В кралство Семпера времето е разменна монета – извлечено от кръвта, обвързано с желязото, използвано, за да се прибавят часове, дни... години към човешкия живот. По тези земи аристократите като Гърлинг притежават векове, докато обикновените хора изживяват малкото си време, потънали в нищета.

Никой не мрази Гърлинг повече от Джулс Ембър. Преди едно десетилетие тя и баща ѝ избягват под прикритието на нощта от двореца на Евърлес. Сега Джулс ще трябва да се върне там в отчаян опит да спечели време за баща си.

В двореца кипят приготовления за сватбата на Роан, най-младия лорд Гърлинг, с повереницата на кралицата. Джулс е изненадана от неочакваната любезност на Роан, но скоро разбира, че Евърлес крие повече опасности и изкушения, отколкото е подозирала.

Нейните решения имат силата да променят не само съдбата ѝ, но и да предизвикат обрат във времето.

"Евърлес" е книга, в която времето не е нищо повече от разменна монета. А самите кръвни монети са толкова стари, колкото Кралицата, Магьосницата и Алхимика. Има стотици легенди, които разказват появата на тези монети, но само една е истинската. И Джулс се оказва ключът.

На пръв поглед Джулс е едно обикновено момиче, което заради един инцидент, от красиво имение се мести в къщурка с две стаи. През годините, в които расте далеч от Евърлес тя вижда безброй хора готови да дадат от времето си, само и само да си платят сметките. А когато това достига и баща ѝ тя взима решението да се върне в Евърлес и да събере пари, за да помогне на баща си. Но пристигайки в двореца, тя разбира колко се е променил от спомените ѝ и че има тайни, скрити от цели пет века. Джулс е борбена личност. Срещна се със скръбта няколко пъти, но успя отново да вдигне глава и да продължи напред. Мистерията около миналото ѝ, подтикваше Джулс да търси отговори на места, където никога преди не бе смеела да ходи. Нито един път не я чух да се оплаква от работата, която ѝ възлагаха, а точно обратното - търсеше повод да получи повече, за да не мисли за баща си и Лиъм Гърлинг. И въпреки че в края на книгата се разбра каква е Джулс, аз очаквам с нетърпение да прочета още за нейната личност и пред какво ще се изправи, за да спаси хората, които обича.

Братята Гърлинг - Роан и Лиъм. Харесах и двамата, но повече клоня към Лиъм. Роан със своята усмивка, заразителен смях и доброта е мечтата на всяко едно момиче. Докато Лиъм винаги намусен, с ледени очи и свиреп поглед е по-подходящ за някое място, скрито в тъмнина. Но това е маската, която иска да покаже на света. Това момче отдавна си е отишло, а на негово място е дошъл мъж, който чете не само по задължение, интересува се от една история, разказана преди десет години от момиче, което го е променило несъзнателно. Ето заради това харесах Лиъм. Ина Голд - бъдещата съпруга на Роан - ми допадна неочаквано. Очаквах тя да е превзета принцеса, която чака всеки да ѝ се кланя и да вярва, че тя винаги е права. Грешка, грешка и пак грешка. Ина се оказа едно добро и мило момиче, което е толкова влюбено в годеника си, колкото и Роан в нея. Но едновременно с това, Ина бе и самотна, защото нямаше приятелка, с която да споделя тайни. Ето защо моментално хареса Джулс и двете станаха приятелки. Имаха почти еднаква съдба, която ги бе разделила, но и бе успяла отново да ги събере.

Светът създаден от Сара Холанд ме погълна изцяло. Описанията бяха в умерено количество и ми помогнаха да опозная кралство Семпера по-добре. Впечатлих се най-вече от тъмните гори, чиито легенди ми станаха любими - че са дом на феи и куп други магически създания и че в тях се разхожда Алхимика, а в торбата му се намира сърцето на Магьосницата. Искам да разбера още за Брайърсмор - градът, замръзнал във времето и предал силата си на едно момиче, орисано да победи богиня.

Препоръчвам книгата с две ръце, защото не е в типичния YA жанр. Главната героиня е силна и готова на всичко за приятелите си, няма го този любовен триъгълник, въпреки че има двама братя и самата история личи, че е обмисляна дълго време и авторката е искала да създаде нещо оригинално.

Първите отвличания се случили преди двеста години. Някои години били взимани две момчета, някои години две момичета, понякога по едно от двете. Но ако в началото изборът изглеждал произволен, скоро хората установили определена закономерност. Едното винаги било красиво и добро дете, което всеки родител би искал да има. Другото било странно и грозновато, отхвърлено от всички още от раждането си. Противоположна двойка, избрана сред всички младежи и отвлечена.

