Отдавна бях хвърлила око на „Това изтъкано царство“ и нямах търпение да се потопя в историята, вдъхновена от персийската митология. Поради тази причина избрах именно този роман да ме придружи в Египет и да ми прави компания, докато разглеждам Великите пирамиди в Египет, Карнак и Долината на царете.

Тахере Мафи създава свят, в който някога джиновете били на върха. До момента, в който техният предводител не пада. Слънцето, луната и звездите им обръщат гръб и само за няколко дни хилядолетна им история бива заличена. С напредваното на тъмнината джиновете потъват в мрака и някои от тях успяват да оцелеят заради душите им, които са изковани от огън. И докато тези могъщи същества ослепявали, глинените фигури - хората, се издигали. Създали свои държави и правила. Помислили, че могат да подчинят всичко живо на волята си. Джиновете обаче били по-силни, по-бързи и по-могъщи, но не желаели да продължат с проливането на кръв и така се подписали Огнените съглашения - мирни споразумения между двата народа, които ги направили равни. Но това означавало, че джиновете трябвало да забравят за свръхестествените си способности.

За мен Ализе е интересен персонаж – свенлива, мила и трудолюбива. Винаги гледа от положителната страна на нещата, но не е наивна. Знае, че животът може да бъде несправедлив и че няма само добри хора. Често би дала втори шанс на някого, ако види, че го заслужава. В същото време обаче не би се поколебала да се защити дори и това да означава да убие нападателя си. Интересното при нея е, че винаги ѝ е студено и огънят не може да я изгори, защото ледът е сковал вените ѝ. Именно ледът обаче я прави наследница на древно царство на джиновете. Владетелят му бил белязан от студа, който някога са били принудени да понасят. А самият лед избирал най-силните сред тях и вдъхва страхопочитание сред джиновете. Но Ализе е сирак и няма съюзници. Въобще искали да е наследница? Най-вече когато среща престолонаследника на Ардуния и му симпатизира.

От друга страна, не успях да харесам Камран. Да, той има чувство на дълг към народа си и за него е много важно хората да имат права. Опитва се да защити всеки, който е невинен, и да не взима лекомислени решения. Мнението му за жените обаче е доста ниско - смята ги за глупави, безчувствени и безинтересни. Но видиш ли ти, среща Ализе и наследникът на най-силната империя е запленен от нея. Не го харесвам и защото го мисля за груб, арогантен и избухлив младеж, който се оплаква, че никой не го разбира. Вместо да намери компромис със съветниците си, от които царят няма никакви оплаквания, Камран предпочита да им крещи и да ги напада, че не си вършат работата. 

Книгата определено не ми беше скучна, но реално погледнато почти нищо съществено не се случи освен това, че Ализе намери някой и друг съюзник. Смятам, че трябваше да бъде споделено дали Ализе желае да е наследничка на царството на джиновете. Като цяло какво е мнението ѝ за цялата ситуация, в която попадна. Силно се надявам в следващата книга авторката да наблегне повече на света, джиновете и изграждането на връзки между героите. Дали обаче ще я прочета, времето ще покаже. 

Дженифър Макмеън отново ни пренася в щата Върмонт, където едно семейство ще се изправи пред трагичната историята на три поколения жени. „Поканените“ не е от онези книги, изпълнени с напрягащи моменти и страшни истории. Но мен лично ме плени с по-мрачната атмосфера на блатото и случилото се Хати Брекънридж. 

Съпрузите учители решават да заменят големия град и неговите удобства за провинцията и възможността сами да построят къщата си, като по този начин да се върнат назад във времето, когато хората са разчитали единствено на собствените си умения. Хелън, като историк, желае домът им да притежава чар и решава да проучи историята на градчето Хартсбъро. Така попада на легендите за духа на местна вещица, който всъщност обитава земите на новия ѝ дом. Хелън се впуска в опити да отдели митовете от реалността, но странната връзка между нея и Хати започва да я обсебва. В същото време Нейт, като скептик, често се присмива на съпругата си, че започва да обръща внимание на местните вярвания. До момента, в който не се обсебва от бялата кошута, за която се смята, че е духът на Хати. Всичко отива на заден план и Нейт не прави нищо друго, освен да я търси. И изведнъж ролите на съпрузите се обръщат.

Общият елемент в историята е самата Хати Брекънридж, която е свързана както с Хелън, така и с Олив. Самата Хати е обвинена неправомерно във вещерство и е обесена за наказание. Казвам неправомерно не защото не е била вещица, а защото е била обвинена за нещо, което не е извършила. Самите хора, под влиянието на скръбта и гнева, забравят колко пъти Хати им е помагала и как не би им навредила умишлено. И това, че ги е предупредила за пожара, се превръща в нейната гибел. Хати обаче има свръхестествени способности и дори като дух се опитва да защити семейството си. 

