаги. Андриус е от персонажите, които с непокорството си показват, че няма лесно да сведат глава пред врага. Той е човекът, който се грижи за Йонас, когато майка му или сестра му не могат. Донякъде харесах връзката между Лина и Андриус, но не я почувствах толкова близка, колкото тези между други герои. 

Ако попитате хората кой е бил по-зъл - Хитлер или Сталин, ще получите различен отговор. Евреите и повечето хора в Западна и Централна Европа ще ви кажат, че е Хитлер, но за Източна Европа и по-точно прибалтийските народи това е Сталин. И имайки предвид, че бащата на Рута Сепетис е бежанец от Литва, е разбираемо защо иска в първата си книга да представи съдбата на тази страна. За да пресъздаде най-точно животът на литовци, тя се среща с такива, които са оцелели от трудовите лагери и желаят да споделят видяното и преживяното. Самата авторката споделя малко повече за историята на Прибалтийските държави в „бележка от автора“, която винаги чета, ставайки дума за Рута Сепетис, и всеки път ме разчувства.  

Онзи ден разбрах, че има адаптация на романа и снощи го изгледах. Добър е, но не колкото книгата. Просто режисьорите и актьорите не са успели да пресъдадат силните емоции. (В следващите редове споделям за някои от моментите в книгата, които може да се считат за СПОЙЛЕРИ.) Смятам, че сцената, в която Лина и Йонас се срещат с баща си, е важна, защото това им вдъхва надежда, че той е жив и някой ден ще се съберат. Сцената, в която карат Лина и Елена да влязат в дупките, които самите те са изкопали, също трябваше да бъде пресъздадена, тъй като това бе поредното подиграване с тях и показа жестокостта на командира. Финалът се оказа донякъде щастлив, а не реален. На мен щеше да ми хареса, ако той бе останал същия като този в романа, защото по време на Втората световна война няма много щастливи моменти.

Ревю на „Сол при солта“ - тук.

Ревю на „Фонтани на мълчанието“ - тук.

Признавам, че останах разочарована от книгата, защото, четейки ревютата, очакванията ми за нея станаха по-високи и предполагах, че и аз ще се влюба в ,,Къщата в лазурното море". Героите наистина са многопластови и с интересни способности, а някои от тях - с интересен външен вид. Допадна ми и идеята за това, че един човек може и да е различен, но това не го прави лош. Но действието ми вървеше бавно и докато усетих силната връзка между децата в сиропиталището и между тях и учителя им Артър, то отношенията между Лин и Артър за мен си останаха на ниво приятели.

Лин Бейкър работи в СКММ от петнайсет години и за цялото това време той се е превърнал в служител мечта, въпреки че никой не забелязва този факт - не нарушава правилата, докладите му са написани точно, кратко и ясно и винаги поставя сираците на първо място, но никога не се привързва към тях. Това се променя, когато Най-висшето ръководство го изпраща на остров Марсий, за да определи дали сиропиталището трябва да се затвори. За своите четиридесет години Лин е осъзнал, че предпочита своята компания пред тази на другите. Единственият му другар е котка, която не е много гальовна, но това не му пречи да я обича, въпреки че никога не би си го признал пред нея. Не обръща внимание и на света, нито си отваря за нередностите в него. След едномесечния си престой на острова и запознанството му с Артър, шестте деца и нимфата Зоуи обаче разбира, че някой трябва да направи първата крачка, за да се променят мирогледите на обикновените хора.

На един остров в една къща до лазурното море живеят шест уникални деца. Заради външния си вид или заради способностите си са отритнати от обществото. Но в тази къща те намират обич и разбиране в лицето на Артър Парнас, който се е наел да превърне сиропиталището в истински дом. Първото дете е момичето гном Талия, което се държи резервирано с непознати хора и е почти сигурно, че в даден момент ще ги заплаши да ги зарови в градината си. Но опознавайки я, силната ѝ преданост и обич, се показват. Горската нифма Фий в началото е сдържана и не допуска всеки до себе си обаче растенията са всичко за нея и чрез тях се изразява. За мен тя е един от интересните персонажи в книгата, но за съжаление Т. Дж. Клун, не ѝ бе обърнал достатъчно внимание и заради това не можеш да се докоснеш до нея, както до Луси например. Чонси е едно от най-милите същества, за което съм чела. В продължение на години му е било втълпявано, че е чудовище, но истината е коренно различна. То е малко дете с една единствена мечта - да стане пиколо, за да може да помага на хората. 

Двукракото драгонче Теодор е изключителен по рода си, защото е от малкото оцелели дракони, които имат разум и чувства. За него най-ценното са съкровището и приятелите му.  Когато Сал се страхува, се превръща в куче и то по-точно в померан. Третирали са го като животно без да се интересуват, че има чувства, които ще наранят. Това го превръща в затворено четиринадесетгодишно хлапе, което намира утеха в писането. Луси... определено той е детето, заради което Лин е изпратен на Марсий, защото е Антихристът. Съдят го не по това кой е той, а по това кой е баща му. Не си правят труда да го опознаят и да разберат, че Луси не иска да наранява хората, а да играе с приятелите си, да слуша музика и да готви със Зоуи. Артър му помага да преодолее страховете си и така създават връзката не между ученик и учител, а между баща и син.

