Харесва ми да чета книги, които разделят читателите на две - не заради това кой любовен интерес подкрепят, а заради мнението, което си създават, докато опознават героите и тяхната заобикаляща ги среда. „Клеопатра и Франкенщайн“ е именно такава и няма как да не оценя избраното заглавие, защото Клео се явява като модерно превъплъщение на фаталната, саморазрушителна Клеопатра, обречена да потъне в собствения си вътрешен мрак. На свой ред Франк заема ролята на д-р Франкенщайн - създателят, който вярва, че може да пренареди чуждото битие, но бързо губи контрол.

Човешкият живот не е изтакан единствено от забавните вечери с приятели, гордостта от завършената задача, удоволствието от вдъхновението, интересът при опознаването на нов човек и любовта към онзи, който най-добре те разбира, вижда и подкрепя. Уви, сред тези щастливи нишки се прокрадват съмнението от бъдещия успех, от недоволството към постигнатото, от болката, че оставаш неразбран. А сред този даващ, но и безмилостно вземащ Ню Йорк се срещат Клео и Франк - две изгубени по свой собствен начин души, които отчаяно се нуждаят от спасение, но го търсят на грешното място - един в друг.

Със своята ефирна руса коса, проницателен поглед и бохемски стил, Клео привлича мъжкото внимание върху себе си, където и да отиде. На пръв поглед изглежда, че тя сбъдва копнежите си - живее в града на неограничените, възможности, отдава се на изящното изкуство и на бляскавия пулс на младостта. Излъчва онази артистична меланхолия и романтична тъга. Тези нейни черти обаче се оказват тежка депресия, извираща от болезнената загуба на майка ѝ. Тя вярва, че в нея има някаква повреда и търси безопасност в лицето на Франк, надявайки се, че неговата стабилност ще поправи собствения ѝ хаос. Но когато Клео вече няма нужда да се бори за себедоказване, комфортът започва да я задушава. Тогава депресията ѝ дотолкова се засилва, че тя започва буквално да се дави в собственото си съществуване.

Би трябвало приятелите на Клео да видят първоначалните сигнали на състоянието ѝ. Как обаче да получи тяхната подкрепа, при условие че те самите са хора със зависимости? Куентин е напълно погълнат от своя краен хедонизъм - неговият живот е подчинен единствено на стремежа към мимолетни удоволствия, безкрайни партита и упойващи вещества. В същото време съквартирантката ѝ Одри почти липсва от сюжета. Близките на Франк не са по-различни. Приятелят му Андерш просто спи с жените и след това бързо ги захвърля, неспособен да понесе тежестта на истинското обвързване и близост. А Зоуи, сестрата на Франк, отчаяно търси валидация в свят, движен от бърза слава и консуматорство,

В началото на романа Франк е въплъщение на успеха и зрелостта. Той е прагматичен, щедър и здраво стъпил на земята - успял е да постигне сам успеха си и това му носи увереност. Неговата закрила изглежда благородна, а финансовата и емоционалната му стабилност - непоклатими. Франк обаче се определя по това колко е помогнал на някого и ако не е било достатъчно, че чувства провален. В допълнение към бягството от тежестта на отговорността се появява и пристрастяването към алкохола. То се засилва, щом Франк усеща, че губи контрол над взаимоотношенията си с Клео. Не знае как да се справи с тъга, която не може да бъде купена, поправена или организирана и започва да възприема апатията на Клео като неблагодарност към всичко, което ѝ е дал. 

Когато се стига до саморазрушаващият се предел в историята на главните герои, авторката показва, че Клео трябва да премине през пълния разпад на илюзията за сигурност, за да разбере, че никой друг не може да я спаси от вътрешните ѝ демони - това е битка, която тя трябва да извърви сама. От друга страна, за Франк е необходимо да изгуби контрола, да види как перфектно изграденият му свят се срива и да се сблъска с дъното на собствената си зависимост, за да разбере, че не може да спаси никого, преди първо да спаси самия себе си. 