На Софи и най-добрата ѝ приятелка Агата предстои да разберат къде отиват изгубените деца: легендарното Училище за Добро и Зло, където обикновени момчета и момичета се обучават, за да станат герои и злодеи от приказките. Софи – най-красивото момиче в Гавалдън – винаги е мечтала да бъде отвлечена и изпратена в собствената си вълшебна приказка. С розовите си рокли, стъклените си пантофки и отдадеността си на добрите дела тя знае, че ще спечели сърцата на всички в Училището за Добро като истинска принцеса. Агата, от друга страна, с безформените си черни дрехи, котка убиец и цялостна омраза към хората изглежда съвършена за Училището за Зло. 

Но когато двете момичета са отвлечени и запратени в Безкрайната гора, съдбите им се оказват разменени – Софи е захвърлена в Училището за Зло, а Агата трябва да търси мястото си в Училището за Добро.

Потопих се в света, създаден от Чейнани. Влюбих се в идеята му за едно училище, в което се изучават тънкостите на доброто и злото. И че от там започват пътищата на всички известни герои и злодеи.

На пръв поглед Агата изглежда като типична ученичка за Училището за Зло - винаги носейки черни дрехи, обичаща да е сама и с котка, която убива птици. Но под всичко това се крие едно момиче, което се е затворило в себе си от страх, че не е красива. С толкова добра душа, че прощава всичко на най-добрата си приятелка. Със сигурност харесах повече Агата, отколкото Софи, защото се припознах в нейния образ. Но най-вече, защото направи всичко, за да успее да върне себе си и Софи у дома. Това включваше четене на "Принцеса с цел", "Книга с рецепти за красота" или "Говорене с животни" - неща, които тя мразеше. Постоянно беше до Софи и се опитваше да ѝ помогне без значение дали имаше заслуга или не. Агата заслужава своят Щастлив край.

Мнението ми за Софи е раздвоено. Допадна ми повече като вещица, защото знаеше точно какво иска и действаше. Беше малко крайна, обаче я предпочитах такава, отколкото постоянно хленчеща за това, че се намира в грешното училище, че е Добра и как Агата е заела нейното място. Сигурна съм, че Софи също е добра приятелка, но в тази книга не успях да я видя като такава. Всички знаем, колко е красиво доброто и че то винаги побеждава злото, обаче не знаем почти нищо за това зло. Така че чрез Софи успях да опозная по-добре злодеите и да видя, че те също са човешки същества и имат чувства, могат да бъдат наранявани психическо. Може би и те заслужават този Щастлив край.

Тедрос ми е доста объркан персонаж. Предполагам, защото е видял как майка му е лъгала баща му толкова време и Тедрос е спрял да вярва в любовта. Допълнителното усложнение бе, че се влюбва в момиче, за което не е сигурнен дали е принцеса или вещица. Нормално е да се чувства объркан и несигурен. Дано да бъде по-решителен в следващата книга. Коко - приятелката на Агата - ми допадна много. Тя бе от малцината, които започнаха да разговарят с Агата и остана нейна вярна приятелка до самия край. Естер и Анадил - съквартирантките на Софи - също харесах. Те бяха от тези хора, които хем ги искаш за приятели, хем не. Определено искам да ги видя отново.

"Училището за Добро и Зло" се оказа много по-добра отколкото очаквах. В тази книга доброто и злото и любовта и омразата се преплитат и създават баланса, от който се нуждае една приказка. Но дали този баланс ще се наруши трябва сами да разберете.

Имало едно време майка и дъщеря, които прекарвали по-голямата част от живота си на път и винаги на крачка пред странния лош късмет, който ги следвал по петите. И възможно най-далеч от "Лешниковата гора"...

Така започва историята на Алиса, чието най-голямо желание е да се запознае с баба си. Легендарната авторка на хитова книга със зловещи приказки живее уединено в имението „Лешниковата гора“. Срещата обаче се оказва невъзможна, защото тя умира, малко след като Алиса навършва 17 години. 

И животът на момичето се преобръща... Майка ѝ изчезва и Алиса знае, че има само едно място, където може да я търси - „Лешниковата гора“. Тя рискува всичко и се впуска в опасно приключение с помощта на съученика си Елъри, който е неотлъчно до нея. Но може ли да му вярва? Дали зад решението му да помогне не се крие нещо друго...

"Лешниковата гора" е книга, разказваща за едно момиче, което е готово на всичко, за да промени собствената си съдба и за една майка, която се мести от град на град, за да предостави на дъщеря си реалност, а не приказка.

В един обикновен ден Алиса се прибира от училище и разбира нещо ужасяващо - майка ѝ е изчезнала. Единственият човек, който тя познава и е чел "Приказки от Пущинака" е съученика ѝ Елъри. Двамата предприемат вълнуващо, но и опасно пътешествие до "Лешниковата гора", което ще покаже на какво са готови, за да постигнат целта си... Алиса е избухливо момиче, което е прекарало по-голяма част от живота си по магистралите, пътувайки нанякъде. Трудният ѝ характер, обаче прави нейното непрестанно пътува интересно. Имаше няколко моменти, в които бе на път да се откаже от намирането на майка ѝ и да се върне обратно в Ню Йорк, но знаеше, че ако го направи ще се намрази завинаги. Ще запомня Алиса с това, че успя да пренапише собствената си история и показа на приказните персонажи, че има и друг начин, освен да живееш в приказка. 

