Други персонажи, които искам да спомена, са Хеймич, Цина и Ефи. Хеймич, като бивш победител, би трябвало да помогне на Пийта и Катнис, като им дава съвети за Игрите. Само че насреща им седи пияница, който е приел, че те са поредните деца от Окръг 12, които ще загинат. Само че не познава Катнис и въпреки честите им пререкания заради еднаквия им характер, той разбира, че тя може да спечели, ако заинтригува хората от Капитола. И тя го прави с помощта на Цина, който с дрехите иска да направи нея и Пийта незабравими. Цина и Катнис бързо се сближиха, защото Цина е такъв, че предразполага хората и си прави труда да разбере какво вълнува Катнис и ако има нужда, да ѝ даде полезни съвети. И накрая Ефи, която стряска крайните Окръзи със своите ярки цветове. Тя е обсебена от външния си вид и от кариерата си. Разбирам защо в началото Катнис ѝ се дразнеше. Ефи не осъзнава, че Игрите на глада означават смърт за участниците, докато за Капитола това е едно реалити за забавление. 

Като стана дума за Капитола, той е в пълен контраст с Окръг 12. Гражданите му са повърхностни хора, които се отдават на всякакви забавления без да се притесняват от несгодите на живота. Ако Игрите на глада за Окръзите е начин да им припомнят бунта и загубите от него, то за Капитола те са обикновено развлекателно шоу. В тези Игри се биеш до смърт и там трябва да си два пъти по-умен, по-бърз и по-хитър. На арената всичко е позволено, тъй като колкото по-интересно и вълнуващо е за зрителите, толкова по-голяма слава се носи на гейм-мейкърите. И тук е редно да спомена Ру, с която Катнис се сближи. Малката и мила Ру, която стана жертва на 74-те Игри на глада. 

Финално споделям как се запознах с „Игрите на глада“. Реших да се възползвам от Storytel и за пореден път се наслаждавах на разказването. Четох доста коментари, че разказвачката много монотомно е разказвала, но аз и без това слушам всички книги на скорост 1.7, така че съм доволна от нейния стил.

Почитателка съм на „Жестокият принц“ и като цяло на поредицата, така че с удоволствие се потопих в познатия свят на Елфхейм. Този път обаче главните герои не са Джуд и Кардан, а по-малкият брат на Джуд Оук.

Признавам, че „Отнетият наследник“ ми допадна с една идея по-малко от оригиналната трилогия поради две причини. Първата е историята, която въпреки че ми хареса, понякога мислех, че приключението на Рен и Оук е изсмукано от пръстите на Холи Блек. Финалните разкрития са тези, заради които ще прочета продължението. За тях обаче след малко. Другата причина е самият Оук, чийто образ за мен е... разочароващ. Не съм имала никакви очаквания за него и въпреки това нито веднъж не се заинтригувах от Оук. На моменти го оприличавах с Кардан, защото Оук също обича да заблуждава хората, че е безотговорен и разглезен, но в същото време е смел и много умел с меча. Като част от Върховния двор на елфите, той е потаен и манипулативен въпреки честата весела усмивка, която се показва на лицето му.

От друга страна, Сурен веднага ме спечели. И ако съдя по коментарите в Goodreads, аз и повечето читатели сме на едно и също мнение. Не си спомнях много добре какво точно се бе случило с Рен, така че се порових из интернет, за да съм съпричастна с нея. Нейното минало е трудно и сурово и тя има сладко-горчиви спомени от него. Всичко, което обаче ѝ се е случило, я е направило силна и борбена. Тук ще си позволя да пиша със СПОЙЛЕР, който представлява финалното разкритие, така че ако още не сте прочели романа, преминете на следващия абзац. Много ми хареса, че Холи Блек се е заиграла със силите на вещиците и прераждането на душите. Това прави Рен още по-интересен персонаж и се чудя дали сега, когато знае истината, ще започне да си спомня част от предишния си живот. 

