„Пандора“ от Сюзън Стоукс-Чапман

Пандора Блейк е млада бижутерка и дъщеря на антиквари, останала сирак след трагичен инцидент. Тя наследява от родителите си любовта към древните предмети и вкуса към изяществото, но магазинът им получава чичо ѝ, който бързо го погубва, като заменя автентичните антики с евтини фалшификати. Ето защо появата на огромна гръцка ваза, скрита в мазето, е истинска изненада!

Любопитството на Пандора е достойно за името ѝ. С помощта на младия учен Едуард Лорънс тя се заема да изследва древния предмет и двамата се изправят не само пред тайните му, но и пред трепетите на сърцата си. Около старинната ваза сякаш витае особена енергия и всеки, който се докосне до нея с нечисти намерения, бива сполетян от беда. Дали това е просто съвпадение? Къде е границата между наука и суеверие, мит и реалност?

„Пандора“ е от тези книги, които си купих заради хубавата корица и заинтригуващата анотация. Имах някакви очаквания, когато я започнах, и те частично се оправдаха. Като цяло мнението ми за книгата е положително, въпреки че се надявах да ми хареса повече.

Пандора е едно младо и будно момиче, което всеки път, поглеждайки към занемарения антикварен магазин, изпитва тъга по изминалите години, в които родителите ѝ са били живи и са посещавали различни страни в търсене на антики. Чичо ѝ не ѝ обръща внимание и често я пренебрегва, така че Дора намира утеха в рисуването и създаването на бижута и в единствения си приятел - сврака на име Хермес. Търсейки вдъхновение за нови бижута, тя намира древна гръцка ваза - питос, и заедно с Едуард започват да изследват както него, така и останалите предмети в мазето. Едуард работи като книговезец, но от години се опитва да получи място в Дружеството на антикварите и запознанството му с Дора му дава последен шанс за опит да стане член на Дружеството. Харесах и Пандора, и Едуард, но докато с образа на Дора успях да се свържа и да я разбера, то с Едуард нещата не се получиха. Сюзън Стоукс-Чапман е представила миналото му, сегашното му положение и интересите му, но въпреки това за мен той бе просто като човека, който помага на Пандора.

Третата гледна точка е на Езекия (чичото на Пандора). Те не са много на брой, което ме радваше, защото, честно, за мен бяха ненужни. Образът му е представен добре в главите на Пандора и там ясно се вижда колко алчен и неучтив може да е Езекия. В „Пандора“ има и няколко второстепенни герои, които нямат някаква голяма роля, но все пак разнообразяват историята. Това са Лоти (икономката на Езекия), Корнелиус (приятел на Едуард от детството) и към края на книгата лейди Латимър (клиентка и покровител на Пандора) и лорд Хамилтън (семеен приятел на родителите на Пандора).

Харесах книгата заради древните артефакти и препратките към гръцката митология. Героите обаче бяха повърхностни (освен може би Пандора), действието се развиваше бавно - петдесет страници ми се виждаха като сто, и смятам, че за тези четиристотин страници можеха да се случат доста повече неща. Друго, което ми направи впечатление, бе липсата на повече описание на обстановката. Все пак е 1799г., а с изключение на първоначалните сцени никъде другаде не се набляга на облеклото, маниерите и изказа.

„Пандора“ не се оказа толкова добра, колкото очаквах, но като за дебютен роман смятам, че авторката се е справила прилично. Сюзън Стоукс-Чапман черпи вдъхновение от исторически събития и достоверни източници и по този начин успява да пресъздаде една по-реалистична обстановка.