Ако цял живот сте се местили от къща в къща и никога не сте се задържала прекалено дълго на едно място, за да създадете приятелства, когато попаднете на евтина обява за викторианска къща, се въодушевявате и бързате да я видите. Толкова сте запленени с партньора си, че я купувате въпреки информацията, че в нея са починали хора. Това желание за принадлежност е толкова силно, че се уповавате на него, щом започват паранормалните активности. Но какво, ако не желанието е котвата, а нормализираното насилие?

За Маргарет къщата на улица „Хоторн“ е мечтата, която дълго е сънувала. Тъкмо затова, когато през септември домът оживява и се превръща в кървав кошмар, нейната реакция е колкото абсурдна, толкова и интересна за читателя. Всички останали биха избягали, но Маргарет избира да остане и да превърне паранормалното в част от своето ежедневие. В началото няма как да не се запитаме защо тя приема толкова нехайно странностите. Но опознавайки я и разплитайки миналото ѝ, поведението ѝ става разбираемо. Нейното най-силно умение е приспособяването - притежава вродена способност да се нагажда според ситуацията. Като изключително прагматична жена, за нея всяка лоша ситуация е просто спънка, която трябва да се разреши. Затова Маргарет просто създава куп правила за оцеляване: игнорира пакостници и те спират да я закачат; приема прислужницата-призрак за полезна помощница в домакинството; а когато стените започнат да кървят, просто изкарва кофите и подходящия почистващ препарат.

Истинският обрат в тона на романа обаче настъпва, когато се появява порасналата ѝ дъщеря Катрин, решена да разследва изчезването на баща си. Чрез нейното пристигане Кариса Орландо навлиза надълбоко в семейните динамики, напомняйки ни, че едно семейство може да изглежда съвършено отвън, но само хората вътре знаят през какъв ад преминават. Със сюжетното развитие постепенно се разобличава грижливо пазените тайни и сваля фалшивата фасада на брака между Маргарет и Хал. Връзката между героинята с Катрин също носи емоционална тежест - на моменти изглежда, че са близки, но в същото време премълчават информация и се оказва, че вече не се познават така, както в детските години на дъщерята.

Когато читателят се запознае с живота на Маргарет и Хал отпреди да се нанесат във викторианската къща, става ясно защо тя толкова лесно си затваря очите пред очевидната опасност и игнорира домашните духовете, птиците, разбиващи се в прозорците, и течащата по стените кръв. Това е нейният първи истински дом и в тази лудост тя за първи път има усещане за контрол. За първи път през живота им Хал е този, който е безпомощен и не знае какво да прави, докато Маргарет е здраво стъпила на земята. Паранормалният кошмар през септември всъщност не е нищо необичайно за нея на фона на системния тормоз, който е понасяла с години от собствената си половинка. Къщата на улица „Хоторн“ се превръща в символ на токсичната връзка и начина, по който жертвата постепенно нормализира абсолютно неправилното, за да оцелее.

„Кървав септември“ се оказва много повече от хорър роман. Той е психологическа драма за привикването към кошмара, за скритите белези от домашното насилие и за цената да си върнеш контрола над собствения живот.

В новия си роман Елизабет Лим разширява вселената си, в която митовете и магическите приказки се оказват реалност. „Да изпредеш зората“ се развива на запад от кралство Киата, познато ни от „Шест алени жерава“. Опознаваме континента Агория, част от който е А'ланди – империя, съветвана от господаря чародей. В нея това е почтена титла и въпреки че не всеки е почитател на магията, чародеите не се възприемат като зли създания. Разбират отговорността, която те носят, и ги уважават. Малцина обаче разбират тежестта, носена от клетвата.

Семейство Тамарин произхожда от дълъг род шивачи и Майя не прави изключение. От малка тя се научава да шие и прекарва години в усъвършенстване на уменията си. Познатото усещане за бодовете ѝ предлага утеха и спокойствие, когато е разтревожена. Когато научава, че ще има съревнование за нов кралски шивач, тя се предрешава като момче, взема семейните ножици, подарени от нейния баба, и заминава за столицата. Не след дълго получава невъзможна задача – да създаде трите рокли на богинята Амана, създала познатите ни ден и нощ. Още с първата глава личи, че Майя е трудолюбива, мила и всеотдайна към семейството си. Самата тя не се определя като смел човек, но ходът на историята я показва именно като такава личност - сама заминава за имперския дворец, за да помогне финансово на баща си и брат си, през цялото време изпитва страх да не я разкрият, че е момиче, а след това тръгва в търсене на митологични предмети.

По време на пътуването Майя е придружавана от Идън - господаря чародей, който ѝ разкрива, че във всяка приказка има доза истина. Той разпознава у нея същата форма на уловеност в капан и непримирим дух - тя е ограничена от обществените норми, а той – от магическите си окови. Така тяхната връзка се развива постепенно - от първоначална мнителност и закачки към дълбоко уважение и любов, където той я възприема като пълен и равнопоставен партньор. Приятно изненадана останах от романтичната нишка между Майя и Идън, защото е много по-ясно изразена и емоционална спрямо тази на Шиори и Такан в „Шест алени жерава“. Химията между тях се гради върху споделена болка, взаимно разкриване на най-дълбоките страхове и подкрепа.

Естествено, бях много любопитна за трите рокли на Амана. За тяхната направа трябва да се съберат смеха на слънцето, сълзите на луната и кръвта на звездите. Тези магически вещи са много интересни за проследяване, защото зад тях се крие още по-интересен мит. Богът на крадците твърдял, че може да открадне децата на Амана - слънцето, луната и звездите. Успял да залови първите две лесно, но звездите го затруднили. Най-накрая уловил същността, когато стрелял по тях и кръвта им започнала да се стича от небето. Амана била толкова разгневена, че погребала света в мрака. Въпреки че по-късно богът на крадците върнал откраднатите деца, Амана не се укротила и затова кралския шивач бил помолен да направи подарък на богинята. Били използвани отломки от трите деца и така трите рокли се появили на бял свят. Амана простила злодеянието и върнала светлината, но само през първата половина на денонощието заради използването на тези отломки. 

„Да изпредеш зората“ е красиво и приказно фентъзи, което с лекота оплита нишките на фолклора, смелите избори и искрените чувства. Елизабет Лим за пореден път доказва майсторството си да създава живи светове, в които всеки бод носи история, а всяко решение има своята цена. Към края на романа и в самата му развръзка ясно започва да се усеща онази фина вързка, обединяваща целия цикъл „Легенди за Лор’ян“ и прави света още по-плътен и завладяващ.

Ревю на „Шест алени жерава“ - тук.

Ревю на „Сияйно проклятие“ - тук.

