Спомняте ли си началото на Ковид-19, когато не само трябваше да си стоим вкъщи, но и започнаха да слагат КПП-та? Е, сега си представете, че по същото време някакво непознато животно тероризира мястото, на което живеете. Това е животът на Божана, Емил, Митко и останалите жители на село Вракола.

Дълго чувах положителни мнения за романа и неговия автор. Този месец най-накрая се реших и аз да се запозная с история, вплитаща в себе си фолклор, атмосферата на българското село и съдбата на семействата по западната граница. Докато чаках физическото копие да пристигне, я започнах и завърших в Storytel и  препоръчам и вие да направите същото, защото изживяването от прочита на Владимир Пенев бе невероятно - плътността на мъжките и деликатността на женските гласове, диалектите и акцентите на градската и селската реч и страстта, с която бе прочетена „Мамник“.

В пограничното село Вракола, което е реално съществуващо село в Трънско, но с друго име, Божана израства с приказки за „злите си очи“. Хетерохромията ѝ я прави колкото интересна, толкова и мистериозна и често хората отбягват погледа ѝ. Може да е израснала с митове и легенди и майка ѝ да е приятелка със селската вражалица, но това не я направило вярваща в необяснимото. Затова първоначално не може да повярва на очите си, когато Лазар излиза от гроба. Това събитие заедно с появата на мамника бавно променят мнението на Божана и започва да приема, че в митовете има нещо истинско. А ако се чудите какъв домашен любимец да си вземете, то направете същия избор като Божана и изберете куче съботник, защото Айра неведнъж показа колко е специална.

Докато полицейското разследване се води от Божана и Митко, който също като колежката си не вярва в свръхестественото, Емил от старческия дом предприема свое издирване. Той иска да открие сина си, но заедно с това попада на следи от инцидент в близката мина, която в последствие е затворена. Всички загинали миньори имали същите белези от птичи крак. Емил може да е сприхав и инатлив старец, но игрите на шах поддържат умът му свеж и благодарение на неговата проницателност, успява да разкрие една от големите мистерии в книгата - кой е създал мамника. 

Васил Попов обръща внимание на друга важна част от българската история - отделянето и даването на западни български земи на Сърбия по силата на Ньойския договор. Тази трагедия осъжда стотици семейства и приятели да се разделят и множество българи да приемат западната ни съседка за своя нова държава. И именно това разделение подтиква една личност да създаде същество, което да се храни с тъгата и болката на хората. Какво точно представлява мамник? Според българския фолклор това е демонична птица, която следва заповедите на създателя ѝ. В романа за да бъде победен мамникът, заедно с него трябва да бъде убит и този, който го е създал. Сцените, в които птицата се появяваше, бяха напрягащи и интересни за четене, защото в крайна сметка това е само едно животно и никой не може да предвиди държанието му.

„Мамник“ е комбинация от различни елементи - фолклор, исторически данни и леки хорър сцени. На пръв поглед това може и да не е обещаващо съчетание, но авторът успешно представя идеите си и изгражда обстановката и героите по такъв начин, че те да допаднат на слушачите/читателите. Лично на мен много ми харесаха народните поверия и песни, от които всъщност Васил Попов е черпил вдъхновение. 

Когато прочетох последните страници на книгата, доста се чудех между четири и пет звезди, но накрая реших, че романът заслужава по-високата оценка, защото историята ми хареса, героите бяха разнообразни и авторът и разказвачът успяха да ме потопят не само в съвременното трънско село, но и в онова от миналото, когато българите са се борили да си върнат части от България. А като финал ви оставям цитат, който няма как да не се е забил в главата на всеки, слушал и/или прочел книгата:

Класиките не са моята чаша чай, както се казва. Затова моето ревю няма да е като тези на критиците или на хора, които са любители на класиката и могат да изтъкнат добрите и лошите черти на една класика. Аз просто ще споделя мнението си за най-известната книга на Джейн Остин и как всъщност се реших да я прочета. 

Англия е страна, която харесвам от малка, и винаги се вълнувам когато чета и/или гледам филм, чието действие се развива в столицата или в някоя от хубавите провинции. След прочита на „Заради неговата целувка“ („Бриджъртън 7“) и „Да се влюбиш в херцог“ реших да продължа с „Гордост и предразсъдъци“, защото ми допадна да чета за Англия от 19 век. и за тогавашното висше общество и порядките му. Радвам се, че дадох шанс на тази класика, защото неочаквано ми хареса въпреки няколкото минуси, без които не може един роман.

