Започвам със сериалите, които са малко на брой. Съвсем случайно попаднах на „Luna Nera“ (Черна луна), който е италианска продукция. Действието се развива през 17-ти век и разказва за момиче на име Аде, което е акушерка и съвсем случайно открива, че притежава вещерски способности. Изгледала съм само първи епизод, но смятам, че сериалът е обещаващ и имайки предвид, че се състои от едва шест епизода, в скоро време ще го доизгледам. 

Следват още три сериала, които не гледам всеки ден, но обмислям до края на годината да съм ги завършила. Два от тях са доста популярни и предполагам, че сте чували за тях. Първият е „Момичетата Гилмор“ - майка и дъщеря, които, заради разликата си от едва шестнадесет години, са най-добри приятелки, и сериалът проследява техния живот. Все още съм на първи сезон, но бързо напредвам. Вторият е „Свръхестествено“ - двама братя, които преследват свръхестествени същества и ги убиват, който дълго време отлагах заради многото му сезони. Но преди две седмици реших, че искам да гледам нещо на подобна тематика, и в момента съм в началото на първи сезон. Последният сериал е малко по-различен от предишните - „Гранд“. Феновете на руското кино и по-специално на комедиите го знаят. Най-общо се разказва за амбициозната петокурсничка Ксения, която се връща в Москва, търсейки работа в хотела на баща си. Специфичното при него е, че е нещо като продължение на популярните сериали „Кухня“ и „Хотел Елеон“. Лично аз не съм гледала двата сериала и това не ми пречи в гледането на „Гранд“.

В началото на август си пуснах „Круиз в джунглата“ с участието на Емили Блънт и Дуейн Джонсън. Признавам, че останах разочарована и го изгледах в продължение на два дена. Набързо какво се случва във филма - младата Лили, заедно с брат си, заминава за амазонската джунгла в търсене на лековито дърво. Човекът, който ги придружава, е капитан Франк. Гледайки трейлъра, предположих, че ще ми допадне, но се оказа, че не е така и причината в това е, че явно съм се нагледала на доста филми с подобен сюжет. Следващият филм, с който улучих в десетката, е „Последното писмо от любимия“. Прекрасен филм, разказващ за една афера през 60-те години на миналия век в Лондон. Актьорите са се справили чудесно в пресъздаването на историята между героите и техните чувства. А добре подбраните костюми и песни, акцентиращи върху този период, допълнително ме накара да харесам филма. Той е по романа на Джоджо Мойс и ако сте почитатели на подобни творби, ви го препоръчвам. 

Последно ще споделя една поредица и още един филм, който се каня да гледам от няколко години. Поредицата е „Заклинанието“, състояща се от три филма, като последният излезе наскоро. Нямах планове да ги гледам, но попаднах на един клип за живота на семейство Уорън - линк тук, и се заинтригувах от случаите им. В клипа се споменяваше, че има и филми по някои от техните случаи и за два дена ги изгледах. Доволна съм от тях, защото не са прекалено страшни и ги изгледах без никакви притеснения. За тези от вас, които не са ги гледали, разказвам - двама съпрузи (Ед и Лорейн Уорън) разследват паранормални случаи, като Ед е демонолог, а Лорейн - ясновидка. Поредицата разглежда три техни случаи - семейство Перон, полтергайстът от Енфийлд и демоничният убиец. Ако сте фенове на подобни случаи, вярвам, че филмите ще ви допаднат. „Пурпурният връх“ ме спечели с готическата си атмосфера - стара аристократична къща в Англия, където бродят духове на насилствено починали хора, и мистерията около семейство Шарп. Главната героиня е млада писателка, увличаща се по историите за призраци, тъй като има дарба да ги вижда. Контрастът между нея и сестрата на съпруга ѝ - Люсил Шарп, е показан много ясно чрез роклите, които носят. А режисьорът е обърнал внимание и на по-малките детайли, които да допринасат за мрачната обстановка. 

Доволна съм от изгледаното през този месец, а за септември съм предвидила да изгледам още две поредици - „Улицата на страха“ и „Анабел“, някои от неизгледаните сезони на „Американска история на ужасите“ и сериалите, които вече съм започнала. 

По принцип нямах планове в скоро време да си купя книгата, но след спонтанно посещение в книжарницата и неуспявайки да намеря творбата, която исках, си взех „Всички звезди и зъби“. И останах приятно изненадана от съдържанието ѝ. В началото предполагах, че ще има любовен триъгълник и се радвам, че такъв липсваше. Отделно идеята за седем острова - всеки със специфичен кристал и магическа способност, е доста интересна.