Всеки път, когато се завърна в света на Игрите на глада, с нетърпение очаквам да прочета какво е измислила Сюзан Колинс и как задълбава в темата за пропагандата. В „Изгревът в деня на Жътвата“ бъдещето на младия Хеймич Абърнати се променя за една секунда - момче, чието единствено желание е просто да живее спокойно и да прекарва времето си със своята любима. Ние, читателите, обаче познаваме един съвсем различен Хеймич - циничния, отчужден и почти винаги пиян ментор от Окръг 12. Каква обаче е причината за тази опустошителна трансформация? Какво му е отнел президентът Сноу? И какво толкова е направил победителят от тези Юбилейни игри, за да заслужи подобно жестоко наказание?

Изпитвах огромно любопитство да разбера какъв е бил Хеймич като младеж. Всички знаем за бедния Окръг 12 и суровото миньорско ежедневие, съпроводено с глад и тежък труд. Той обаче успява да се абстрахира от тази сива реалност, насочвайки вниманието си към производството на контрабанден алкохол. Още тогава той притежава онова специфично, черно чувство за хумор и ирония, чрез които умело крие страха и уязвимостта си. Безспорно притежава ум на стратег и забелязва детайли, които околните пропускат. Абсолютната независимост, която той излъчва, вбесява Капитола, защото системата е изградена така, че да пречупва трибутите и да ги кара да молят за милост. Хеймич отказва да играе по техните правила, което го прави психологически по-силен от самия режим на Сноу.

Колинс обогатява историята и с изключително интересни второстепенни образи, които дават допълнителна плътност на събитията. Герои като Мейсили Донър и Ампър показват различни лица на храбростта, но лично за мен най-вълнуващ беше образът на Ленор Дав. Момичето от рода Кови веднага ме провокира да градя теории за нейното потекло - нямаше как да не се запитам дали тя няма пряка родова връзка с самата Луси Грей Беърд. Всички тези персонажи задълбочават темата за неподчинението и борбата за свобода, показвайки как искрата на бунта се предава през поколенията.

Сюзан Колинс майсторски показва и красотата на самата Арена. Начинът, по който скритата смърт и отрова са вплетени в нея, е ясен показател за това как повърхността може да изглежда прекрасна, но отвътре да е изцяло гнила. Това е директна препратка към системата на президент Сноу - бляскава фасада, криеща брутална тирания. Когато Хеймич използва самото силово поле, за да обърне оръжието на Капитола срещу него, той доказва, че чистият интелект може да надхитри системата, поставяйки началото на една тиха, но необратима революция.

Както често се случва с предисториите, тук също се появява въпросът за реда на четене. Ако желаете да разберете всички скрити детайли, символи и прикрити истини в оригинала, прочетете първо историите за младия Сноу и Хеймич. Ако обаче търсите по-силна първоначална емоция и по-дълбока емоционална привързаност към героите, тогава заложете на класическия ред на издаване.

Ревю на „Игрите на глада“ - тук.

Ревю на „Балада за пойни птици и змии“ - тук.

Харесва ми да чета книги, които разделят читателите на две - не заради това кой любовен интерес подкрепят, а заради мнението, което си създават, докато опознават героите и тяхната заобикаляща ги среда. „Клеопатра и Франкенщайн“ е именно такава и няма как да не оценя избраното заглавие, защото Клео се явява като модерно превъплъщение на фаталната, саморазрушителна Клеопатра, обречена да потъне в собствения си вътрешен мрак. На свой ред Франк заема ролята на д-р Франкенщайн - създателят, който вярва, че може да пренареди чуждото битие, но бързо губи контрол.

Човешкият живот не е изтакан единствено от забавните вечери с приятели, гордостта от завършената задача, удоволствието от вдъхновението, интересът при опознаването на нов човек и любовта към онзи, който най-добре те разбира, вижда и подкрепя. Уви, сред тези щастливи нишки се прокрадват съмнението от бъдещия успех, от недоволството към постигнатото, от болката, че оставаш неразбран. А сред този даващ, но и безмилостно вземащ Ню Йорк се срещат Клео и Франк - две изгубени по свой собствен начин души, които отчаяно се нуждаят от спасение, но го търсят на грешното място - един в друг.

Със своята ефирна руса коса, проницателен поглед и бохемски стил, Клео привлича мъжкото внимание върху себе си, където и да отиде. На пръв поглед изглежда, че тя сбъдва копнежите си - живее в града на неограничените, възможности, отдава се на изящното изкуство и на бляскавия пулс на младостта. Излъчва онази артистична меланхолия и романтична тъга. Тези нейни черти обаче се оказват тежка депресия, извираща от болезнената загуба на майка ѝ. Тя вярва, че в нея има някаква повреда и търси безопасност в лицето на Франк, надявайки се, че неговата стабилност ще поправи собствения ѝ хаос. Но когато Клео вече няма нужда да се бори за себедоказване, комфортът започва да я задушава. Тогава депресията ѝ дотолкова се засилва, че тя започва буквално да се дави в собственото си съществуване.

Би трябвало приятелите на Клео да видят първоначалните сигнали на състоянието ѝ. Как обаче да получи тяхната подкрепа, при условие че те самите са хора със зависимости? Куентин е напълно погълнат от своя краен хедонизъм - неговият живот е подчинен единствено на стремежа към мимолетни удоволствия, безкрайни партита и упойващи вещества. В същото време съквартирантката ѝ Одри почти липсва от сюжета. Близките на Франк не са по-различни. Приятелят му Андерш просто спи с жените и след това бързо ги захвърля, неспособен да понесе тежестта на истинското обвързване и близост. А Зоуи, сестрата на Франк, отчаяно търси валидация в свят, движен от бърза слава и консуматорство,

В началото на романа Франк е въплъщение на успеха и зрелостта. Той е прагматичен, щедър и здраво стъпил на земята - успял е да постигне сам успеха си и това му носи увереност. Неговата закрила изглежда благородна, а финансовата и емоционалната му стабилност - непоклатими. Франк обаче се определя по това колко е помогнал на някого и ако не е било достатъчно, че чувства провален. В допълнение към бягството от тежестта на отговорността се появява и пристрастяването към алкохола. То се засилва, щом Франк усеща, че губи контрол над взаимоотношенията си с Клео. Не знае как да се справи с тъга, която не може да бъде купена, поправена или организирана и започва да възприема апатията на Клео като неблагодарност към всичко, което ѝ е дал. 

Когато се стига до саморазрушаващият се предел в историята на главните герои, авторката показва, че Клео трябва да премине през пълния разпад на илюзията за сигурност, за да разбере, че никой друг не може да я спаси от вътрешните ѝ демони - това е битка, която тя трябва да извърви сама. От друга страна, за Франк е необходимо да изгуби контрола, да види как перфектно изграденият му свят се срива и да се сблъска с дъното на собствената си зависимост, за да разбере, че не може да спаси никого, преди първо да спаси самия себе си. 