За финал ще спомена, че ако се чудите дали трябва да прочетете поредицата за Джуд и Кардан преди да започнете „Отнетият наследник“, не е задължително. Но аз ви препоръчвам да го направите, защото ще разберете какво е било детството на Оук и как всъщност по-голямата му сестра става кралица. Ще опознаете родителите на Рен и какви са събитията, довели до тези в тази книга. А и вярвам, че връзката между Джуд и Кардан ще ви допадне.

Това е от мен за „Отнетият наследник“. Може да е кратичко ревю, но самата книга е кратка и наистина няма за какво толкова да пиша. Ще се радвам да разбера какво мислите за романа, като оставите по един коментар под ревюто или под поста в bookstagram (линк - тук).

Ревю на „Жестокият принц“ - тук.

Завръщам се в блога с ревю на книга, която си бях набелязала още преди да излезе на български език. Въпреки това нямах някаква очаквания, освен че „Искронишка“ ще бъде подобна на „Игрите на глада“. С всяка изминала глава книгата ми харесваше все повече и тъй като я прочетох още през май месец, мога съвсем спокойно да заявя, че се превърна в една от любимите ми за годината. 

Както споменах, от анотацията смятах, че романът ще се доближава до този на Сюзан Колинс заради идеята на няколко години да се провеждат специални игри, но това мое предположение се оказа грешно. Да, има игри, но те не са толкова смъртоносни и въпреки че може да има само един победител и един от владетелите трябва да умре, играчите не са така настроени един срещу друг. Да не забравя и магията, проклятията и факта, че състезателите са владетели, които искат да спечелят не заради себе си, а заради народа си. С две думи това си е YA фентъзи, а не аутопия като „Игрите на глада“, ако трябва да дам още една разлика.

Обичам да чета фентъзи заради света и способностите на героите. Светът в „Искронишка“ е изграден от шест кралства - Нощносянка, Волнестрия, Слънцестрия, Небестрия, Звездестрия и Лунестрия, които в последствие били прокълнати. След проклятията остров Искронишка, където навремето са живели всички владения, започва да се появява на всеки сто години и тогава е едиственият шанс на владетелите да развалят проклятията. Тези проклятия са другото нещо, което прави книгата интересна. Всяко владение има свое специфично. Например волнестрийците убиват всеки, в когото се влюбат, и се хранят само с човешки сърца. А слънцестрийците не могат да се появяват на пряка слънчева светлина. Ключът към разрушаването им е да се разгадае пророчеството и аз се забавлявах, докато измислях различни предположения. 

Айсла може да е от най-младите владетели, но би направила всичко за поданиците си. Дори това да означава да се включи в Стогодишнината. Тя възприема игрите като опит да спаси хората, които обича. Не е и предполагала, че докато текат стоте дни, тя ще разкрие тайни, ще отдаде сърцето си и ще бъде предадена. Айсла обаче има силен дух и е борбена и трудностите няма да я повалят. Авторката вплита и незначителен любовен триъгълник между нея, Оро и Грим, но той е слабо засегнат и по никакъв начин не пречи на историята. Аз лично харесвам повече Оро по две пречини - имаше повече сцени с него и успях да го опозная по-добре и бях сигурна, че Грим, колкото и да прилича на Рисанд от „Двор от рози и бодли“, няма да се окаже толкова състрадателен и мил мъж. Все още обаче не знам героиня кого ще избере, тъй като в момента двамата имат еднакъв шанс с нея. 

Въпреки че „Искронишка“ се води като тикток книга и това веднага да означава, че е изпълнена с клишета и с две думи да не е много добра, но промотирането ѝ да я продава, мога да заявя, че романът има доста качествени сцени, които задържат вниманието. Да, има някое и друго клише, но авторката има свои идеи, които ги е развила успешно. Лично аз харесах обрата, който бе много добре измислен, и докато не се разкри, си нямах и на идея, че съществува. Така че аз ви препоръчвам „Искронишка“ и се надявам да ви хареса толкова, колкото и на мен.