Покрай филма с Райън Гослинг всички започнаха да говорят за романа „Проектът „Аве Мария“ от Анди Уеър. Желанието ми да гледам адаптацията породи в мен друго желание – първо да прочета книгата. Знаем поради какви причини. Не съм почитателка на научната фантастика, защото се губя в научните обяснения. Признавам, че не схванах в подробностите всичко, което е написал Анди Уеър, но разбрах основното, а и без това централната линия е приятелството, което главният герой изгражда с извънземния си другар. 

Ученият Райланд Грейс се буди в космически кораб без да помни как и защо се озовал в космическия кораб и каква е мисията му. Нито той, нито читателят е запознат с фактите, довели до заминаването му в космоса. Чрез периодични ретроспекции обаче разбира, че Земята е заплашена от катаклизъм, който ще се причини от намаляването на енергията, която планетата получава от Слънцето. Вредителите са астрофагите – микроорганизми, които крадат от енергията на Слънцето, за да я използват за пътуване до Венера, където използват въглеродния диоксид от атмосферата, размножават се и след това се връщат в орбитата на Слънцето. Този процес се повтаря до безкрай. Единственият плюс е, че със складирането на енергията астрофагите се превръщат в батерия, която да захранва Земята в продължение на много дълъг период от време. Световните лидери сформират екип от учени, които да намерят решение на проблема. Те откриват, че звездата Тау Кита е незасегната и Райланд е принуден да замине на мисията. Когато стига до желаното местоположение, разбира, че не е единственото същество, търсещо отговори.

Допадни ми, че човекът, който е избран да спаси човечеството, не е герой. Грейс е обикновен учител в основното училище, който със страст запознава учениците си с природните науки. Най-голямата му сила е адаптивния му научен ум. Притежава уникалната способност да запазва дедуктивното си мислене в критични ситуации – успява да изчисли гравитацията само с подръчни материали или пък да създаде лингвистичен софтуер от нулата. Същевременно се ужасява от провала. Грейс е имал чудесни шансове да преуспее в научните среди, но след негативните отзиви за негов труд, се отказва от тези среди и се мести в училище. По-късно, когато го принуждават да лети до Тау Кита - еднопосочен полет поради неналичието на достатъчно гориво за връщане, той отказва, защото иска да живее. Дълго може да се дискутира до колко отказът му е егоцентричен избор, но няма как да се отрече, че Грейс е човек със своите страхове, грешки и стремежи. 

Грейс тъне в самота и когато попада на друг космически кораб е колкото развълнуван, толкова и предпазлив. Не знае дали обитателите на този кораб са дружелюбни, или враждебни. Вместо опасен хищник, Камен се оказва изключително мирен, цивилизован и феноменално интелигентен космически инженер. Той е жител на планетата Ериду и принадлежи към вид, който няма зрение, възприема околната среда чрез звук и вибрации и притежава много различен вид от този, който ние, земляните, предполагаме. Представете си същество, което наподобява огромен каменен паяк, и ще разберете как изглежда Камен. В началото нито един не разбира другия и не знаят дали могат да си имат доверие, но и двамата се стараят и постепенно се учат да комуникират, като всеки науча езика на другия, разменят научните и биологичните знания на народите си и се превръщат в чудесен екип. Грейс опознава Камен и разбира колко е емпатичен, любезен, социален и дълбоко привързан към идеята за приятелство и дълг.

„Проектът „Аве Мария“ включва всякакви биологични, физични и научни обяснения, но благодарение на достъпния начин, по който се обясняват, всеки от нас може да ги схване. А хуморът и шегите, споделени от Райланд, разтоварват напрежението и правят историята още по-човешка, въпреки космическия ѝ мащаб.

„Една секунда да обичаш“ ме заинтригува още в момента, в който я зърнах – съчетанието от красивото ѝ българско оформление и интригуващата анотация веднага приковаха вниманието ми. Започнах книгата без никакви предварителни очаквания, освен едно – нагласата за история, която се доближава до динамиката на един от любимите ми сериали „Малки сладки лъжкини“. Именно това мое любопитство ме подтикна да се потопя в страниците, където Кристина Монингер ни пренася в Харбър Бридж, където миналото отказва да остане погребано, а истината има своя собствена, разрушителна цена.

Всичко започва години по-рано, когато пет коренно различни момичета прекарват всяко свое лято на острова, обединени от страстта към сърфирането и безгрижните дни. В центъра на тяхната малка вселена е Джоузи – момичето, което зад слънчевите очила и усмивката си, крие своите демони. Знае как да бъде в центъра на вниманието и не се притеснява да използва това знание, за да манипулира околните. Когато по време на последната им ваканция Джоузи изчезва безследно, това събитие оставя след себе си смазваща, колективна вина. Сянката на случилото се оказва твърде тежка и приятелството им се разпада на парчета, оставяйки ги да продължат живота си поотделно, белязани от мълчанието.

Години по-късно обаче фокусът се измества към повратен момент за музикалната кариера на Ейвъри. Нещо я дърпа обратно към Харбър Бридж – мястото, където лета наред е намирала спасение чрез сърфа от трудното си приобщаване към американския начин на живот. С появата си там Джейк ѝ дава смелост, комфорт и усещане за принадлежност. Ейвъри е артистична, дълбоко уязвима и чувствителна душа, която изпитва нужда от емоционално заземяване, докато Джейк е харизматичен, уверен и със закрилящо, но понякога твърде доминантно присъствие. Именно тази негова стабилност я пленява. Години наред тя заживява с объркващи чувства, на които не дава гласност, защото той не изглежда да изпитва същото. Вместо това двамата изграждат силно приятелство, споено от любовта към музиката и общата мечта за Берлин. Докато четях за тийнейджърските им години обаче, останах с впечатлението, че Джейк по-скоро дърпа назад Ейвъри, вместо да ѝ даде свободата да бъде себе си. Двамата доказват, че са страхотен отбор на сцената и в приятелството, но не и в любовта.