Романът на Коко Мелърс ни изправя пред портрети на съвременни съдби, които на пръв поглед изглеждат бляскаво позлатени, но отвътре са дълбоко разядени от човешката уязвимост. Ако трябва да сведа книгата до няколко ключови теми, бих посочила тежестта на депресията. Тя е състояние, което неизменно остава неразбрано от околните; само този, който я изпитва, знае какво е да прекараш дните си в леглото, потънал в пълна апатия, усещайки загубата на смисъл и пълната невъзможност да твориш. Зависимостта към алкохола или наркотиците тук е показана като сигурно, но илюзорно убежище от стреса, което в крайна сметка само разрушава отношенията и замъглява ясната преценка. На последно, но не и по важност място, авторката ни среща с образи, които въпреки постоянното присъствие на бляскави партита и светски събития, в същността си остават болезнено самотни.

Покрай филма с Райън Гослинг всички започнаха да говорят за романа „Проектът „Аве Мария“ от Анди Уеър. Желанието ми да гледам адаптацията породи в мен друго желание – първо да прочета книгата. Знаем поради какви причини. Не съм почитателка на научната фантастика, защото се губя в научните обяснения. Признавам, че не схванах в подробностите всичко, което е написал Анди Уеър, но разбрах основното, а и без това централната линия е приятелството, което главният герой изгражда с извънземния си другар. 

Ученият Райланд Грейс се буди в космически кораб без да помни как и защо се озовал в космическия кораб и каква е мисията му. Нито той, нито читателят е запознат с фактите, довели до заминаването му в космоса. Чрез периодични ретроспекции обаче разбира, че Земята е заплашена от катаклизъм, който ще се причини от намаляването на енергията, която планетата получава от Слънцето. Вредителите са астрофагите – микроорганизми, които крадат от енергията на Слънцето, за да я използват за пътуване до Венера, където използват въглеродния диоксид от атмосферата, размножават се и след това се връщат в орбитата на Слънцето. Този процес се повтаря до безкрай. Единственият плюс е, че със складирането на енергията астрофагите се превръщат в батерия, която да захранва Земята в продължение на много дълъг период от време. Световните лидери сформират екип от учени, които да намерят решение на проблема. Те откриват, че звездата Тау Кита е незасегната и Райланд е принуден да замине на мисията. Когато стига до желаното местоположение, разбира, че не е единственото същество, търсещо отговори.

Допадни ми, че човекът, който е избран да спаси човечеството, не е герой. Грейс е обикновен учител в основното училище, който със страст запознава учениците си с природните науки. Най-голямата му сила е адаптивния му научен ум. Притежава уникалната способност да запазва дедуктивното си мислене в критични ситуации – успява да изчисли гравитацията само с подръчни материали или пък да създаде лингвистичен софтуер от нулата. Същевременно се ужасява от провала. Грейс е имал чудесни шансове да преуспее в научните среди, но след негативните отзиви за негов труд, се отказва от тези среди и се мести в училище. По-късно, когато го принуждават да лети до Тау Кита - еднопосочен полет поради неналичието на достатъчно гориво за връщане, той отказва, защото иска да живее. Дълго може да се дискутира до колко отказът му е егоцентричен избор, но няма как да се отрече, че Грейс е човек със своите страхове, грешки и стремежи. 

Грейс тъне в самота и когато попада на друг космически кораб е колкото развълнуван, толкова и предпазлив. Не знае дали обитателите на този кораб са дружелюбни, или враждебни. Вместо опасен хищник, Камен се оказва изключително мирен, цивилизован и феноменално интелигентен космически инженер. Той е жител на планетата Ериду и принадлежи към вид, който няма зрение, възприема околната среда чрез звук и вибрации и притежава много различен вид от този, който ние, земляните, предполагаме. Представете си същество, което наподобява огромен каменен паяк, и ще разберете как изглежда Камен. В началото нито един не разбира другия и не знаят дали могат да си имат доверие, но и двамата се стараят и постепенно се учат да комуникират, като всеки науча езика на другия, разменят научните и биологичните знания на народите си и се превръщат в чудесен екип. Грейс опознава Камен и разбира колко е емпатичен, любезен, социален и дълбоко привързан към идеята за приятелство и дълг.

„Проектът „Аве Мария“ включва всякакви биологични, физични и научни обяснения, но благодарение на достъпния начин, по който се обясняват, всеки от нас може да ги схване. А хуморът и шегите, споделени от Райланд, разтоварват напрежението и правят историята още по-човешка, въпреки космическия ѝ мащаб.

„Една секунда да обичаш“ ме заинтригува още в момента, в който я зърнах – съчетанието от красивото ѝ българско оформление и интригуващата анотация веднага приковаха вниманието ми. Започнах книгата без никакви предварителни очаквания, освен едно – нагласата за история, която се доближава до динамиката на един от любимите ми сериали „Малки сладки лъжкини“. Именно това мое любопитство ме подтикна да се потопя в страниците, където Кристина Монингер ни пренася в Харбър Бридж, където миналото отказва да остане погребано, а истината има своя собствена, разрушителна цена.

Всичко започва години по-рано, когато пет коренно различни момичета прекарват всяко свое лято на острова, обединени от страстта към сърфирането и безгрижните дни. В центъра на тяхната малка вселена е Джоузи – момичето, което зад слънчевите очила и усмивката си, крие своите демони. Знае как да бъде в центъра на вниманието и не се притеснява да използва това знание, за да манипулира околните. Когато по време на последната им ваканция Джоузи изчезва безследно, това събитие оставя след себе си смазваща, колективна вина. Сянката на случилото се оказва твърде тежка и приятелството им се разпада на парчета, оставяйки ги да продължат живота си поотделно, белязани от мълчанието.

Години по-късно обаче фокусът се измества към повратен момент за музикалната кариера на Ейвъри. Нещо я дърпа обратно към Харбър Бридж – мястото, където лета наред е намирала спасение чрез сърфа от трудното си приобщаване към американския начин на живот. С появата си там Джейк ѝ дава смелост, комфорт и усещане за принадлежност. Ейвъри е артистична, дълбоко уязвима и чувствителна душа, която изпитва нужда от емоционално заземяване, докато Джейк е харизматичен, уверен и със закрилящо, но понякога твърде доминантно присъствие. Именно тази негова стабилност я пленява. Години наред тя заживява с объркващи чувства, на които не дава гласност, защото той не изглежда да изпитва същото. Вместо това двамата изграждат силно приятелство, споено от любовта към музиката и общата мечта за Берлин. Докато четях за тийнейджърските им години обаче, останах с впечатлението, че Джейк по-скоро дърпа назад Ейвъри, вместо да ѝ даде свободата да бъде себе си. Двамата доказват, че са страхотен отбор на сцената и в приятелството, но не и в любовта.