Амора цял живот е била подготвяна да наследи баща си и да управлява кралството. Но за съжаление, познава единствено собствения си остров, а до другите така и не е била допуската с цел защита. Или поне така ѝ е казвано, за да не разбере тайни, свързани с миналото на Висидия. Въпреки съмненията и страховете, които имаше, както и допускането на няколко грешки, Амора е силен персонаж, който осъзнава грешките на предците си и желае да е по-различен владетел. В не една ситуация се изправяше пред врага, въпреки че се страхуваше, тъй като знаеше, че го прави за кралството си. Първоначалано Бастиан е представен като типичен пират - хитър, сладкодумен и самоуверен. В последствие, разбира се, образът му се задълбочава и се разкриват тайните му. Признавам, че до последно си нямах и на идея с кой друг персонаж е свързан и се изненадах от родствената му връзка с този герой. Създалата се романтична връзка между него и Амора не е неочаквана и имайки предвид, че в първата книга се запознат и опознават, ще видим как ще се развият отношенията помежду им в следващата. 

Ферик още от самото начало ми бе безинтересен. Дразнех се на държанието му спрямо Амора (все едно бе влюбен глупак) и се радвам, че по-късно двамата се изясниха и неловката им връзка се превърна в приятелска, основаваща се на доверие и дори обич. Бавно се отпусна в компанията на Бастиан и Ватея. Също така се радвам, че нямаше любовен триъгълник, тъй като вече ми омръзна от него. Няма как да не засегна и магическите му способности - да лекува и да регенерира собствените си загубени части от тялото. С тях бе от голяма помощ на групата. Ватея ме спечели с факта, че е русалка. Но не от тези миловидните, които винаги са готови да ти помогнат. О, не, тя е от тези, които първо ще пресметнат дали им е изгодно и след това ще приемат. Ватея е истински хищник - отдава се на природата и без да ѝ мигне окото ще отвори уста, ще запее омагьосващите си песни и ще повлече някой заблуден мъж на дъното на океана, за да го убие и изяде. Въпреки тази ѝ страна е лоялна към приятелите си и ще направи всичко възможно, за да ги защити. 

Искам да кажа няколко думи за Кето, който е първият крал на Висидия. Всъщност нямаше да говоря за него, но към края на книгата се засяга образът му и реших да го спомена. Тук ще вмъкна, че целият абзац може да се приеме като СПОЙЛЕР, така че четете на ваша отговорност. Кето се оказа човек с ниско самочувствие, който е променил мисленето на хората, за да се чувства по-значим. Твърди, че го прави, за да осигури по-добър живот на любимата си, но истината е, че го прави заради егоцентричните си нужди. Сира, от друга страна, харесах веднага. Личеше си, че е добра и щастлива от простичкия живот, който живее заедно с Кето и останалите хора на остров Арида. Тя е първата, която овладява душевната магия, а заедно с нея и лечебната магия и проклятията. Страдаше от факта, че лъже сънародниците си и подкрепя Кето, правейки го от любов към него, но в крайна сметка осъзна, че действията му не са правилни и че някой трябва да го спре. 

Както казах, харесах идеята за островите, населявани от хора с определена магическа способност. Лично ми допадна най-много остров Зудо и причината за това май е първоначалната мистерия около него, а и заради магията, използвана на него - проклятията. И нека да уточня, че тези проклятия дълги години са били от добрите - правене на талисмани против уроки например. Но ето че един ден едно момче разбира истината за действията на първия крал на Висидия и решава да промени кралството. Подхода му е грешен и с отворени обятия приема израза „целта оправдава действията“, но именно чрез постъпките му Амора разбира истината за магията си и какво трябва да направи, за да бъде по-добър владетел от предците си.

Ако не се лъжа, „Всички звезди и зъби“ е дебютният роман на Адалин Грейс и тя се е справила много добре с написването на книгата - добър изграден свят, включващ мистерии, интриги и борба за власт. Героите също са разнообразни и няма да ви отегчат. Затова, ако ви допадат твобри, включващи приключения по вода и суша и своебразни магически дарби, вярвам, че „Всички звезди и зъби“ и на вас ще ви допадне.

Наоми Новик е типът автори, за които знаеш, че същестуват, но не си спомняш до момента, в който не издадат нова книга. Или поне така аз я възприемам. Прочитайки анотацията на „Смъртоносна академия“, се заинтригувах и чаках някое от българските издателства да я преведат. Купих си я веднага, щом излезе, но едва сега стигнах до нея. И ако първоначално щях да я започна с високи очаквания, то сега, след доста противиположни мнения, нямах никакви. И се радвам за което, тъй като и без това останах разочарована. 

