„Черевнохалата“ от Цветелина Владимирова

Трудно е да се хареса някоя книга, написана от българин, и още по-малко българско фентъзи. Винаги има недостатъци, на които се обръща повече внимание, като по този начин се поставят разликите между българските и чуждестранните творби. Цветелина Владимирова обаче е от тези автори, при които си личи труда им и показват, че не само американци и англичани могат да пишат добри книги. А ако преди това е прочетена поредицата ѝ „Проклятието на Воронина“, става ясно, че Цвети е надградила стила си на писане и е създала доста по-сложни образи от Ксения и Игор.

Аварис наистина е персонаж, който ще бъде или симпатизиранан, или презиран. Някои ще я приемат за избухлива вещица, която не зачита чужди заповеди, има мнение за всяка ситуация и предпочита да действа, отколкото да седи на едно място. Всъщност обаче тя е много повече от това - зад студената си маска, която показва пред непознатите, тя е решителна, пресметлива и жертвоготовна. Невежеството ѝ в някои моменти е оправдано заради това, че е живяла сред човеците и там се е съобразявала само с баба си. Понякога ѝ тежат майчините безчинства, но тогава се сеща, че няма нищо общо с тази жена и не може да я съдят въз основа на чужди деяния. Аварис изненадва повече магьосници със своята добрина, която може и да е рядка, но не и неоправдана. Вещицата притежава доста качества, благодарение на които в бъдеще ще спечели доверието и уважението на останалите кралства. 

Поради незнайни за мен причини смятах, че бабата на Аварис - Леона, ще е по подобие на бабата на Манон от „Стъкленият трон“ - зла, властна и незнаеща милост. За моя голяма радост Леона въобще не се оказа такава вещица. Да, строга е и прави това, което е нужно, без значение дали е правилно или грешно, но е справедлива и през годините се е доказала като жена, на която може да се разчита. Въпреки опитите си не е успяла да отдели дъщеря си от черната магия и затова, когато взима Аварис, прави всичко по силите си да възпита внучка си, за да тръгне по правилния път за една вещица. Леона може и да е възрастна, но все още притежава умението да намира подходящите думи в точния момент. Неведнъж изглежда невъзмутима, тъй като се е научила да не показва емоциите си явно, но вътре в себе си чувствата ѝ бушуват и доста пъти в книгата показа, че колкото и да я ядосва Аварис, тя ще направи всичко по силите, за да е в безопасност.

Предположих, че Теригон ще бъде от тези главни мъжки персонажи, които няма да харесам. Това мое предположение дойде от проявената му студенина към Аварис и чувството, че той се смята за най-велик и способен не само в Среброгория, но и в цяла Ферисея. Всичко това обаче бе привидно и с всяка изминала глава ставаше ясно защо Теригон се е променил от момчето, което Аварис помнеше. Въпреки неприятностите и тревогите, които вървяха ръка за ръка с властта на едно кралство, както и личните му проблеми. А най-добрите му приятели - Феликс и Кай (момиче), винаги бяха до него и го подкрепяха. Без тях двамата, които имат потенциал за развитие в следващата книга, Теригон едва ли би продължил да се радва на света и да намира причина да се бори толкова усърдно за народа си. Феликс притежава много готина дарба, която е от голяма полза на Среброгория, а Кай пък има тайно минало, което би изиграло важна роля в бъдещите събития.

Следващия персонаж, който ми направи впечатление, е Валемир. Научавайки историята му, ми дожеля за него, защото е бил принуден да живее с родител, която би направил и непростимото, за да е удовлетворен. Надявах се той да е видял какво причинява майка му и да е разбрал, че управлението ѝ е грешно. И в началото наистина мислех, че Валемир се е превърнал в краля, от когото се нуждае Черноскалие - мъдър и справедлив, и предполагам че донякъде е точно такъв. С края на книгата обаче той се превърна в антигерой, но смятам, че това е поправимо, тъй като Валемир просто иска сестра му да е до него и да знае, че има един човек в света, който не би го предал. Ще видим обаче как ще се развият нещата. Корона Червенохала е злодеят тук. Злодеянията ѝ са познати из цяла Ферисея. Желанието ѝ за власт и контрол е по-силно от всеки друг неин копнеж. С лъжи и манипулации успява да се изкачи на върха и да се задържи на него. Съдбата ѝ обаче я застига и е ред друг да продължи с писането на историята на Ферисея. 

Не е лесно да създадеш от въображението си измислен свят, който трябва да бъде представен на читателя. Той може да се разграничава от познаните, а може и да е същия, но винаги ще има нещо различно, което да го прави специален. Тук магьосниците нямат някакви нечувани до момента способности, а главната героиня отново е необходимо да се бори, за да спаси света, но Цвети Владимирова черпи вдъхновение от родното и славянската митология и по този начин лично аз чувствам книгата с една идея по-близка до себе си. Единственият минус се оказа постояното забавяне при четенето, което не мога да определя откъде идваше. Авторката се е постарала да има достатъчно екшън, че на читателя да не му стане скучно, както и постепенно да разкрива магията на Ферисея, затова не ми е ясно защо ми отне толкова време да прочета „Червенохалата“ и защо имах чувство, че на моменти (евентуалната) мудността на творбата ми идва в повече. 

Ако сте чели някоя от предишните книги на Цветелина Владимирова и тя не ви е допаднала, ви препоръчвам да ѝ дадете втори шанс, защото си личи усилията, които е вложила в написването на „Червенохалата“.

Ревю на „Вестители“ - тук.