Паралелно с тяхната драма, в историята се прокрадват и съдбите на останалите три момичета от някогашната компания, чиито истории предстои да бъдат разгърнати в следващите книги – Изабел, Одина и Лий. Всяка от тях е поела по свой собствен път в опит да избяга от призраците на Харбър Бридж. Изабел е изградила емоционална броня около себе си, Одина се бори с реални битови и финансови проблеми на острова, Лий е някъде на Хаваите. Статуквото и привидното им спокойствие обаче биват взривени, когато Ейвъри се завръща на острова за концерт на групата си и попада на следа, която подсказва, че Джоузи може би все още е жива, принуждавайки ги отново да се погледнат в очите.

Ако „Една секунда да обичаш“ бе промотиран чисто и просто като любовен роман, вярвам, че щях да му се насладя много повече. Проблемът ми с книгата дойде от факта, че анотацията създава силна нагласа за мистерия и загадка, по която героите тръгват активно. Проблемът ми дойде от факта, че анотацията създава силна нагласа за мистерия, разследване и търсене на улики, докато в действителност тези елементи бяха сведени до минимум, а изчезването на Джоузи остана на заден план. На този етап признавам, че не знам дали изобщо ще продължа с поредицата „Вълни на разрухата“. По време на четенето не успях да изградя истинска връзка с героите, да им симпатизирам искрено или да почувствам специфичната атмосфера на острова. „Една секунда да обичаш“ остава за мен по-скоро емоционална драма за неосъществената тийнейджърска любов, отколкото напрежението, което обещаваше.

Почитателка съм на творчеството на Девни Пери и се изненадах приятно, когато разбрах, че излиза от познатия романтичен жанр и навлиза в роментъзито. Сега, има тънък момент дали един автор като Пери ще успее да задълбочи фентъзи елементите или любовната история ще е на преден план. Уверявам ви, че е успяла да балансира и си личи, че е вложена подготовка за написването на „Щит от врабчета“. Като за начало има добре създаден свят с нов свят с пет кралства, тяхната сложна политическа система, уникална магия, проклятия и чудовища. Най-голямото достойнство на стила ѝ тук е, че разкрива този свят постепенно, без да ни затормозява с излишна информация. Действието е плавно, информацията се поднася на премерени порции, а липсата на излишни драми позволява на фокуса да остане изцяло върху динамиката между героите.

Романът ни пренася в Каландра, където петте кралства съжителстват в крехък и сравнително мирен съюз благодарение на Щита от врабчета - кръвен договор, който подсигурява съюзите чрез бракове. Континентът обаче е обитаван и от чудовища, които според легендите са били създадени от боговете, за да смирят горделивите и алчни човеци. Част от създанията, които дебнат в сенките на историята, са мечовълкът, гризурата и таркотът. Но най-големият ужас за жителите са моровете - грамадни птици, които на всеки тридесет години мигрират и носят със себе си масово унищожение. В този суров свят магията е рядкост и ако изключим Закрилника, единствените други хора, притежаващи магически способности, са востерите - жреци, които могат да управляват част от стихиите.

В центъра на събитията е Одеса Крос - първородното дете на краля на Куентис Очаква се тя да бъде изборът на баща си за Врабица и да изпълни Щита на врабчета. Одеса обаче не е хаплива, заядлива и егоцентрична като по-малката си сестра Мей и заради това остава невидима и мнението ѝ никога не се зачита. Положението ѝ се променя, когато дипломатическите планове на баща ѝ се объркват и туранците изискват именно Одеса да стане Врабица. Така тя е принудена да поеме на опасно пътешествие към суровото кралство Тура. Мисията ѝ е трудна - трябва да шпионира за баща си и да разкрие къде се намира загадъчната, скрита столица Алезария. Одеса обаче е до болка искрена и когато опознава новите си сънародници и вижда техния начин на живот, тя осъзнава, че няма как да ги предаде. Отказва да бъде пионка в чужда игра, стисква зъби и се изправя с гордо вдигната глава пред всяка изпречила ѝ се трудност.

Одеса е чувала историите за кръвожадността и хората, минали под меча на Закрилника. Желанието ѝ е да стои надалеч от нея, но нуждата да притежава умението да се защитава излиза на преден план, а той е най-подходящият учител. Така, по време на тренировките, се разкрива личността зад Закрилника, а именно Рансъм. Той е директен, суров и целият му живот е посветен на лова на чудовища. На пръв поглед изглежда, че се хвърля с главата напред в битките, но това е личната цел, която си е поставил. Рансъм със своята отдаденост, вярност и отговорност, печели уважението на рейджърите. Никога не би изискал от хората си нещо, което сам не би направил. Печили и моите симпатии, защото загрижеността му към Одеса се появява в малките детайли - прикритото обгрижване да не ѝ липсва нещо по време на пътуването или безплощадните тренировки, докато не се увери, че може сама да се защитава. 

За тези от вас, които харесват роментъзи, „Щит от врабчета“ притежава всичко, което може да събуди любопитството - богата магическа система, дълбоки тайни, древни легенди и най-вече многопластови герои, които се развиват психологически с всяка обърната страница. Девни Пери има изключително лек за възприемане стил на писане, който те вкарва в историята неусетно и те държи в напрежение до самия край. Ако търсите фентъзи с добре изграден свят, силни емоции и бавно изгаряща химия, тази книга определено заслужава място в списъка ви за четене.

Преди няколко години започнах да чета „Къщата на духовете“, но стигайки по средата, я оставих заради друга книга. Знаех, че трябва да я довърша, но все така си оставаше. До началото на април тази година, когато разбрах, че ще пускат сериал по романа. Казах си, че това е знак и седнах и отначало прочетох популярната творба на Изабел Алиенде. 

Историята започва в детството на Клара – период, който постепенно оформя нейната чувствителност към невидимото и необяснимото и я превръща в най-необикновения член на семейството. Паралелно с нейния вътрешен свят се развива и историята на Естебан Труеба, който заминава за имението „Трите Марии“ и го превръща в проспериращо владение, постепенно изграждайки своя образ на властен и противоречив човек, движен от амбиция и контрол. Срещата между Клара и Естебан събира два напълно противоположни свята – нейния, изпълнен с тишина, духовност и дистанция от материалното, и неговия, подчинен на сила, ред и власт. От този съюз се раждат три деца – Бланка и близнаците Хайме и Николас, всяко от които поема по свой различен път и постепенно се откъсва по свой начин от родителските модели. Аз обаче ще обърна внимание на женското присъствие в „Къщата на духовете“. 