Романът на Коко Мелърс ни изправя пред портрети на съвременни съдби, които на пръв поглед изглеждат бляскаво позлатени, но отвътре са дълбоко разядени от човешката уязвимост. Ако трябва да сведа книгата до няколко ключови теми, бих посочила тежестта на депресията. Тя е състояние, което неизменно остава неразбрано от околните; само този, който я изпитва, знае какво е да прекараш дните си в леглото, потънал в пълна апатия, усещайки загубата на смисъл и пълната невъзможност да твориш. Зависимостта към алкохола или наркотиците тук е показана като сигурно, но илюзорно убежище от стреса, което в крайна сметка само разрушава отношенията и замъглява ясната преценка. На последно, но не и по важност място, авторката ни среща с образи, които въпреки постоянното присъствие на бляскави партита и светски събития, в същността си остават болезнено самотни.

Покрай филма с Райън Гослинг всички започнаха да говорят за романа „Проектът „Аве Мария“ от Анди Уеър. Желанието ми да гледам адаптацията породи в мен друго желание – първо да прочета книгата. Знаем поради какви причини. Не съм почитателка на научната фантастика, защото се губя в научните обяснения. Признавам, че не схванах в подробностите всичко, което е написал Анди Уеър, но разбрах основното, а и без това централната линия е приятелството, което главният герой изгражда с извънземния си другар. 

Ученият Райланд Грейс се буди в космически кораб без да помни как и защо се озовал в космическия кораб и каква е мисията му. Нито той, нито читателят е запознат с фактите, довели до заминаването му в космоса. Чрез периодични ретроспекции обаче разбира, че Земята е заплашена от катаклизъм, който ще се причини от намаляването на енергията, която планетата получава от Слънцето. Вредителите са астрофагите – микроорганизми, които крадат от енергията на Слънцето, за да я използват за пътуване до Венера, където използват въглеродния диоксид от атмосферата, размножават се и след това се връщат в орбитата на Слънцето. Този процес се повтаря до безкрай. Единственият плюс е, че със складирането на енергията астрофагите се превръщат в батерия, която да захранва Земята в продължение на много дълъг период от време. Световните лидери сформират екип от учени, които да намерят решение на проблема. Те откриват, че звездата Тау Кита е незасегната и Райланд е принуден да замине на мисията. Когато стига до желаното местоположение, разбира, че не е единственото същество, търсещо отговори.

Допадни ми, че човекът, който е избран да спаси човечеството, не е герой. Грейс е обикновен учител в основното училище, който със страст запознава учениците си с природните науки. Най-голямата му сила е адаптивния му научен ум. Притежава уникалната способност да запазва дедуктивното си мислене в критични ситуации – успява да изчисли гравитацията само с подръчни материали или пък да създаде лингвистичен софтуер от нулата. Същевременно се ужасява от провала. Грейс е имал чудесни шансове да преуспее в научните среди, но след негативните отзиви за негов труд, се отказва от тези среди и се мести в училище. По-късно, когато го принуждават да лети до Тау Кита - еднопосочен полет поради неналичието на достатъчно гориво за връщане, той отказва, защото иска да живее. Дълго може да се дискутира до колко отказът му е егоцентричен избор, но няма как да се отрече, че Грейс е човек със своите страхове, грешки и стремежи. 

Грейс тъне в самота и когато попада на друг космически кораб е колкото развълнуван, толкова и предпазлив. Не знае дали обитателите на този кораб са дружелюбни, или враждебни. Вместо опасен хищник, Камен се оказва изключително мирен, цивилизован и феноменално интелигентен космически инженер. Той е жител на планетата Ериду и принадлежи към вид, който няма зрение, възприема околната среда чрез звук и вибрации и притежава много различен вид от този, който ние, земляните, предполагаме. Представете си същество, което наподобява огромен каменен паяк, и ще разберете как изглежда Камен. В началото нито един не разбира другия и не знаят дали могат да си имат доверие, но и двамата се стараят и постепенно се учат да комуникират, като всеки науча езика на другия, разменят научните и биологичните знания на народите си и се превръщат в чудесен екип. Грейс опознава Камен и разбира колко е емпатичен, любезен, социален и дълбоко привързан към идеята за приятелство и дълг.

