Мислех да кача това ревю още миналата седмица, но реших да го отложа за тази, за да може повече от вас да си я купят и евентуално да я прочетат. За тези, които все още не са я започнали, ви успокоявам, че няма да има спойлери за романа и тя може да се чете самостоятелно от „От кръв и пепел“. 

Когато започвам нова поредица от познат автор винаги имам едно притеснение, че главните герои ще си приличат по характер. Това притеснение го имаше и тук, но още с първите глави разбрах, че въпреки приликите между Серафина и Попи - и двете са Девици, Избраници и водят самотен живот, двете са и различни една от друга. От раждането си Серафина е подготвена да стане съпруга на Древния бог на смъртта, да го съблазни, да се превърне в неговата слабост и да го убие, за да може да възпре Разложението. Тя сляпо се подчинява до момента, в който самият Древен не я отхвърля и в продължение на три години Серафина правя каквото иска, когато иска. В този период тя се променя - отваря се за света и отказва някой друг да взима решения вместо нея. Сера изпъква със своята увереност, импулсивност и безразсъдство. Тези ѝ качества са причината тя да е дръзка и да не се страхува.

Образът на Серафина в началото на „Сянка в жарта“ е свързан с този на нейното семейство. Баща ѝ умира, когато тя е още малка, и не го помни. Майка ѝ се жени повторно и Сера се сдобива с доведени брат и сестра. Тъй като съществуването на Серафина се пази в строга тайна, Тавиъс (доведеният брат) е наследник на трона и това го прави прекалено самонадеян и надменен. Езра (Езмерия) е пълна противоположност на брат си - лъчезарна, добродушна и състрадателна.

Чаках с нетърпение Никтос да се появи и да разбера повече за неговия герой. Имайки предвид, че е един от Древните и то бог на смъртта, хората се страхуват от него и гледат да не го разгневят. Репетуацията му донякъде е оправдана, но с развитието на историята става ясно, че Никтос всъщност има добро сърце. Той прави всичко по силите си, за да предпази поданиците си, вслушва се в съветите на приближените си и защитава безпомощните. В живота му не липсват трудности и жестокости, но той успява да се справи с тях, като в същото време не губи човещината си. Допадна ми връзката между него и Серафина, въпреки че единствената ми забележка е повторението между тяхното запознанство и това на Попи и Кастийл - тя не знаеше кой е той, но пък Никтос знаеше коя е Серафина. Смятам, че Дженифър Л. Арментраут можеше да измисли нещо по-различно. 

В Земята на сенките се появяват доста второстепенни герои. Някои от тях са Нектас, Сайон, Ектор, Айос и Бел. За тези от вас, които са чели „Корона от позлатени кости“, Нектас трябва да ви е познат, а за останалите той е дракенът, който пази Никтос. Като споменах дракени, други техни представители са малките Джейдис и Рийвър, които всеки път ми стопляха сърцето. Надявам се боговете да имат по-голямо присъствие във втората книга и авторката да наблегне на техните персонажи.

„Сянка в жарта“ може да се чете и като самостоятелна поредица, но лично на мен ми бе много приятно да се върна в познатия свят, въпреки че той малко се различава от този в „От кръв и пепел“. И все пак Дженифър Л. Арментраут допълва образите на дракените и боговете и отговаря на някои от въпросите, появили се в „Корона от позлатени кости“. 

Ревю на „От кръв и пепел“ - тук. 

„Пандора“ е от тези книги, които си купих заради хубавата корица и заинтригуващата анотация. Имах някакви очаквания, когато я започнах, и те частично се оправдаха. Като цяло мнението ми за книгата е положително, въпреки че се надявах да ми хареса повече.

Пандора е едно младо и будно момиче, което всеки път, поглеждайки към занемарения антикварен магазин, изпитва тъга по изминалите години, в които родителите ѝ са били живи и са посещавали различни страни в търсене на антики. Чичо ѝ не ѝ обръща внимание и често я пренебрегва, така че Дора намира утеха в рисуването и създаването на бижута и в единствения си приятел - сврака на име Хермес. Търсейки вдъхновение за нови бижута, тя намира древна гръцка ваза - питос, и заедно с Едуард започват да изследват както него, така и останалите предмети в мазето. Едуард работи като книговезец, но от години се опитва да получи място в Дружеството на антикварите и запознанството му с Дора му дава последен шанс за опит да стане член на Дружеството. Харесах и Пандора, и Едуард, но докато с образа на Дора успях да се свържа и да я разбера, то с Едуард нещата не се получиха. Сюзън Стоукс-Чапман е представила миналото му, сегашното му положение и интересите му, но въпреки това за мен той бе просто като човека, който помага на Пандора. 

