„Лейди Макбет“ от Ава Рийд

Ще започна с уточнението, че не съм почитателка на Шекспир и не познавам в дълбочина творчеството му. Преди да започна „Лейди Макбет“ обаче, отделих време да прочета първите сцени от пиесата, за да се запозная с обстановката и да си изясня образа на самата лейди Макбет.

Споделям всичко това, защото не мога да сравня задълбочено Шекспировата героиня с тази на Ава Рийд. Но от малкото, което прочетох, много ясно пролича, че лейди Макбет е движещата сила зад възхода на Макбет – умна, безпощадна и умело манипулираща съпруга си. Именно този образ очаквах да открия и в романа. Вместо това срещнах седемнадесетгодишната Росил, която често се държи като уплашена птица, неспособна открито да заяви позицията си.

Положителните черти от характера на Росил са наблюдателността, интелигентността и по-голяма проницателност, отколкото поведението ѝ на пръв поглед подсказва. Умее да разчита хората около себе си, да улавя нюансите в разговорите и да разбира механизмите на властта в един свят, който не е създаден за нея. Проблемът идва от това, че тази вътрешна яснота рядко се превръща в действие, защото не събира смелост. Нямаше да се дразня на липсата ѝ, ако героинята бе изцяло плод на въображението на Ава Рийд, а не вдъхновена от подобен образ като този на лейди Макбет. Има някакво вътрешното разделение между Росил и лейди Макбет. Самата героиня ясно осъзнава какво би направила едната и какво – другата. Росил е онази част, която изпитва страх, съмнение и желание да запази себе си, докато лейди Макбет постепенно се оформя като версия, способна да действа, дори когато цената е висока.

Вълнувах се и от възможността да се потопя в шотландските земи, в суровата им красота, в мъглите, замъците и дивата природа, но вместо това получих предимно повърхностни и клиширани коментари за това колко грубовати, неуки и примитивни били шотландците. Липсваше онова усещане за място – да усетиш студа на каменните стени, влагата във въздуха, тежестта на мъглата, която скрива не само пейзажа, но и намеренията на хората. Вместо да се превърне в жива, дишаща обстановка, Шотландия остава фон, който по-скоро се описва, отколкото се преживява. А именно този тип атмосфера би могъл да засили напрежението и да подчертае вътрешната изолация на Росил.

Същото разочарование изпитах и при образа на трите вещици. В пиесата те създават усещането за хаос и свръхестественост – появяват се сред гръмотевици, говорят в загадки и парадокси, а римите им придават почти хипнотичен ритъм на сцените. В „Лейди Макбет“ обаче те са сведени до образа на изтощени стари жени, отрекли се от света и покорно приели ролята, която мъжете им отреждат. Така от мистични изкусителки те се превръщат в почти безгласни сенки. Разбирам идеята зад тази интерпретация, но това идва за сметка на мистиката и напрежението, които те носят в оригинала.

Както и в други романи на Ава Рийд, и тук любовната линия за мен не работи. Липсват химия и емоционална дълбочина и оставаш с чувството, че не си видял кога и как се е родила тази голяма любов, а просто ти е съобщено, че тя вече съществува. Това отслабва и част от мотивацията зад действията на героите, защото връзката, която трябва да бъде емоционален двигател, не успява да убеди напълно.

Нямам нищо против, когато един автор черпи вдъхновение от класическо произведение. Разминаванията между пиесата и романа нямаше да ме подразнят, ако още в анотацията или в предговора беше ясно заявено, че „Лейди Макбет“ е съвременна интерпретация, фокусирана върху женската съдба, ограниченията и натрупаната ярост, а не преразказ или психологически портрет на добре познатата Шекспирова героиня.