Смятам, че няма човек, който да не знае какъв е сюжетът, така че няма да се спирам на него, а преминавам на образите на героите. Първоначално смятах, че Елизабет е главната героиня. И да, в много отношения се набляга на нейния персонаж, но в същото време под светлината на прожектора е цялото семейство Бенет. Джейн е най-добродушната от петте сестри и може би най-наивната, защото не може да приеме, че не всички са добри и че някой би наранил умишлено друг. Лизи се оказа една весела, интелигентна и остроумна млада дама. Тя не харесва недостатъците, които хората имат, но не осъзнава, че тя самата притежава няколко, като основният са предразсъдъците. Мери толкова рядко се появява, че почти нищо не мога да кажа за нея, освен че е по-затворена и предпочита собствената си компания пред тази на семейството си. В началото Кити и Лидия са си лика прелика - всяка се интересува единствено от себе си и живеят в техен свят, където всичко се върти около тях, но в последствие се вижда колко по-лекомислена, своеволна и безотговорна е Лидия. 

Знам, че не съм единствената, която се дразни на госпожа Бенет. Желанието на тази жена да омъжи изгодно всичките си дъщери, като в същото време не спира да говори, ми идваше в повече. Голяма част от жените от дребната аристокрация по онове време обаче са били именно като нея - упорити и некултурни. Пълна нейна противоположност, господин Бенет е по-уравновесен, мълчалив и мъдър. Може той да е главата на семейството, но това не означава, че не се съгласява с всичко, което жена му иска, за да има мир и спокойствие в къщата.

Действието в книгата започва именно с появата на господин Бингли, който донякъде ми бе безразличен. Бингли е добър и спокоен, идеален за личността на Джейн, но само това. Липсата му на преценка му изиграва лоша шега, защото вместо да се опита да разбере какво чувства Джейн, той се доверя на приятеля си, който няма как да е напълно наясен с отношенията между двамата влюбени. Всеобщото мнение за господин Дарси е, че е най-интересният персонаж в романа. Бих искала да възразя. Да, той първоначално е представен като горд и високомерен, но да си призная никоя от сцените с негово присъствие не го показаха толкова горд, колкото го описваха. Даже до средата на романа нямах мнение за него, защото все още не бях успяла да го опозная. С последващите събития обаче Дарси се оказа мъж с чест и добро сърце, който просто не знае как да общува с непознати и как да покаже чувствата си.

Погледнато реално историята в „Гордост и предразсъдъци“ не е кой знае какво, но самата идея, че жена се е осмелила да пише и да се присмива на благородниците, а самите теми да са актуални както в миналото, така и в настоящето, правят романа толкова интересен. Признавам, че някои от разговорите между героите ми бяха скучни и само благодарение на чудесния прочит, не ги прескачах. Да, реших да се запозная с най-популярния роман на Джейн Остин, като го изслушах в Storytel и много се радвам на това ми решение, защото разказвачката Даниела Йорданова се е справила чудесно.

„Гордост и предразсъдъци“ засяга теми като брака, социалното положение и богатството. Докато четеш историята, няма как да не се замислиш върху тези фактори и да не се поставиш на мястото на героите, които в продължение на два века вълнуват читателите.

На днешния празник, на който честваме постиженията на жените, аз ви представям книга, която на пръв поглед изглежда като типичен любовен роман. Само че една от основните теми е именно правата на жените и тяхната борба за промените в закона в тяхна полза. Едновременно с това е представена обстановката на викторианска Англия и тогавашните порядки и една любов, която именно заради трациите от онова време се оказва почти невъзможна.

Анабел е девойка без потекло, която е сред първите студентки в „Оксфорд“. Тя постоянно трябва да се доказва и въпреки успехите си няма да бъде взимана насериозно от повечето хора, защото се смята, че жена не може да бъде по-умна от мъж. Анабел обаче показва, че това може да е възможно и именно с познанията, мисленето и действията си впечатлява един херцог. А тази ѝ възможност случайно е дадена от Националното общество на суфражетките, което в замяна на стипендията за университета иска от нея да подкрепи движението. И тя смята за честна и лесна сделка, докато не среща Монтгомъри. Харесах Анабел заради нейната ведрост, проницателност и желание да отстоява своето. Можеше да приеме предложението на Себастиан да му стане метреса, но това означаваше да се откаже от университета, приятелите си и доброто си име и с това показа, че има силна воля. 