Още от детството си Клара усеща невидимото, разговаря с духове и приема свръхестественото с естественост, която превръща необяснимото в част от ежедневието. Но зад тази отнесеност се крие дълбока вътрешна устойчивост и рядко срещано спокойствие. След смъртта на сестра си Роса тя замлъква в продължение на години, за да се отдръпне от един свят, белязан от болка и жестокост. Клара не се бори шумно и не влиза в открити конфликти, но присъствието ѝ носи тиха непреклонност, която често се оказва по-силна от гнева и властта. Не налага себе си, а променя хората около себе си чрез мекотата, разбирането и способността си да вижда отвъд човешките слабости. Нейната сила е в мълчанието, в способността да съхранява спомени, чувства и истини, които останалите се опитват да заглушат. Съпоставяйки образа ѝ с тези на наследничките ѝ, за мен Клара е душата не само на семейство Труеба, а и на целия роман със своята ефирност, която сякаш никога не принадлежи изцяло на земния свят. 

За разлика от Клара, която живее между видимото и невидимото, Бланка е много по-земна и практична, свързана с истинския живот, чувствата и ежедневните битки. Тя израства под сянката на властния си баща, в свят на строги правила и социални граници, които трябва да бъдат следвани без възражение. Любовта ѝ към Педро Трети обаче постепенно се превръща в тих бунт срещу обществените норми и живота, който другите се опитват да ѝ наложат. Въпреки страха, разделите и постоянния натиск, Бланка остава вярна на чувствата си и отказва да се отрече от избора, който е направила със сърцето си. В нейния образ няма гордост или желание да доказва себе си на всяка цена – ако беше такава, вероятно би останала в нещастния си брак и би прекъснала връзката с майка си. Вместо това тя избира спокойствието и емоционалната сигурност за себе си и Алба, загърбвайки миналото и болезнените спомени в името на по-смислен живот. Завръщането ѝ в бащината къща не е поражение, а може да се гледа като акт на решение да отгледа дъщеря си в среда, изпълнена с обич и подкрепа. 

Естебан Труеба може и да не е близък с дъщеря си, но обожава внучката си. Алба го превръща в онази по-мека, почти непозната за него фигура – на човек, способен на грижа, топлота и закъсняла нежност, която той не е успял да даде на Бланка. В отношенията си с нея Естебан сякаш получава втори шанс да бъде различен, а самата Алба несъзнателно се превръща в мост между неговата суровост и възможността за изкупление. Тя носи чувствителността на предишните поколения, но я съчетава със съзнателност и желание за действие. Расте обгрижвана и незаинтересована от външния свят, докато не пораства и политическата обстановка в страната й постепенно не променя живота ѝ. Въпреки преживяната болка Алба не позволява омразата да я погълне и отказва да продължи цикъла на жестокостта, който е белязал семейството ѝ. 

В романа темите се преплитат като нишки в една жива тъкан, изграждайки цялостна картина на личното и историческото. Женската сила е постоянна и дълбоко вкоренена в способността на героините да съхраняват човечността, паметта и връзката между поколенията дори в най-тежките моменти. Магическият реализъм присъства естествено, като разширява границите на реалността и включва духовното, интуитивното и неизказаното, които са също толкова значими, колкото и видимото, и създават усещане за действителност, която надхвърля рационалното. На този фон политическото постепенно и неусетно навлиза в личното пространство на героите, променяйки живота им до основи и достигайки своята най-висока точка на напрежение с репресиите, страха и насилието, вдъхновени от Военният преврат в Чили.

Романът е толкова многопластов и наситен, че дълго размишлявах върху него. Харесах героите и начина, по който всеки от тях носи своята тежест и истина. Стилът на писане е въздействащ и образен, а авторката не се колебае да показва както красотата, така и жестокостта на живота в цялата им крайност. Единственият ми минус са по-дългите глави, в които често се преплитат множество събития и съдби в рамките на един абзац, което понякога натоварваше и изискваше по-бавно и внимателно четене.

Уикендите в детството ми бяха запазени за село. Събота сутрин пристигахме и всеки се захващаше със задачите си. На мен най-често ми възлагаха да поливам цветята в саксиите и градината или да мета. Пораснах и задълженията ми се промениха – започнах да чистя тревата, да помагам при засаждането и да бера реколтата. 

„Смок“ ме върна именно към тези мигове, в които си толкова зает, че дори нямаш време да си помислиш за почивка. Селският труд е непрестанен, но удовлетворението от добре свършените задачи и видимият резултат те карат да забравиш умората, потта и болките в гърба в края на деня. Няма по-сладък вкус от този на храната, която сам си отгледал и за която ежедневно си полагал грижи. В романа си Ели Лозанова показва ежедневието на селския човек – ранното ставане, храненето и грижата за животните, поддържането на градината, подрязването на лозето. Но отвъд труда са махалите, в които съседите си помагат, общите празници, които не минават без премяна в носии и извиване на хора, спокойствието и вслушването в природата – птичите песни сутрин и нощните звуци на щурците. 

Често споделяме, че животът в големия град е напрягащ и стресиращ. Мечтаем да избягаме на някое спокойно и уединено кътче. Много от нас в подобни ситуации си представяме къщата на село. Едно е обаче да отидеш за няколко дни и друго е да заживееш на подобно място, защото то изисква непрекъсната грижа. Няма как да избягаш от отговорност – ако занемариш двора и къщата, всичко ще започне да се руши или ако не си приготвил зимнината, ще останеш гладен. Всяко действие има тежест и смисъл, а трудът е неразделна част от ежедневието. И въпреки това именно в тази непрестанна работа има нещо удовлетворяващо и истинско. В селото човек е принуден да се заземи – да слуша природата, да следва ритъма на сезоните и да бъде част от общност, в която всички знаят всичко за теб. Това усещане за принадлежност и взаимност прави атмосферата на романа толкова уютна и жива. 

Качвайки се в колата и бягайки от София, Изабел не предполага, че ще открие новия си дом в Наше село. Като фотограф на свободна практика тя може да си позволи тази рязка промяна и да остави зад гърба си объркания си личен живот. Жителите на селото бързо я приемат, защото характерът ѝ удивително напомня техния – цапната е в устата, инатлива, пряма и не се страхува да отвърне, когато някой я предизвика. Докато Бела свиква със селските порядки – ранното ставане, работата по двора, грижата за животните и постоянната ангажираност – тя постепенно се научава и да отстоява себе си. Не бяга от трудностите, а се изправя срещу тях – къде със сълзи, къде със смях – и продължава напред. Освен Бела, голяма част от чара на романа идва и от второстепенните персонажи. Павел и останалите жители на Наше село дейно участват в сюжета със своите истории и навици. Чрез тях „Смок“ носи усещането за общност – непрестанните закачки, клюките, взаимната помощ и събирането по празници. Те са колоритни, шумни и човечни. Радвам се, че героите не са идеализирани, а всеки носи своите желания, успехи и болки. Те напомнят, че животът не е само песни и танци. 