За всеки читател е важно героите да са добре изградени и да се развиват с всяка следваща глава. А ако пък има и добри второстепенни образи, историята е още по-интересна. За съжаление, в „Смъртоносна академия“ се появяват разнообразни персонажи зедно с главните герои, които обаче чак към последните глави започват да се опознават. Но преди да ги спомена поименно, нека ви представя Галадриел - накратко Ел, която заради грубото си държание така и не намира приятели. Не в едно ревю съм чела, че характерът ѝ неуместен и отблъскващ. Съгласна съм, но точно в това е чарът на Ел. Ако всеки главен герой е мил и добър, няма да бъде интересен. Наоми Новак се е постарала да разкаже какви са били детските ѝ години, за да може да обясни поведението ѝ. Няма да отричам, че е инат и въпреки че доста пъти отричаше, наистина се нуждаеше от приятели. Такива, на които да разчита да ѝ пазят гърба по време на дипломирането. Ел е интересен персонаж, защото не е нито зла, нито добра. Някъде посредата е и в зависимост от ситуацията може да избере да постъпи по различни начини. Не се привързах към нея, но същевременно не ми е и безразлична. 

Орион е героят в Академията. Само за последната една година спасява около триста ученици, което го прави популярен. Но не и сред дипломантите. Освен, че обича да убива зловредни, да черпи мана (нещо подобно на източник на магически сили) от тях и да е златното момче на анклава в Ню Йорк, единственото друго нещо, което се научава за него, е че е самотен и желае да има приятел, който го възприема като най-обикновено момче. В някои ситуации имах чувството, че носи розови очила, но към края на книгата осъзнах, че той просто гледа на повечето случки в училището от към положителната им страна. Друг е въпросът, че през погледна на Ел, Орион изглеждаше малодушен и безотговорен за собственото си оцеляване. По абсолютно никакъв начин не мога да възприема тях двамата като двойка по простата причина, че в повечето разговори, представени в книгата, Галадриел или се тросваше на Орион, или го критикуваше. Наоми Новак можеше да включи повече сцени, в които се опознават и бавно градят доверието помежду си. 

Както споменах, има доста второстепенни герои, на които обаче не им се обръща голямо внимание. И все пак им три дами, заинтригуващи ме, и смятам, че ще участват по-активно в следващите книги от трилогията. Започвам с Аадхия, която благодарение на сътрудничеството по време на някоя търговия (в Академията е популярно да се заменят предмети и заклинания) печели сравнително добра репутация, осигуряваща ѝ бъдещи съюзи за дипломирането. Тя е от малкото хора, които са склонни не само да търгуват, но и да разговарят с Ел. Друго момиче, което също не се притеснява да говори с главната героиня, е Лиу. И тя не е от популярните, но има повече социални контакти от Ел. Има и голямо семейство, което може да я защити извън пределите на Академията. В даден момент трите осъзнават, че малко или много са се превърнали в приятелки и си имат достъчно доверие, че да се съюзат. Лично аз хресвам повече Аадхия, тъй като е съумняла да оцелее в училището, позовавайки се на своя ум и умения. Клои е част от нюйорския анклав, което я прави част от групата на известните и не е нужно да се труди толкова усърдно, за да оцелее. Първоначално дори и не предполагах, че ще има кой знае каква роля в книгата, но ето, че накрая показа на Ел, че не е чак такава гаднярка и може да се разчита на нея.

„Смъртоносна академия“ притежава безброй минуси. Поговорих вече за героите, а сега идва ред на многото и ненужни описания. Почитателка им съм, но тези тук в повечето случаи ме отклоняваха от основната сцена и докато ги прочета, забравях какво точно става. Отделно се налагаше да прочета една страница по два-три пъти, за да схвана смисъла на написаното. Идеята на писателката за училището, магьосниците и тяхната магия е интересна, но за съжаление, не е развита добре. Поради тези причини реших да дам на книгата 2 звезди и ще се змисля дали да си купя втората книга, ако бъде преведена.

Ревю на „Изтръгнати от корен“ - тук.

Ревю на „Сребърна приказка“ - тук.

Трудно е да се хареса някоя книга, написана от българин, и още по-малко българско фентъзи. Винаги има недостатъци, на които се обръща повече внимание, като по този начин се поставят разликите между българските и чуждестранните творби. Цветелина Владимирова обаче е от тези автори, при които си личи труда им и показват, че не само американци и англичани могат да пишат добри книги. А ако преди това е прочетена поредицата ѝ „Проклятието на Воронина“, става ясно, че Цвети е надградила стила си на писане и е създала доста по-сложни образи от Ксения и Игор.