Третата гледна точка е на Езекия (чичото на Пандора). Те не са много на брой, което ме радваше, защото, честно, за мен бяха ненужни. Образът му е представен добре в главите на Пандора и там ясно се вижда колко алчен и неучтив може да е Езекия. В „Пандора“ има и няколко второстепенни герои, които нямат някаква голяма роля, но все пак разнообразяват историята. Това са Лоти (икономката на Езекия), Корнелиус (приятел на Едуард от детството) и към края на книгата лейди Латимър (клиентка и покровител на Пандора) и лорд Хамилтън (семеен приятел на родителите на Пандора). 

Харесах книгата заради древните артефакти и препратките към гръцката митология. Героите обаче бяха повърхностни (освен може би Пандора), действието се развиваше бавно - петдесет страници ми се виждаха като сто, и смятам, че за тези четиристотин страници можеха да се случат доста повече неща. Друго, което ми направи впечатление, бе липсата на повече описание на обстановката. Все пак е 1799г., а с изключение на първоначалните сцени никъде другаде не се набляга на облеклото, маниерите и изказа. 

„Пандора“ не се оказа толкова добра, колкото очаквах, но като за дебютен роман смятам, че авторката се е справила прилично. Сюзън Стоукс-Чапман черпи вдъхновение от исторически събития и достоверни източници и по този начин успява да пресъздаде една по-реалистична обстановка.

За момента това е любимата ми новела от Брандън Сандерсън. По един страхотен начин е успял да създаде един нов свят (въпреки че се развива в системата на Сел), нови персонажи и нов вид магия. Тази новела, за разлика от „Мъглороден: Тайната история“, може да се чете самостоятелно и не е нужно преди това да сте се запознали с „Елантрис“. Няма да навлизам с подробности в сюжета и ревюто няма да бъде писано със спойлери, но ще има обяснения за Фалшифицирането.

Ако сте мислили, че „Душата на императора“ се развива в някоя от вече споменатите страни в „Елантрис“ (като мен), е време да ви разочаровам. Или зарадвам. Което си изберете. Брандън Сандерсън ни запознава с Империята на Розата, чиято система за наследяване на императора е интересна. Когато един император почине, не се наследява от неговия син, а се избира нова Фракция, която представя своя кандидат. Споменавам го, тъй като това обяснява защо съветниците на императора от управляващата Фракция на Наследниците толкова държат Шай да Фалшифицира душата на Ашраван. 

Въпреки че магията в Империята на Розата се различава от тази в Арелон, има и нещо общо: руните. Какво точно представлява Фалшификаторът? Това е човек, имащ способността да пренаписва историята и да променя външния вид на предметите. Магията на Фалшификаторите работи чрез специални печати, върху които се изписва новата история с руни. С печата на душата може да се пренапише една душа. Най-мощният вид печати на душата са Отраженията на същността. Всяко Отражение се съчетава с конкретен човек и е предназначено да пренапише историята, личността и душата му за известно време. Има различни видове Фалшификатори. Един от тях е Преотпечатването - фалшификация на плътта, така че да се отстраняват белези и рани. 

Още от самата анотация става ясно каква е задача на Шай и какъв ще бъде сюжетът. Това обаче не ми пречеше да наблюдавам с интерес как героинята се справя с поставената мисия. Оставена без избор тя се съгласява да Фалшифицира душата на императора. В начало тя го прави без особено желание, но постепенно осъзнаването, че неин фалшификат ще управлява Империята, я прави по-мотивирана. Шай е герой, който обмисля и планува преди да действа. Също така е умна и способна, защото за един кратък период тя създава душа. Процес, отнемащ години наред, тя успява да завърши за по-малко от деветдесет дни. 

Гаотона е герой, който не смятах за важен в началото. Той също вярва, че магията на Фалшификаторите е езичество. Но е готов да позволи на Шай да тества различните печати върху него в името на император Ашраван. Каква е точно връзката между него и Ашраван? Гаотона го е окуражил да се възкачи на трона и ако в началото Ашраван се е вслушвал в съветите му, с времето той започва да обвинява Гаотона за личностните си проблеми. С всяка следваща поява съветникът показва истинското си лице. Това на искрен, добродушен и мъдър човек. А връзката, която създава с Шай, става специална и за двамата.