„Проектът „Аве Мария“ включва всякакви биологични, физични и научни обяснения, но благодарение на достъпния начин, по който се обясняват, всеки от нас може да ги схване. А хуморът и шегите, споделени от Райланд, разтоварват напрежението и правят историята още по-човешка, въпреки космическия ѝ мащаб.

„Една секунда да обичаш“ ме заинтригува още в момента, в който я зърнах – съчетанието от красивото ѝ българско оформление и интригуващата анотация веднага приковаха вниманието ми. Започнах книгата без никакви предварителни очаквания, освен едно – нагласата за история, която се доближава до динамиката на един от любимите ми сериали „Малки сладки лъжкини“. Именно това мое любопитство ме подтикна да се потопя в страниците, където Кристина Монингер ни пренася в Харбър Бридж, където миналото отказва да остане погребано, а истината има своя собствена, разрушителна цена.

Всичко започва години по-рано, когато пет коренно различни момичета прекарват всяко свое лято на острова, обединени от страстта към сърфирането и безгрижните дни. В центъра на тяхната малка вселена е Джоузи – момичето, което зад слънчевите очила и усмивката си, крие своите демони. Знае как да бъде в центъра на вниманието и не се притеснява да използва това знание, за да манипулира околните. Когато по време на последната им ваканция Джоузи изчезва безследно, това събитие оставя след себе си смазваща, колективна вина. Сянката на случилото се оказва твърде тежка и приятелството им се разпада на парчета, оставяйки ги да продължат живота си поотделно, белязани от мълчанието.

Години по-късно обаче фокусът се измества към повратен момент за музикалната кариера на Ейвъри. Нещо я дърпа обратно към Харбър Бридж – мястото, където лета наред е намирала спасение чрез сърфа от трудното си приобщаване към американския начин на живот. С появата си там Джейк ѝ дава смелост, комфорт и усещане за принадлежност. Ейвъри е артистична, дълбоко уязвима и чувствителна душа, която изпитва нужда от емоционално заземяване, докато Джейк е харизматичен, уверен и със закрилящо, но понякога твърде доминантно присъствие. Именно тази негова стабилност я пленява. Години наред тя заживява с объркващи чувства, на които не дава гласност, защото той не изглежда да изпитва същото. Вместо това двамата изграждат силно приятелство, споено от любовта към музиката и общата мечта за Берлин. Докато четях за тийнейджърските им години обаче, останах с впечатлението, че Джейк по-скоро дърпа назад Ейвъри, вместо да ѝ даде свободата да бъде себе си. Двамата доказват, че са страхотен отбор на сцената и в приятелството, но не и в любовта.

Паралелно с тяхната драма, в историята се прокрадват и съдбите на останалите три момичета от някогашната компания, чиито истории предстои да бъдат разгърнати в следващите книги – Изабел, Одина и Лий. Всяка от тях е поела по свой собствен път в опит да избяга от призраците на Харбър Бридж. Изабел е изградила емоционална броня около себе си, Одина се бори с реални битови и финансови проблеми на острова, Лий е някъде на Хаваите. Статуквото и привидното им спокойствие обаче биват взривени, когато Ейвъри се завръща на острова за концерт на групата си и попада на следа, която подсказва, че Джоузи може би все още е жива, принуждавайки ги отново да се погледнат в очите.

Ако „Една секунда да обичаш“ бе промотиран чисто и просто като любовен роман, вярвам, че щях да му се насладя много повече. Проблемът ми с книгата дойде от факта, че анотацията създава силна нагласа за мистерия и загадка, по която героите тръгват активно. Проблемът ми дойде от факта, че анотацията създава силна нагласа за мистерия, разследване и търсене на улики, докато в действителност тези елементи бяха сведени до минимум, а изчезването на Джоузи остана на заден план. На този етап признавам, че не знам дали изобщо ще продължа с поредицата „Вълни на разрухата“. По време на четенето не успях да изградя истинска връзка с героите, да им симпатизирам искрено или да почувствам специфичната атмосфера на острова. „Една секунда да обичаш“ остава за мен по-скоро емоционална драма за неосъществената тийнейджърска любов, отколкото напрежението, което обещаваше.