Както споделих няколко пъти, атмосферата на „Смок“ ме плени. Ели Лозанова умело съчетава хумора със сериозните теми. Единствено не разбрах защо Бела започва да говори с диалект почти веднага след пристигането си в селото (слушах книгата в „Storytel“). За мен щеше да бъде много по-автентично, ако тази промяна се случваше постепенно, за да покаже как тя бавно се вписва в живота на Наше село и започва да го приема като свой. Имаше и няколко сцени, които ми се сториха излишно драматични, най-вече последната, свързана с любовната нишка.

Ще започна с уточнението, че не съм почитателка на Шекспир и не познавам в дълбочина творчеството му. Преди да започна „Лейди Макбет“ обаче, отделих време да прочета първите сцени от пиесата, за да се запозная с обстановката и да си изясня образа на самата лейди Макбет.

Споделям всичко това, защото не мога да сравня задълбочено Шекспировата героиня с тази на Ава Рийд. Но от малкото, което прочетох, много ясно пролича, че лейди Макбет е движещата сила зад възхода на Макбет – умна, безпощадна и умело манипулираща съпруга си. Именно този образ очаквах да открия и в романа. Вместо това срещнах седемнадесетгодишната Росил, която често се държи като уплашена птица, неспособна открито да заяви позицията си.

Положителните черти от характера на Росил са наблюдателността, интелигентността и по-голяма проницателност, отколкото поведението ѝ на пръв поглед подсказва. Умее да разчита хората около себе си, да улавя нюансите в разговорите и да разбира механизмите на властта в един свят, който не е създаден за нея. Проблемът идва от това, че тази вътрешна яснота рядко се превръща в действие, защото не събира смелост. Нямаше да се дразня на липсата ѝ, ако героинята бе изцяло плод на въображението на Ава Рийд, а не вдъхновена от подобен образ като този на лейди Макбет. Има някакво вътрешното разделение между Росил и лейди Макбет. Самата героиня ясно осъзнава какво би направила едната и какво – другата. Росил е онази част, която изпитва страх, съмнение и желание да запази себе си, докато лейди Макбет постепенно се оформя като версия, способна да действа, дори когато цената е висока.

Вълнувах се и от възможността да се потопя в шотландските земи, в суровата им красота, в мъглите, замъците и дивата природа, но вместо това получих предимно повърхностни и клиширани коментари за това колко грубовати, неуки и примитивни били шотландците. Липсваше онова усещане за място – да усетиш студа на каменните стени, влагата във въздуха, тежестта на мъглата, която скрива не само пейзажа, но и намеренията на хората. Вместо да се превърне в жива, дишаща обстановка, Шотландия остава фон, който по-скоро се описва, отколкото се преживява. А именно този тип атмосфера би могъл да засили напрежението и да подчертае вътрешната изолация на Росил.

Същото разочарование изпитах и при образа на трите вещици. В пиесата те създават усещането за хаос и свръхестественост – появяват се сред гръмотевици, говорят в загадки и парадокси, а римите им придават почти хипнотичен ритъм на сцените. В „Лейди Макбет“ обаче те са сведени до образа на изтощени стари жени, отрекли се от света и покорно приели ролята, която мъжете им отреждат. Така от мистични изкусителки те се превръщат в почти безгласни сенки. Разбирам идеята зад тази интерпретация, но това идва за сметка на мистиката и напрежението, които те носят в оригинала.

Както и в други романи на Ава Рийд, и тук любовната линия за мен не работи. Липсват химия и емоционална дълбочина и оставаш с чувството, че не си видял кога и как се е родила тази голяма любов, а просто ти е съобщено, че тя вече съществува. Това отслабва и част от мотивацията зад действията на героите, защото връзката, която трябва да бъде емоционален двигател, не успява да убеди напълно.

Нямам нищо против, когато един автор черпи вдъхновение от класическо произведение. Разминаванията между пиесата и романа нямаше да ме подразнят, ако още в анотацията или в предговора беше ясно заявено, че „Лейди Макбет“ е съвременна интерпретация, фокусирана върху женската съдба, ограниченията и натрупаната ярост, а не преразказ или психологически портрет на добре познатата Шекспирова героиня.

Връщам се в света на „Игрите на глада“ с далечна предистория, представяща младия Кориолан Сноу. Момчето, което учи в Академията. Момчето, което трябва да измъкне семейството си от немотията. Момчето, което става ментор на трибут от Окръг 12. Момчето, което се различава от президента Сноу, когото познавам от оригиналната трилогия. В нея образът му е слабо засегнат и не се разбират мотивите му в дълбочина. Дали съм мечтала за роман, посветен на него? Не. Изкушаващо ли е да прочета за този период от живота на омразен герой, в който той се оформя като личност? Абсолютно!

Сюзан Колинс ни връща в почти самото начало на Игрите на глада. По-точно десетите, по време на които жителите на Панем все още си спомнят времето на войната, но и са готови да забравят причините, довели до нея. А правителството няма да допусне забравата. Игрите трябва да се модернизират и да бъдат гледани от повече хора. Затова се стига до решението учениците в последния курс в Академията да станат ментори на трибутите. Така идва моментът на Кориолан Сноу да блесне. Някога Сноу са били на върха, но сега живеят в прикрита нищета и са на ръба на оцеляването сред аристократите. Затова на Кориолан му трябва целият чар, амбиция и интелигентност, които притежава.

Беше странно да чета за младия Сноу – да го видя като обикновен студент, лишаващ се от какво ли не, за да оцелее, а не като президентът, управляващ Игрите на глада и цял Панем. Той не е роден злодей, а личността му се оформя според заобикалящата го среда. В началото оправдава действията с целите си, тъй като вярва в рационални обяснения за неморалните постъпки. Неговата основна движеща сила е контролът. За Сноу светът е система, която трябва да бъде подредена, а хората – елементи, които или се вписват, или трябва да бъдат пречупени. Щом вижда, че може да контролира обстоятелствата и хората, става по-смел в решенията си и не се притеснява да използва слабостите на околните. Много искам да видя моментът, в който става президент, но въпреки че романът завършва в ранен етап и Сноу тепърва се обучава за гейммейкър, още от сега става ясно, че качествата му на стратег, адаптивност и идеология ще му подсигурят този политически пост.

Съзнателно Луси Грей е пълна противоположност на Кориолан. Не просто като характер, а като начин на съществуване. Тя не влиза в рамките, в които Сноу постоянно се опитва да подреди света. Ако той търси структура, правила и предвидимост, тя е самата непредвидимост. Луси Грей не е човек, който може да бъде притежаван. Дори сценичното ѝ присъствие в Игрите е като инстинкт – тя превръща гласа, песните и харизмата си в начин да оцелява, без да се отказва от собствената си свобода. Именно затова Капитолът я обича – тя е зрелище, което не може да бъде напълно овладяно. Множество пъти Луси Грей показва, че не може да бъде подчинена – като трибут, като любима, като лоялност. Точно тук се сблъсква със Сноу, защото за него всичко трябва да има граници, а тя е граница, която постоянно се измества.