Този абзац съдържа разяснения за Сферите. Така че, ако не искате да се спойлнете по някакъв начин, може да го прескочите. Повече сведения за тях получаваме първо от „Мъглороден: Тайната история“ (това зависи от реда на четенето на творбите за Космера). Там се споделя, че са три на брой - Физическа, Умствена и Духовна. В „Душата на императора“ информацията се допълва. Всички неща съществуват в тях трите. Във Физическата е онова, което усещаме, в Умствената - начинът, по който се възприема един предмет и собственото му възприятие, а в Духовната сфера се съдържа душата на обекта и връзките между него и заобикалящите го предмети и хора. 

Въпреки че „Душата на императора“ е новела, а не роман, Брандън Сандерсън се е справил чудесно в създаването на героите и Империята на Розата. Така че съвсем заслужено е спечелила наградата „Хюго“.

Ревю на „Елантрис“ - тук.

След „Мъглороден“ е ред на първата издадена книга на Брандън Сандерсън, която се развива в напълно нов свят с нова магическа система и колоритни герои. Много харесах „Елантрис“, защото е от класическото фентъзи - има магия, политически интриги, магия, религиозен сблъсък и пак магия. Ревюто няма да съдържа спойлери, но ще има обяснения за света и неговите обитатели. 

Сел е планетата, на която се развива действието в „Елантрис“. Представени са няколко страни - империята Фьорден и двете кралства Арелон и Теод. Арелон все още не е станал част от империята заради Елантрис - някогашния град на боговете, а Теод - заради местополжението си. Императорът на Фьорден обаче вече е решен да присъедини двете кралства и изпраща един от висшите си жреци, за да покръсти нарада на Арелон за три месеца. В началото Хратен смята, че ще се справи за този период от време, защото Елантрис вече е паднал. 

Как изглежда Елантрис и обитателите му обаче? До преди десет години градът буквално е излъчвал светлина и е бил еталон за могъщество, а портите му са били отворени за всеки нуждаещ се човек. Елантрисците се смятали за силни, бързи и умни безсмъртни същества, които използвали АонДор - магията на аоните (мистични древни знаци на аонски език). Те се познавали отдалеч със своята дълга сребърна коса и сияеща кожа. АонДор не се предава генетично, следователно всеки може да стане елантрисец чрез процес, наречен Шаод. Тази трансформация най-често се случва през нощта и щом обикновения човек се преобрази в елантрисец се мести в Елантрис и започва да води нов живот, изпълнен с мъдрост и охолство. Но изведнъж всичко се променя. Елантрисците губят магията си, а самият град губи своя цвят и започва да се руши. Това събитие по-късно получава наименованието Реод и се смята за възмездие и наказание. Шаодът обаче продължава да го има, но не е пълен. Елантрисците вече не се почитат, а се смятат за нещо неприятно и биват изпращани в рушащия се град, където живеят в мизерия и постоянна болка. Тези, които от толкова силна болка губят разсъдъка си, се наричат Хоеди. 

Романът се разказва от три основни гледни точки. Първата е на принц Раоден - наследникът на трона на Арелон. Той се събужда една сутрин и осъзнава, че се е станал елантрисец. Веднага е изпратен в Елантрис и там се сприятелява с Галадон, който се превръща в негов истински приятел и винаги му пази гърба. Раоден отказва да приеме, че с влизането му в Елантрис, съществуването му е приключило. Не иска да се превърне в някой, който е загубил надежда, спрял е да вярва и очаква с благодарност смъртта. Прави точно обратното - с моралните си ценности подобрява живота в Елантрис, като дава работа на всички, за да спрат да мислят за глада и да намерят поне малко щастие. Колкото и да звучи невероятно, принцът няма недостатъци. Брандън Сандерсън го създава като перфектния герой и аз нямам никакъв проблем с това, защото на място като Елантрис е нужен именно персонаж, подобен на Раоден. Всъщност единствената борба на принца е тежестта на лидерството. Ще оправдае ли очакванията и надеждите на подчинените му, или ще ги разочарова? Заслужава ли цялата лоялност, която получава?