Благодарение на движението, Анабел се среща с още три чудесни дами, които искат да получат повече свобода. Първата от тях е лейди Люси - секретарка на Обществото, която привлича други дами към каузата и ги мотивира с речите си. Госпожица Хети е дъщеря на най-влиятелния банков магнат и се включва към движението, защото иска да си намери благотворителна кауза. Последната в групичката е лейди Катриона - дъщеря и асистентка на оксфордски професор. Четирите са бунтарките на Оксфорд и книгите от поредицата представят техните истории.  

Книгата се разказва от гледните точки на главните герои, което ми позволи да опозная по-добре Себастин, защото в първите глави е представен като студен и строг херцог, който не може да бъде трогнат от нищо. Той не само е много над Анабел в йерархията, но и не би подкрепил да се промени законът в полза на жените. Само че колкото повече време прекарват двамата, толкова повече се опознават. Себастиан се оказва мъж, който има лоялно сърце и се тревожи за хората, които обича, а пък Анабел печели това сърце със своята честност, интелигентност и жизненост. И показва, че е готов на всичко за любимата жена.

Надявам се Иви Дънмор да продължи да представя уникалните качества и роли на жените. През вековете те са се доказали като невероятни майки, съпруги, домакини, учителки, доктори, политици, адвокати и още много други. И знаете ли какво? Въпреки че днес жената безспорно е равна на мъжа, все още някои не приемат този факт. Затова и темата в „Да се влюбиш в херцог“ е толкова актуална. Дамите преди нас са извоювали нашите свобода и независимост, а ние самите трябва да сме им благодарни и да продължим по стъпките им.

„Да се влюбиш в херцог“ се оказа задоволителна и в началото ми потръгна доста добре. Някъде по пътя обаче нещата се пообъркаха и няколко от главите ми бяха безинтересни. Смятам, че Себастиан трябваше да подходи по различен начин след инцидента и да обмисли внимателно доводите си, за да убеди по-успешно Анабел в чувствата си. Затова давам на романа три звезди и чакам следващата книга от поредицата да излезе на български.

Време е за ревю на книга, която много исках да прочета заради анотацията - разказвачка на аудиокниги, възможност да се потопя в атмосферата на студиата, където се записват книгите, и изглед за романтична връзка между главната героиня и партньора ѝ по записването на аудиороманса. Оправдаха ли се очакванията ми, ще разберете по-надолу. 

Суони, чиято мечта е била да стане актриса, но ужасен инцидент слага край на кариерата ѝ, е популярна разказвачка на аудиокниги. Тя е реалист. Знае, че човек може да изгуби всичко за един момент. В следствие на инцидента Суони носи превръзка там, където преди е било едното ѝ око, и предположих, че това я е направила несигурна и затворена в себе си. Изненадах се приятно, когато се оказа, че не се е променила от предишната новоизгряваща звезда Суони и продължава да е все същата борбена и трудно отказваща се от желанията си личност. Смятах, че е преживяла травмата и гледа само напред в бъдещето, и предположението е наполовина вярно. Благодарение на майка си, най-добрата си приятелка и едно загадъчно момче, тя най-накрая приема, че животът ѝ се е променил и няма да бъде като предишния. И това е окей. 

Един проект среща Суони (образно казано, защото комуникацията между тях е чрез съобщения) с друг известен, но обвит в мистерия, разказвач. Брок Макнайт. Той е забавен, очарователен и остроумен и житейската му история донякъде се припокрива с тази на Суони. Двамата се справят чудесно със записването на книгата и решават, че е крайно време да се срещнат. Обаче кой е Брок Макнайт? Няма да ви разкрия, но ще споделя, че го харесах. Още от съобщенията ставаше ясно, че той е забавен, мил, остроумен и обичащ шегите. Споделяйки своите проблеми от миналото, помогна на Суони да се отвори на тази тема и да обмисли до колко си заслужава да разкрие душата си пред него. 

Аз не съм чак такава почитателка на аудиокнигите, но признавам, че те имат доста положителни страни. Благодарение на „Благодаря ви, че слушахте“ осъзнах колко трудоемко е работата по разказването на книгите – да се вникне в сюжета, да се опознаят героите и техните мечти, цели и страхове и всяка една емоция да се предаде по правилен начин. Не знаех, че толкова хора се чувстват уютно в това да слушат как някой дава всичко от себе си, за да пресъздаде по един чудесен начин написаното по страниците. Не знаех и че има награди Audie, където признават постиженията в аудиокнигите.

Ревюто е кратко, но успях да споделя с вас всичко, което исках. До колко успя да ме впечатли „Благодаря ви, че слушахте“? Не толкова, колкото желаех. Признавам, че на моменти романът ми беше интересен и че харесах героите, но нещо все ми липсваше. Затова реших да дам три звезди.