Януари 1945. Четирима бегълци. Четири тайни.
Всеки от тях – роден в различна страна. Всеки от тях – преследван от трагедия, лъжи и война.
Хиляди отчаяни бежанци се стичат към бреговете, докато съветските войски настъпват в гръб, и пътищата им се пресичат на борда на Вилхелм Густлоф – кораб, който обещава спасение и свобода.
Но не всички обещания могат да бъдат спазени.
Приключих тази книга преди няма и половин час и бързам, да напиша ревюто ѝ, защото ме е страх, че емоциите, които бушуват в мен ще избледнеят до утре сутринта, когато спокойно мога да седна и да напиша смислено ревю.
Истината е че не очаквах тази книга да ми хареса толкова много. Вярвах, че ще се напрегна с всичката тази смърт, но се изненадах положително, когато осъзнах, че се впускам в приключенията заедно с главните герои без да се притеснявам, че някоя по-тежка случка няма да ми понесе.
За мен главните герои бяха тези, от чиято гледна точка се разказваше историята. Ще започна с Йоана. Безспорно една от най-смелите жени, които съм срещала до сега. Държеше се, не изпадаше в истерия, когато виждаше че нещо лошо ще се случи или вече се е случило, заради Емилия и Клаус, защото знаеше, че ако тя започне да показва страха си, децата ще се стресират още повече. Сърцето ѝ беше прекалено добро, постоянно се опитваше да помогне на някой. А това че бе медицинска сестра отвори на нея и на приятели ѝ доста добра възможност.
Флориан си го харесах още от появата му. Имаше толкова много възможности да остави Емилия и да потегли без нея, но не го направи. Не само че тя приличаше на по-малката му сестра Ани, но и защото също като Йоана имаше добро сърце. Флориан също като всеки един от главните герои имаше своя тайна, която не искаше да споделя с другите, но Йоана счупи стената, която беше издигнал около себе си.
За Алфред нямам какво да кажа. Той не успя да ме спечели. Да чрез него се запознах със самия кораб "Вилхелм Густлоф", за което съм изключително благодарна, но като цяло личността на Алфред не ми направи кой знае какво впечатление.
Емилия. Само на 15 години и беше видяла толкова много от войната и колко опустошителна може да бъде тя. В нейните очи Флориан беше рицар, на който можеш да му имаш пълно доверие. И тя му се довери на онзи съдбоносен кораб. Вярвам, че Емилия е била щастлива два пъти в живота си - единия път е всъщност самото ѝ детство (до към 11 годишна възраст) и последните часове на 30 Януари 1945г. Искам да кажа толкова много неща за нея, но знам, че така ще издам много спойлери. Единственото, което мога да кажа за нея, е че беше най-безстрашното дете, което някога съм виждала. Не се предаваше и винаги поставяше другите на първо място.
Книгата ми отвори очите за цялото страдание през Втората световна война. Имах някаква представа за този период от световната история, но не очаквах да бъде толкова лошо. На където и да се обърнеш, виждаш смърт и бедност, хора, борейки се за живота си. Оказа се, че винаги съм смятала "Титаник" за една невероятна трагедия, но с прочитането на "Сол при солта", осъзнах, че "Вилхелм Густлоф" е 10 пъти по-голяма трагедия от него. Просто и немците, и руснаците са се опитали да потушат новината за потъналия кораб, който е взел приблизително 9 000 жертви. И за какво? Защо не са искали светът да разбере за тази трагедия?
Нямам думи, с които да опиша какви чувства остави тази книга в мен. Авторката се е справила чудесно с представянето на историческите факти, които преплита със собственото си въображение. Последното, за което искам да изкажа мнение, е че трябва да има повече книги като тази, в които да бъде разказано за ужасния период между 01 септември 1939г. и 02 септември 1945г.
0 коментара:
Публикуване на коментар