Паралелно с тяхната драма, в историята се прокрадват и съдбите на останалите три момичета от някогашната компания, чиито истории предстои да бъдат разгърнати в следващите книги – Изабел, Одина и Лий. Всяка от тях е поела по свой собствен път в опит да избяга от призраците на Харбър Бридж. Изабел е изградила емоционална броня около себе си, Одина се бори с реални битови и финансови проблеми на острова, Лий е някъде на Хаваите. Статуквото и привидното им спокойствие обаче биват взривени, когато Ейвъри се завръща на острова за концерт на групата си и попада на следа, която подсказва, че Джоузи може би все още е жива, принуждавайки ги отново да се погледнат в очите.

Ако „Една секунда да обичаш“ бе промотиран чисто и просто като любовен роман, вярвам, че щях да му се насладя много повече. Проблемът ми с книгата дойде от факта, че анотацията създава силна нагласа за мистерия и загадка, по която героите тръгват активно. Проблемът ми дойде от факта, че анотацията създава силна нагласа за мистерия, разследване и търсене на улики, докато в действителност тези елементи бяха сведени до минимум, а изчезването на Джоузи остана на заден план. На този етап признавам, че не знам дали изобщо ще продължа с поредицата „Вълни на разрухата“. По време на четенето не успях да изградя истинска връзка с героите, да им симпатизирам искрено или да почувствам специфичната атмосфера на острова. „Една секунда да обичаш“ остава за мен по-скоро емоционална драма за неосъществената тийнейджърска любов, отколкото напрежението, което обещаваше.

Почитателка съм на творчеството на Девни Пери и се изненадах приятно, когато разбрах, че излиза от познатия романтичен жанр и навлиза в роментъзито. Сега, има тънък момент дали един автор като Пери ще успее да задълбочи фентъзи елементите или любовната история ще е на преден план. Уверявам ви, че е успяла да балансира и си личи, че е вложена подготовка за написването на „Щит от врабчета“. Като за начало има добре създаден свят с нов свят с пет кралства, тяхната сложна политическа система, уникална магия, проклятия и чудовища. Най-голямото достойнство на стила ѝ тук е, че разкрива този свят постепенно, без да ни затормозява с излишна информация. Действието е плавно, информацията се поднася на премерени порции, а липсата на излишни драми позволява на фокуса да остане изцяло върху динамиката между героите.

Романът ни пренася в Каландра, където петте кралства съжителстват в крехък и сравнително мирен съюз благодарение на Щита от врабчета - кръвен договор, който подсигурява съюзите чрез бракове. Континентът обаче е обитаван и от чудовища, които според легендите са били създадени от боговете, за да смирят горделивите и алчни човеци. Част от създанията, които дебнат в сенките на историята, са мечовълкът, гризурата и таркотът. Но най-големият ужас за жителите са моровете - грамадни птици, които на всеки тридесет години мигрират и носят със себе си масово унищожение. В този суров свят магията е рядкост и ако изключим Закрилника, единствените други хора, притежаващи магически способности, са востерите - жреци, които могат да управляват част от стихиите.

В центъра на събитията е Одеса Крос - първородното дете на краля на Куентис Очаква се тя да бъде изборът на баща си за Врабица и да изпълни Щита на врабчета. Одеса обаче не е хаплива, заядлива и егоцентрична като по-малката си сестра Мей и заради това остава невидима и мнението ѝ никога не се зачита. Положението ѝ се променя, когато дипломатическите планове на баща ѝ се объркват и туранците изискват именно Одеса да стане Врабица. Така тя е принудена да поеме на опасно пътешествие към суровото кралство Тура. Мисията ѝ е трудна - трябва да шпионира за баща си и да разкрие къде се намира загадъчната, скрита столица Алезария. Одеса обаче е до болка искрена и когато опознава новите си сънародници и вижда техния начин на живот, тя осъзнава, че няма как да ги предаде. Отказва да бъде пионка в чужда игра, стисква зъби и се изправя с гордо вдигната глава пред всяка изпречила ѝ се трудност.

Одеса е чувала историите за кръвожадността и хората, минали под меча на Закрилника. Желанието ѝ е да стои надалеч от нея, но нуждата да притежава умението да се защитава излиза на преден план, а той е най-подходящият учител. Така, по време на тренировките, се разкрива личността зад Закрилника, а именно Рансъм. Той е директен, суров и целият му живот е посветен на лова на чудовища. На пръв поглед изглежда, че се хвърля с главата напред в битките, но това е личната цел, която си е поставил. Рансъм със своята отдаденост, вярност и отговорност, печели уважението на рейджърите. Никога не би изискал от хората си нещо, което сам не би направил. Печили и моите симпатии, защото загрижеността му към Одеса се появява в малките детайли - прикритото обгрижване да не ѝ липсва нещо по време на пътуването или безплощадните тренировки, докато не се увери, че може сама да се защитава. 

За тези от вас, които харесват роментъзи, „Щит от врабчета“ притежава всичко, което може да събуди любопитството - богата магическа система, дълбоки тайни, древни легенди и най-вече многопластови герои, които се развиват психологически с всяка обърната страница. Девни Пери има изключително лек за възприемане стил на писане, който те вкарва в историята неусетно и те държи в напрежение до самия край. Ако търсите фентъзи с добре изграден свят, силни емоции и бавно изгаряща химия, тази книга определено заслужава място в списъка ви за четене.