Животът на Олив се променя в деня, в който майка ѝ си тръгва. Вече ги няма домашния уют и топлина, няма ги забавленията и усмивките, няма ги приказките за съкровището на Хати. Баща ѝ по цял ден прави ремонти вкъщи с цел преустрояване, мислейки че така съпругата му ще се върне. Затова Оли се опитва да продължи с ежедневието си и вярва, че ако открие съкровището, майка ѝ ще се прибере. Но ето че се появяват хора от големия град - Хелън и Нейт, които могат да застрашат търсенето ѝ. Затова тя се опитва да ги изгони от имота им, но когато я хващат, тя им предлага да им помогне със строежа. Оли може и да е от мълчаливите и необщителни деца, но е отдадена на семейството си и би помогнала на всеки в нужда. В един момент се чувства спокойно в компанията на Хелън и Нейт и знае, че може да им довери всичко, което е научила за Хати.

Ако не броим първите няколко страници, докато навляза в историята, останалата част от книгата бе доста интересна. С всяко разкритие за Хати исках да науча истината и какво се е случило с нейните наследници. Предвидих някои от обратите, но това не ми попречи да се насладя на финалните разкрития.

Българските читатели имаме удоволствието да притежаваме прекрасно издание, което още преди да сме го прочели, ни заинтригува. Следователно имах високи очаквания, които се потвърдиха в момента, в който осъзнах, че не мога да я оставя.

Като човешко същество, израснало сред хищници, Орая се е научила да бъде колкото се може по-бързо, умна и смъртоносна. Една от най-положителните черти на нейния образ е, че  внимателното подбира думите и обмисля действията си. Много добре познава уменията си и знае кога трябва да отстъпи и кога - да се бори. Въпреки че е отгледана от вампир, Орая не е забравила какво е милост, състрадание и почтеност. В продължение на години желае да се отърве от човешката си слабост, но тогава среща Рейн и опознавайки го, осъзнава, че човешката същност в действителност е нещо незаменимо. Още с появата си знаех, че ще го харесам. Няма как да е обратното, щом не нарани Орая при първа възможност, а напротив, предложи ѝ да станат екип и да се бият заедно в Кежарите. Рейн не е имал лек вампирски живот и е претърпял множество трудности и разочарования. Затова е запазил чувството си за хумор, съчувствието си към околните и душевността си. 

Кралят на Дома на нощта избира да приюти човешко дете и да го заобича. Само че не е присъщо на един вампир, и то крал, да обича и поради тази причина почти никога не изразява чувствата си с думи, а избира да го направи с дела. Отношенията им са сложни, защото и Винсент, и Орая имат сложни характери, но затова пък са интересни за проследяване. И като допълнение ще кажа, че има причина героинята ни да притежава малка частица магия, която в смъртоносни моменти се появява с най-голямата си мощ. Много ми допадна, че в началото романтиката не беше преден план, но в последствие Орая и Рейн станаха по-открити един към друг и си личеше как Кежарите са ги сближили и двамата не само разчитат един на друг, но и имат симпатии. 

Кариса Броудбент е създала сложен и заинтригуващ свят, който в началото е объркващ за проследяване, но в помощ идва речникът в края на романа. Някога Наяксия била част от Белия пантеон на боговете, но в последствие се отлъчва от него и предлага на поклонниците си дълъг живот и свръхестествени сили. Така се появили вампирите и Обитрейс - владенията на Наяксия, състоящи се от три кралства. И трите вампирски кралства са интересни и смъртоносни посвоему, но за момента имаме поглед само върху Дома на нощта, защото Орая е осиновена от неговия владетел, който е от клана на хиажите - вампири с криле без пера, подобни на тези на прилепите. С финалните обрати вярвам, че в следващата книга ще видим повече от Дом на кръвта и неговите представители. 

Въпреки че имах високи очаквания, „Змията и крилете на нощта“ ми хареса много повече от очакваното. Дори бих казала, че е най-добрата книга, която съм прочела за първите три месеца от годината. Надявам се „Аrtlіnе Ѕtudіоѕ“ по-бързо да издаде продължението.

С дебютната си книга Травис Болдри решава да ни представи една уютна история за новото начало. Показва, че няма значение какъв е бил предишният ни живот, защото с упоритост и желание може да постигнем мечтите си. 

В продължение на години оркът Вив се прехранва като воин и не прекарва повече от две-три нощи на едно и също място. До момента, в който не попада на легенди за камък, носещ щастие на онзи, който знае тайната му. А когато непозната, приятна миризма я приканва да престъпи прага на гномско кафене и да опита кафе, Вив разбира, че е време за нов етап от живота ѝ. След множество проучвания тя избира град Тун за новия си дом, а сградата на стара конюшня - за бъдещото си кафене. Новото начинание на Вив изисква усилия, но тя е готова да започне на чисто и се заема да запознае жителите на Тун с вкуса на кафето и латето.