Ранните Игри, както са представени тук, са далеч от онова, което познаваме от Игрите на Катнис и Пийта. В десетите Игри има повече хаос, импровизация и дори усещане за експеримент. Капитолът тепърва търси как да превърне насилието в развлечение – няма напълно изградена естетика, няма утвърдени стратегии. Трибутите тепърва започват да се превръщат в разпознаваеми телевизионни лица, които хората от различните окръзи да следят и помнят, а самите Игри все още нямат онзи добре изграден облик, който виждаме по-късно. Именно в това ранно състояние на Игрите най-ясно се вижда преходът – от наказание към спектакъл, от страх към контрол чрез зрелище. Ако по-късно 74-те и 75-те Игри вече са изцяло изградени като медийно шоу с ясни роли, тук всичко още се ражда в движение.

„Балада за пойни птици“ е прелюдия към вселената на „Игрите на глада“. Обогатява света на Панем и показва държавата преди Сноу да застане начело. Показва едни по-сурови и неясни Игри. Романът разглежда начина, по който страхът и оцеляването могат да подкопаят морала, както и тънката граница между привързаност и власт.

Ревю на „Игрите на глада“ - тук.

Стефани Гарбър се превърна в тези автори, чиито книги си купувам без дори да чета анотацията им. Така че за „Алхимия на тайните“ знаех, само че действието се развива в днешен Лос Анджелис, където главната героиня търси магичен предмет. Затова пък, както винаги се случва с Гарбър, бях запленена от редовете, изпълнени с магия, тайни и мистерии. Следващият абзац ще бъде написан в духа на повествованието, за да се потопите още повече в атмосферата.

Последните дни на октомври са и ви предстои да предадете дипломната си работа за сделките с дявола – тема, вдъхновена от курса „Фолклор 517“ за местни митове и легенди. Докато сте посещавали лекциите, сте слушали за Мъжа с часовника, Окованата библиотека и коктейл „Сайдкар“. Избраната тематика е повлияна и от лична история, която е довела до смяна на фамилното ви име. Само двете с близначката ви знаете истината за семейството ви. В деня преди Хелоуин обаче Мъжа с часовника наистина се свързва с вас и ви споделя, че ако не намерите Алхимичното сърце до 23:59 на следващия ден, ще умрете. Впускате се в приключение, в което лъжите и тайните са често срещани. Цената на доверието е огромна и единственият човек, на когото може да се доверите, сте вие самият.

Още от дете Холанд е научена от баща си да търси следи и скрити послания посредством лова на съкровища. Интересът ѝ към „Фолклор 517“ не е просто академичен, а опит да разбере какво наистина се е случило с родителите ѝ, защото отказва да приеме трагедията им така, както светът я е представил. Холанд има склонността да вижда магията навсякъде и да вярва на хората твърде лесно. Хем се съмнява в мотивите им, хем в прекалено ранен етап им се доверява. Търсенето на Алхимичното сърце първоначално изглежда като опит да промени пророкуваното от Мъжа с часовника, но колкото повече навлиза в заешката дупка, толкова повече мотивите ѝ се променят. Накрая тя избира да приеме факта, че миналото си е минало и няма как да върне това, което е изгубила.

В рамките на два дни в живота ѝ се появяват мъже, всеки от който твърди, че ѝ помага, но същевременно разказва противоречиви истории. Гейб я уверява, че сестра ѝ го е помолила да я пази. Личи, че е запознат с магията, но нещо го е накарало да промени възгледите си. Адам уверява Холанд, че е новият ѝ професор, но бързо става ясно, че не е така. Споменава се, че работи заедно с близначката ѝ и това е причината да ѝ помага. Оставям настрана разкритите факти във финала, но имам усещането, че Адам изпитва някакви чувства към Холанд. Най-загадъчният се оказва Мейсън, който я уверява, че я познава много по-добре от очакваното. Той е енигма, защото информацията за него е най-оскъдна. Адам споделя някакви неща, но това е неговата гледна точка. Не сме запознати с тази на Мейсън.

Без да издавам повече подробности споделям, че истински се насладих на романа. Обстановката не е толкова магична, колкото „Каравал“ и „Имало някога едно разбито сърце“, но и не трябва да се прави съпоставка между поредиците. В „Алхимия на тайните“ изпъква холивудският блясък, който често прикрива тъга, самота и неразбирателство. Доближава се до „Скандалният живот на Евелин Хюго“ и има елементи, наподобяващи тези в „Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл“. С всяка прочетена глава, създавах нови теории, зачерквах стари и обогатявах любими.

Има моменти, в които книгата забавя темпото и просто те оставя да усетиш света – вървиш по улиците на Лос Анджелис, където въздухът е топъл дори в края на октомври, а светлините на града прикриват повече тайни, отколкото разкриват. Чуваш далечния шум на коли, усещаш мириса на нощта, примесен с нещо сладко и леко горчиво, като коктейл, който не си сигурен дали искаш да опиташ. Държиш предмет в ръцете си – може би ключ, може би нещо много по-опасно – и знаеш, че всяко решение, което вземеш, ще има цена. Това е атмосферата, която Стефани Гарбър изгражда по такъв начин, че самият ти я усещаш.

Първоначално смятах, че това е самостоятелен роман, но в последствие разбрах, че е поредица. Което е логично, тъй като доста въпроси остават без отговор – какво точно се е случило с родителите на Холанд, какви чувства изпитва Адам към нея, до колко добре я познава Мейсън, какъв е случаят с мъртвата съпруга на Гейб? Вярвам, че Стефани Гарбър ще даде някои отговори в продължението, но същевременно ще породи още въпроси.

Ревю на „Каравал“ - тук.

Ревю на „Имало някога едно разбито сърце“ - тук.

Три години след ревюто на „Ритъмът на войната“ е време за това на „Вятър и истина“ - книгата, която поставя финала на първата арка на „Летописите на Светлина на Бурите“. В почти 1500 стр. героите се борят да оцелеят до сблъсъка на шампионите. Едни пътуват в спомени, други се намират в Духовната сфера, а трети - защитават земите на Рошар. Всичко това с цел да победят Одиум. Брандън Сандерсън за първи път разкрива в подробности как Отломък избира планета за своя дом и какви чувства може да изпитва. Ревюто ще съдържа СПОЙЛЕРИ. Ако желаете да си припомните събитията от предишните книги в големи подробности, Artline Studios са създали чудесни разкази, линк - тук.