Определено харесвах и Елъри, но не чак толкова, колкото очаквах. Самият той също имаше демони, с които се бореше постоянно и това го превърна в подходящ партньор на Алиса в нейното приключение. Друго, което ги свързваше бе обичта им към "Приказки от Пущинака" и Алтея Прозерпина. Елъри направи грешка, но успя да се реваншира. Единственото, което не ми допадна бе края на книгата и решението, което взе. Смятам, че можеше да има друг финал.

Разбрах, че ще има и втора книга, но според мен е напълно ненужна. В книгата имаше вмъкнати книги, литературни герои и реални личности и това ми допадна. Някои от тези книги ми хванаха окото и се присъединаха към списъка ми за четене. Повечето описания ми харесаха, защото така успях да се потопя до край в историята на Алиса, обаче някои от тях бяха доста дълги и в някои моменти ненужни.

"Лешниковата гора" е подходяща точно за този момент от годината, когато листата изпопадат от дърветата, има разнообразие от цветове и е студено. Тази атмосфера ти помага да усетиш лекият привкус на зловещо и магия в книгата.

НЕЙНОТО СОБСТВЕНО ЛИЦЕ Е НЕЙНИЯТ ВРАГ.

В свят, доминиран от бруталната Ватийска империя, осемнайсетгодишната Амани разполага само с мечтите си. Тя бленува за живота, който е царял преди нашествието, за свободата да пише поезия и да пътешества отвъд изолираната си луна.

Приключението, на което Амани се надява обаче, не е онова, което я намира. Тя е отведена в имперския палат, а причината за това е почти идентичната ѝ външна прилика с полуватийската принцеса Марам. Принцесата е толкова мразена, че има нужда от двойник – някой, който да се представя за нея и да бъде готов да умре в изпълнение на тази задача.

Амани няма избор. Тя е пленница, а трябва да се превърне в принцеса... Ситуация, при която дори едно погрешно движение може да стане причина за смъртта ѝ.

"Мираж" е още една книга, която ни потапя в света на африканската и арабската култура. След всяка една книга знанието ми за тези две култури нараства. Добавете и един нов свят, който се разкрива пред очите ни и всеки един герой има минало, за което трябва да научим и ще получите една интересна история, в която главната героиня трябва всеки ден да се бори за живота си.

Амани ми допадна. Не чак толкова, колкото исках, но можеше и да е по-зле. Тя бързо разбра каква е нейната роля и че трябва да си знае мястото в двореца и по този начин живота ѝ ще бъде пощаден. И все пак се радвам, че духа ѝ не се сломи и Амани не се отказа от идеята да види отново семейството си. Тези две неща ѝ даваха сила всяка сутрин да става и да се подчинява на Марам. Очаквах до някаква степен бунтовниците да се свържат с нея, така че това не ме изненада. Обаче останах учудена от отношението на Амани към Маран след 150-та страница. Тя успя ва види част от истинското лице на принцесата, а пък Маран позволи то да бъде видяно.

Идрис е герой, от който видях малко. Очаквах, че като годеник на принцесата ще го виждам често, но стана точно обратното. Стискам палци да има по-важна роля в следващата книга. Според мен връзката му с Амани беше леко прибързана. Трябваше да има повече време с нея и да я опознае и чак тогава да се впусне в забранена връзка с нея. Може би ако имаше глави от името на Маран щях да науча повече за Идрис и колко страда за семейството си.

Харесах Маран. Не принцесата, а момичето, което желае любовта на семейството си по майчина линия. Прекланям се пред нейното умение да скрива мислите си. Това е доста важно, когато си кралска особа и половината ти народ те мрази. Надявам се в следващата книга да има глави, които се разказват от името на Маран, защото искам да науча повече за нея. И то не от това, което споделя с Амани, а от самата себе си. Дано тя успее да се откъсне от влиянието на баща си и да стане един по-добър владетел и да заздрави връзката си с андаланското си семейство.

Последният герой, който искам да спомена е братовчедката на Маран - Фурат. Възхищавам ѝ се, защото въпреки всичко тя обича Маран и ѝ тежи, че не са близки. Беше платила висока цена, за да се върне в Зияана и да помогне на народът, който страда. Имаше няколко разговора между нея и Амани и те ми помогнаха да я харесам. 

"Мираж е" е книга, която разказва за две момичета с еднакви лица, но различни души и съдби. История за семейните ценности и потъпкването на един народ с цел власт и богатство. Приключение, което тепърва започва и борба, която никога не е спирала.