Стартирането на бизнес е трудна, но не и непосилна задача, ако има някой, който да помогне. Вив постепенно открива помощници, които се превръщат в приятели и сътрудници. Впечатлена от качествената и усърдната работа на гоблина Кал, Вив решава именно той да ремонтира и преустанови конюшната. Може и да не е много общителен, но е трудолюбив и верен приятел. След него се появява Тандри, която е другият служител в кафенето. Като сукуб към нея има доста предразсъдъци, но тя се е научила да не им обръща внимание. Пряма, интелигентна и находчива Тандри от самото начало дава чудесни бизнес идеи, с които „Легенди и лате“ да потръгне. И най-накрая към екипа се присъединява мишокът Тимбъл, който е изкусен пекар. Не борави с много думи, но не бива да бъде подценяван в своите умения. 

В основата си „Легенди и лате“ освен история за излизането от зоната на комфорт, е и история за приятелството, трудностите и вкусните напитки и храна. Авторът също така показва, че насилието не е решение на проблема. А това е интересно за четене, защото то дълги години е правило компания на Вив, а сега тя трябва да прибере меча си и да опита по по-мирен начин да разреши конфликтите. Единственият минус за мен бе нотката на романтика. Въпреки че отношенията между Вив и Тандри се развиват бавно и позволяват на читателя да свикне с тях като двойка, не смятам, че имаше нужда от този елемент.

Ако в момента имате някакви трудности или и на вас ви предстои нещо ново и се страхувате от неизвестното бъдеще, ви препоръчвам да прочетете „Легенди и лате“. Ще се вдъхновите от пътешествието на Вив и ще видите, че не сте единствените, попаднали в подобна ситуация. Може би дори главната героиня ще ви даде сили да сте смели и да рискувате, знаейки че близките ви са до вас и ви подкрепят.

П.П. Искам още веднъж да благодаря на „Аrtlіnе Ѕtudіоѕ“ за това, че се свърза с мен и ми предложи да си избера някое от заглавията на издателството.

„Железен пламък“ направи своя фурорт не само в чуждестранните книжни среди, но и в нашите. За мен книгата е интересна и определено има развитие на връзките между героите, напрежение и обрати. Но както с „Четвърто крило“ не се прехласнах толкова много по историята и имаше доста глави, които за мен бяха ненужни, но за тях по-надолу в ревюто. 

Вайълет вече знае тайната, която майка ѝ и останалите от командването крият. За момента обаче няма какво да направи освен да се върне в „Басгайът“ и да се впусне с всички сили във втората година от обучението си. Трябва да се справи едновременно със задълженията си, пътуването до базата на Зейдън, за да може Терн и Сагейл да се виждат, и опитите да разшифрова дневника на един от Шестимата. Трудно и сложно е, но тя обича предизвикателствата. Вайълет определено е една от най-умните героини, за които съм чела, и фактът, че в много ситуации мислеше като писар, а не като ездач, даваше свежи и нестандартни идеи. Трябва обаче да призная, че една от силните страни на Вайълет е желанието ѝ да защитава хората, които обича. Показа, че е готова да пожертва себе си, за да може приятелите ѝ да оцелеят.

След завършването на „Басгайът“ Зейдън е пратен в далечна база и връзката от разстояние е предизвикателство за него и Вайълет, имайки предвид, че в началото са в напрегнати отношения. Не се впрягах от безсмислените им разговорите на тема доверие и споделяне просто защото не им обръщах много внимание. Ясно ми е, че в поредица от пет романа няма как главните ни герои още от втората книгата да се съберат и да нямат проблеми. Този път не му симпатизирах толкова много, защото се държеше твърде покровителствено и постоянно отклоняваше по-неудобните въпроси на Вайълет. Искам да спомена и един нов персонаж - Вариш, който е създаден, за да бъде злодеят в първата част на сюжета на „Железен пламък“. Той е мрачен, безсърдечен и жесток. Изпитва удоволствие, когато разпитва враговете си и почти никога не се извинява за постъпките си. И когато осъзнаеш, че го мразиш толкова, колкото Вайълет, разбираш, че Ребека Ярос си е свършила работата. 

Неведнъж съм казвала, че за мен второстепенните герои също трябва да се развиват. За съжаление, Лиам няма да има този шанс, но Ридък, Сойър, Ри, Имоджен и още куп други персонажи израстват и съм сигурна, че ще са полезни в следващите книги. Най-голяма промяна се вижда в отношенията между Вайълет и Имоджен. Не мога да кажа дали двете ще бъдат близки приятелки, но си личи, че си имат доверие и се подкрепят. Радвам се, че Джесения също има роля в книгата и двете с Вай продължават да си съдействат. Никога не съм вярвала, че има вероятност Джесения да предаде приятелката си, имайки предвид, че залага и своя живот на опасност. Предполагам, че Дейн няма да се превърне в мой любимец, но вече не го мразя толкова много. Личи си, че се разкайва за последствията от постъпката си и прави всичко по силите си, за да се реваншира. 

Доволна съм от финала. Просълзих се на сцената в помещението с преградния камък. Но. Защо бяха нужни двеста страници пълнеж, за да се стигне до последните глави? Постигна се някакво примирие между ездачите и летците и Вайълет разбра как в миналото са създали защитите над Навара, но нищо друго не се случи. Лично аз се вълнувах повече за Андарна и нейното положение, за Първите шестима и венините. Затова се надявам в следващата книга да има повече информация по тези теми.