Планетите и жителите на Космера все повече се преплитат. Ако четете внимателно, ще ви направи впечатление, че Моаш получава шипове от светлина в черепа си, наподобяващи тези, които притежава братът на Келсайър в „Мъглороден“ или пък че в Азир се използват алуминиеви съдове за хранене. Споменават се Вашер и Вивена от „Спиращият войната“, но на Рошар са познати като Захел и Азуре, като припомня, че тя го търси. Мечът Нощна кръв продължава да е притежание на Сет. На Брейз има ядро от странен метал, привличащ Вложение и зовящ душата на Танаваст (Чест). Все още не съм научила кой е този метал. Рисн пък се среща с друг Отломък на зората, който е нашият познайник Мидиус. 

Каладин и Сет се отправят към Шиновар - земята, която е дадена на човеците, когато пристигат от Ашин. Мисията им е стратегическа и е свързана с миналото на Сет. Докато Сет се изправя срещу Честоносците (притежават Меч на Вестител) с цел да ги победи и от Неверен да се превърне във Верен, Каладин се опитва да предостави на Сет подкрепа и техника как да се справи с кризите и стреса си. Благословения от Бурята замества въртенето на меча с опитите да изсвири на флейта мелодията на Шута, оказваща се същата мелодия на песента, която Нейл и другите Вестители чуват, пристигайки на Рошар. Споменавам и Сил - духчето, показващо нови и невероятни възможности. Боен другар, но и най-близък приятел на Каладин, излизаща от границите на познанието. С новата роля на Каладин Силфрена ще продължава да изненадва както околните, така и нас, читателите. 

На единия фронт Адолин подпомага защитата на Азир, демонстрирайки забележителни военни тактики, стратегическо мислене и познаване на противника, както и импулс да защитава онези, които не могат сами. Биейки се достойно, се изправя пред ужасяваща съдба - губи единия си крак и му се налага да използва протеза, слагаща край на бъдещите му битки. На другия фронт Ясна Колин води армиите в Тайлена, за да се подготви за инвазията на Одиум. Разбира, че именно Таравангян е новият Съд и че той смята да вербува страната чрез дебат. Вярвам, че избира Ясна не само защото тя е учен и се придържа към вижданията си, но и защото тя е един от двамата, които Таравнгян уважава. 

Поради някакви причина, след смъртта на Танаваст, силата на Чест продължава да чака нов Съд. За да се превърне Далинар в неин приемник, е необходимо да разбере какво се е случило в миналото и заедно с Навани започват да посещават видение след видение. Едно от по-важните е Деня на Измяната, в който се поява и Несътворената Ба-Адо-Мишрам, приела ролята на бог за певците, докато Одиум е на Брейз. По време на сблъсъка Далинар осъзнава, че той няма как да победи Одиум. Тези, които могат да го направят, са останалите Отломъци, които дълги години са извръщали погледи и са отказвали да се намесят. Затова Далинар, няколко минути, след като приема Силата на Чест, се отрича от всичките клетви. Така разрушава дадените от Танаваст и приетите от Райсе и следователно Одиум е свободен от затвора си. Само че вниманието на боговете се насочва към него и виждат раждането на най-могъщото и опасно същество. Чест и Одиум се превръщат във Възмездие.

Към виденията, в които Далинар и Навани присъстват, се присъединяват Шалан, Ренарин и Рлаин, за да открият затвора на Мишрам преди Мраизе. Тримата попадат както в общи, така и в лични спомени, които са повляни от магията на Несътворената. Целта ѝ е да ги пречупи, но заедно стигат до решението да се учат от тях и да приемат страховете си. Ба-Адо-Мишрам не действа като чисто разрушителна сила, а напротив - лекува ранените певци и чрез различни Ритми им заповядва да живеят и да чувстват, сякаш утвърждава, че заслужават повече от Одиум, което я прави морално много по-сложна фигура. По време на Деня на Измяната, когато хора и певци се опитват да докажат, че мирът е възможен, по нареждане на Чест (постъпката му е продиктувана от сделка с Одиум, който се страхува от Несътворената) тя бива затворена в скъпоценен камък и когато това се случва, тоновете на Ритмите замръзват за няколко секунди, а певците започват агонизираща трансформация, губят формите си и се превръщат в парши. В настоящето Ренарин и Рлаин я освобождават, но Мишрам не остава с тях, а се скрива. Вярвам, че на този етап това е по-правилното решение, защото тя все още е разярена от предателството и тепърва ще обмисля новата ситуация и на кого може да се довери.

Преди десет хиляди години, след разбиването на Адоналсиум, Чест попада в системата на Рошар и избира планетата със същото име заради Ритмите и тоновете ѝ. След него пристига Култивация и в продължение на две хиляди години двамата създават различни форми на живот. Чест научава жителите на Рошар да пеят на камъните и затова ги нарича певци. Наслаждава се на постигнатото от него, но усеща присъствието на Райсе на Алуса (Ашин) и решава да го посети на неговата планета. Когато я напуска, Чест попада на отцепници (Вестителя Нейл, чичо му и други хора) и се вдъхновява да им даде сили срещу общия им враг. Главите от негова гледна точка са доста интересни, защото се оказва, че Силата на Отломъка има своите вярвания и мисли. Танаваст не е най-силният, не е най-хитрият, но е този, който избира да плати цената. Отказва се от желаното място, което да дели единствено с Кор (Култивация), за да затвори Райсе на Брейз и заедно да обитават Рошар, за да не може Райсе да унищожи Космера. 

Интерлюдиите на Одиум ми бяха много интересни за четене, защото дават вътрешен поглед върху неговите колебания и усещания на човешко същество. Оказва се, че силата има свое мнение - желае и се храни от всички емоции, но предпочита силните. Одиум стига до извода, че войната, водеща до еднолично господство, е единственият възможен път. В един от разговорите си Култивация - някогашен дракон еритик на Йолен, признава истината, с която дори боговете се затрудняват - завладява, защото някой ден някой ще го направи и Таравангян иска да бъде този някой. Така се стига до плана му да слее всички Отломъци и да остане само Одиум. Иронията няма как да не се забележи, тъй като Отломъците са породени именно от убийството на Адоналсиум. Хойд има някакъв план, но да не забравяме, че всички те са познавали Райсе, а сега ще се изправят пред интелекта и амбициите на Таравангян. 

Няма как да не съм по-доволна от прочетеното. Сандерсън умело завършва един цикъл, който още по-умело ще продължи във втората арка. Поставя основите на така чаканото от мен обединяване и опознаване на Космера. Даде толкова много информация за Вестителите, Сийните рицари, магическата система на Рошар и динамиката в отношенията на Отломъците. Предполагам, че шестата книга ще започне оттам, откъдето приключи „Вятър и истина“ и очаквам нови играчи на дъската, както и нови и познати герои да излязат на преден план.