Аварис наистина е персонаж, който ще бъде или симпатизиранан, или презиран. Някои ще я приемат за избухлива вещица, която не зачита чужди заповеди, има мнение за всяка ситуация и предпочита да действа, отколкото да седи на едно място. Всъщност обаче тя е много повече от това - зад студената си маска, която показва пред непознатите, тя е решителна, пресметлива и жертвоготовна. Невежеството ѝ в някои моменти е оправдано заради това, че е живяла сред човеците и там се е съобразявала само с баба си. Понякога ѝ тежат майчините безчинства, но тогава се сеща, че няма нищо общо с тази жена и не може да я съдят въз основа на чужди деяния. Аварис изненадва повече магьосници със своята добрина, която може и да е рядка, но не и неоправдана. Вещицата притежава доста качества, благодарение на които в бъдеще ще спечели доверието и уважението на останалите кралства. 

Поради незнайни за мен причини смятах, че бабата на Аварис - Леона, ще е по подобие на бабата на Манон от „Стъкленият трон“ - зла, властна и незнаеща милост. За моя голяма радост Леона въобще не се оказа такава вещица. Да, строга е и прави това, което е нужно, без значение дали е правилно или грешно, но е справедлива и през годините се е доказала като жена, на която може да се разчита. Въпреки опитите си не е успяла да отдели дъщеря си от черната магия и затова, когато взима Аварис, прави всичко по силите си да възпита внучка си, за да тръгне по правилния път за една вещица. Леона може и да е възрастна, но все още притежава умението да намира подходящите думи в точния момент. Неведнъж изглежда невъзмутима, тъй като се е научила да не показва емоциите си явно, но вътре в себе си чувствата ѝ бушуват и доста пъти в книгата показа, че колкото и да я ядосва Аварис, тя ще направи всичко по силите, за да е в безопасност.

Предположих, че Теригон ще бъде от тези главни мъжки персонажи, които няма да харесам. Това мое предположение дойде от проявената му студенина към Аварис и чувството, че той се смята за най-велик и способен не само в Среброгория, но и в цяла Ферисея. Всичко това обаче бе привидно и с всяка изминала глава ставаше ясно защо Теригон се е променил от момчето, което Аварис помнеше. Въпреки неприятностите и тревогите, които вървяха ръка за ръка с властта на едно кралство, както и личните му проблеми. А най-добрите му приятели - Феликс и Кай (момиче), винаги бяха до него и го подкрепяха. Без тях двамата, които имат потенциал за развитие в следващата книга, Теригон едва ли би продължил да се радва на света и да намира причина да се бори толкова усърдно за народа си. Феликс притежава много готина дарба, която е от голяма полза на Среброгория, а Кай пък има тайно минало, което би изиграло важна роля в бъдещите събития.

Следващия персонаж, който ми направи впечатление, е Валемир. Научавайки историята му, ми дожеля за него, защото е бил принуден да живее с родител, която би направил и непростимото, за да е удовлетворен. Надявах се той да е видял какво причинява майка му и да е разбрал, че управлението ѝ е грешно. И в началото наистина мислех, че Валемир се е превърнал в краля, от когото се нуждае Черноскалие - мъдър и справедлив, и предполагам че донякъде е точно такъв. С края на книгата обаче той се превърна в антигерой, но смятам, че това е поправимо, тъй като Валемир просто иска сестра му да е до него и да знае, че има един човек в света, който не би го предал. Ще видим обаче как ще се развият нещата. Корона Червенохала е злодеят тук. Злодеянията ѝ са познати из цяла Ферисея. Желанието ѝ за власт и контрол е по-силно от всеки друг неин копнеж. С лъжи и манипулации успява да се изкачи на върха и да се задържи на него. Съдбата ѝ обаче я застига и е ред друг да продължи с писането на историята на Ферисея. 

Не е лесно да създадеш от въображението си измислен свят, който трябва да бъде представен на читателя. Той може да се разграничава от познаните, а може и да е същия, но винаги ще има нещо различно, което да го прави специален. Тук магьосниците нямат някакви нечувани до момента способности, а главната героиня отново е необходимо да се бори, за да спаси света, но Цвети Владимирова черпи вдъхновение от родното и славянската митология и по този начин лично аз чувствам книгата с една идея по-близка до себе си. Единственият минус се оказа постояното забавяне при четенето, което не мога да определя откъде идваше. Авторката се е постарала да има достатъчно екшън, че на читателя да не му стане скучно, както и постепенно да разкрива магията на Ферисея, затова не ми е ясно защо ми отне толкова време да прочета „Червенохалата“ и защо имах чувство, че на моменти (евентуалната) мудността на творбата ми идва в повече. 

Ако сте чели някоя от предишните книги на Цветелина Владимирова и тя не ви е допаднала, ви препоръчвам да ѝ дадете втори шанс, защото си личи усилията, които е вложила в написването на „Червенохалата“.

Ревю на „Вестители“ - тук.