В този абзац ще споделя повече за аоните и как работят те. Предупреждавам, че ще има СПОЙЛЕР. Част от това, което ще споделя, не е написано в книгата, а самият Сандерсън го казва. Аоните са сложина за рисуване. Трябва да се рисуват прецизно и с точност. Трябва доста практика. И Раоден решава да се научи да ги създава. Отнема му доста време, за да схване (не без чужда помощ), че всъщност аоните отговарят на релефа на Арелон и за да работят правилно, е нужно да се добави още една линия към дадения аон. Отделно в това открие се крие и ключът към правилното функциониране на магията. Как всъщност работят аоните? Чрез Дор. Това е невидима енергия, която е във всичко, но не може да се докосне. Тази енергия контролира всичко, но не влияе на нищо. Аоните са по-стари от аонския език и са базирани директно от земята. Единствено елантрисците могат да ги рисуват и те трябва да са от земите на Арелон и Теод, което води до мисълта, че арелонците и теодците са свързани генетично по някакъв начин. И тъй като само елантрисците могат да рисуват аони, някой, който е бил взет от Шаод, сигурно е разработил системата за писане. 

Принцесата на Теод - Сарене, пристига в Арелон, за да се омъжи за принц Раоден. Но когато слиза от кораба, разбира, че е мъртъв. От първия миг тя се съмнява в научено и въпреки че не започва свое разследване, дълбоко в себе си се надява принцът да е сред живите. Заради сключения договор между двете кралства Сарене се смята за съпруга на Раоден и трябва да остане в Кае (столицата на Арелон). Какво обаче ще прави по цял ден? Ще провали плановете на фьорденския жрец. Защо го прави? За да защити родината си. Сарене много добре знае, че ако падне Арелон, Теод е следващ. Принцесата е умна, хитра и убедителна. Мъжете в Теод я смятат за студена, но всъщност не е такава. Просто не допуска лесно всеки до себе си и ѝ трябва време, за да свикне с някого. Към края на книгата ще си проличи как благодарение на нея Раоден и Хратен (жрецът) са намерили това, което са търсели. Раоден - как да поправи Елантрис, а Хратен - смелост да се обърне срещу Дилаф. Така че тя дава тласъка на промяната.

Лично на мен Хратен ми бе най-безинтересният персонаж от тримата. Смята, че има някакво право да покръстни хората в Арелон; че това е неговото призвание. В голяма част от романа Хратен е идеален антигерой, но с напредването на историята осъзнах, че той е просто отдаден на каузата си човек, който не желае да навреди на още хора. И все пак той няма право да подтиска вярата на околните и да налага своята. Трябва обаче да призная, че действията му са на база обмисляне, логика и търпение. Хратен е персонажът, който най-много израсна в книгата. Постепенно проумява, че постъпките му не са правилни и всеячески се опитва да не направи същата грешка като в Дуладел (друга държава на континента). Започват вътрешните му терзания и опитите му да разбере какво всъщност е за него вярата и какво трябва да направи в нейно име. И в края на „Елантрис“ постъпва правилно. Не според нарежданията на императора, а според моралните си възгледи. 

Още един интересен герой за наблюдаване е Дилаф. Неговият образ в началото на книгата също се различава от този в края. Много ясно показва чувствата си към Елантрис и вярността си към Фьорден. Въпреки общата цел Хратен и Дилаф действат по коренно различен начин и след всеки сблъсък между двамата читателят се чуди дали Дилаф няма тайна мисия. Галадон и Карата също не са за пренабрегване. Те двамата дават упора на Раоден. Галадон със своя хумор и песимистичните си възгледи, а Карата със своите мъдри съвети. На Сарене също ѝ се помага. Херцог Роял, лорд Еондел, барон Шуден, Кайн, Лукел и Ейхан я приемат в своята групичка и ѝ отстъпват мястото на водач. Място, което преди е принадлежало на Раоден. 

Ревюто стана прекалено дълго. Но няма как с творбите на Брандън Сандерсън. Исках да споделя още неща, но реших че и без това съм засегнала доста от магическата система. Няколко думи за финала. Доволна съм от него. Сандерсън споделя, че ще има продължение, но то ще се развива около десет години след края на „Елантрис“, така че финалната сцена дава някаква представа как се развива Арелон след победата над Фьорден и връщането на силите на елантрисците.