Заради трудното си минало Артър решава да отвори наново сиропиталище, за да даде на хора като него място, в което да се чувстват щастливи. Осъзнава, че обществото ще съди децата и затова трябва да ги накара да повярват в себе си, за да може един ден да излязат навън и да не се страхуват. Беше приел ролята на родител и това си личеше в постоянната му тревожност и обичта, която винаги показваше, разговарайки с тях. Даваше им съвети и ги подкрепяше във всяко тяхно начинание. Харесах Артър заради лъчезарния му характер и готовността му да те предразположи. Не харесах обаче възродилата се връзка между него и Лин, защото ги прех по-скоро като приятели, отколкото като двойка.  

Доста време четох книгата, защото, както казах, действието се развиваше по-бавно от очакваното и някак си от всички деца се наблегна на Луси, докато персонажа на Фий се пренабрегна. Т. Дж. Клун се е справил чудесно с изграждането на всички герои, като ги е направил многопластови и готови да изненадат читателя по всяко време, засегнал е и темата за различните и как трябва да се гордеем от себе си дори и околните да не ни разбират, но на мен това не ми стигна, за да дам максимума звезди и затова се спрях на 3✩.

Доста време чаках, докато стигна до тази книга, защото нямах търпение да се запозная с Луна Лъвгуд и Ордена на феникса. А и светът на магьосниците става по-мрачен и исках да видя какво ще стори Министреството на магията - ще продължава ли да отрича, че Лорд Волдемор се е върнал, или ще потвърди. Е, Корнелиус Фъдж отрича и така се стига до появата на Ъмбридж, но до нея ще стигна малко по-късно. В ревюто ще има СПОЙЛЕРИ от книгата.

Хари цяло лято трябва да живее в къщата на леля си и чичо си без да знае какво става с приятелите му. До момента, в който е нападнат от диментори и изправен пред съд, за да се отреди съдбата му. Дъмбълдор успява да докаже, че магията, която е използвал за защита, не е в разрез с правилата. И така Хари се озовава в бърлогата на Ордена на феникса - бивш дом на семейство Блек. В нея, разбира се, се укрива Сириус и така имах възможност отново да видя кръстик и кръщелник рамо до рамо. Разбирам защо Сириус толкова желаеше Хари да знае какво се случва, но както майката на Рон отбеляза, Хари не е Джеймс и Сириус понякога забравяше този факт. Не критикувам често Хари, но сега ще си го позволява, тъй като той направи огромна грешка - падна в капана на Лорд Волдемор. Хърмаяни няколко пъти му каза, че това може наистина да е капан, но той така и не поиска да се вслуша в приятелката си. И вярвам, че Хари цял живот ще съжалява за грешката си, но това не го оправдава в прибързаното му решение и то най-вече, че заплахата от появата на Черния лорд бе истинска.

Луна Лъвгуд е новата героиня тук, която се присъединява към групата на Хари, Рон и Хърмаяни. Още с появата ѝ Дж. К. Роулинг я представя като объркано и чудато момиче. И ако не бях гледала филмите, които вече осъзнавам, че в доста отношения са променени, то главата, кръстена на нея, би ми подсказало, че ще изиграе важна роля в историята. Мисля, че причината, поради която я харесам толкова много, е не само защото е любопитна по природа и вярва във всякакви чудатости, но и защото е от Рейвънклоу. А като представител на този дом, се радвам, че подобен герой се появи в поредицата. Характерът ѝ е доста силен, имайки предвид, че не обръща внимание на подигравките на съучениците си и решава да помогне на Хари въпреки възможността да се изправи срещу Лорд Волдемор. И вярвам, че това са само малка част от способностите на Луна, които тепърва ще се показват.

И от това слънчево момиче преминавам към Долорес Ъмбридж. Не вярвам да има човек, който би я харесал. Не и след това, което стори на Хари и на още стотици ученици. Намразих я още при първата ѝ реч в „Хогуортс“. Смятам, че в процеса на историята Ъмбридж започна да се възползва от указите за лична изгода. Може и да смяташе, че с лесна ръка ще промени училището и че учителите и учениците ще се вслушват в нея, но жестоко се е лъгала. Най се радвах, когато професор Макгонъгол явно показваше незаинтересоваността си от Ъмбридж и че ни най-малко не се интересува от мнението ѝ. След всичко финалът за Ъмбридж бе справедлив.

Нещо друго, което искам да спомена, са лудориите на Фред и Джордж. Без тях и техните шегобийски изобретения времето в „Хогуортс“ с Ъмбридж като велика инквизаторка щеше да бъде прекалено сиво, което не включва много смях и забави. Тук те имаха по-голяма роля и дори в повечето пъти да беше, за да забавляват околните, ми бе приятна компанията им, защото винаги нарушаваха напрегнатата тишина. А гръмкото им тръгване от училището ще бъде помнено завинаги. Не смятам, че направиха грешка, че избраха бизнеса си пред ученето. Все пак Фред и Джордж не са създадени, за да бъдат отличници, но това не означава, че няма да успеят в живота.

Гледам да не споменавам много, много филмите за Хари Потър, но ще направя изключение. Ако се бях родила няколко години преди поредицатата да бъде издадена, много щях да се ядосам, че във филмите има съществени промени. Но ето че по стечение на обстоятелствата първа гледох, а после четох, и от една страна се радвам, че ги има тези промени, защото по този начин мога да се насладя повече на творбите на Дж. К. Роулинг.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Ревю на трета книга - тук.

Ревю на четвърта книга - тук.