Почитателка съм на творчеството на Девни Пери и се изненадах приятно, когато разбрах, че излиза от познатия романтичен жанр и навлиза в роментъзито. Сега, има тънък момент дали един автор като Пери ще успее да задълбочи фентъзи елементите или любовната история ще е на преден план. Уверявам ви, че е успяла да балансира и си личи, че е вложена подготовка за написването на „Щит от врабчета“. Като за начало има добре създаден свят с нов свят с пет кралства, тяхната сложна политическа система, уникална магия, проклятия и чудовища. Най-голямото достойнство на стила ѝ тук е, че разкрива този свят постепенно, без да ни затормозява с излишна информация. Действието е плавно, информацията се поднася на премерени порции, а липсата на излишни драми позволява на фокуса да остане изцяло върху динамиката между героите.

Романът ни пренася в Каландра, където петте кралства съжителстват в крехък и сравнително мирен съюз благодарение на Щита от врабчета - кръвен договор, който подсигурява съюзите чрез бракове. Континентът обаче е обитаван и от чудовища, които според легендите са били създадени от боговете, за да смирят горделивите и алчни човеци. Част от създанията, които дебнат в сенките на историята, са мечовълкът, гризурата и таркотът. Но най-големият ужас за жителите са моровете - грамадни птици, които на всеки тридесет години мигрират и носят със себе си масово унищожение. В този суров свят магията е рядкост и ако изключим Закрилника, единствените други хора, притежаващи магически способности, са востерите - жреци, които могат да управляват част от стихиите.

В центъра на събитията е Одеса Крос - първородното дете на краля на Куентис Очаква се тя да бъде изборът на баща си за Врабица и да изпълни Щита на врабчета. Одеса обаче не е хаплива, заядлива и егоцентрична като по-малката си сестра Мей и заради това остава невидима и мнението ѝ никога не се зачита. Положението ѝ се променя, когато дипломатическите планове на баща ѝ се объркват и туранците изискват именно Одеса да стане Врабица. Така тя е принудена да поеме на опасно пътешествие към суровото кралство Тура. Мисията ѝ е трудна - трябва да шпионира за баща си и да разкрие къде се намира загадъчната, скрита столица Алезария. Одеса обаче е до болка искрена и когато опознава новите си сънародници и вижда техния начин на живот, тя осъзнава, че няма как да ги предаде. Отказва да бъде пионка в чужда игра, стисква зъби и се изправя с гордо вдигната глава пред всяка изпречила ѝ се трудност.

Одеса е чувала историите за кръвожадността и хората, минали под меча на Закрилника. Желанието ѝ е да стои надалеч от нея, но нуждата да притежава умението да се защитава излиза на преден план, а той е най-подходящият учител. Така, по време на тренировките, се разкрива личността зад Закрилника, а именно Рансъм. Той е директен, суров и целият му живот е посветен на лова на чудовища. На пръв поглед изглежда, че се хвърля с главата напред в битките, но това е личната цел, която си е поставил. Рансъм със своята отдаденост, вярност и отговорност, печели уважението на рейджърите. Никога не би изискал от хората си нещо, което сам не би направил. Печили и моите симпатии, защото загрижеността му към Одеса се появява в малките детайли - прикритото обгрижване да не ѝ липсва нещо по време на пътуването или безплощадните тренировки, докато не се увери, че може сама да се защитава. 

За тези от вас, които харесват роментъзи, „Щит от врабчета“ притежава всичко, което може да събуди любопитството - богата магическа система, дълбоки тайни, древни легенди и най-вече многопластови герои, които се развиват психологически с всяка обърната страница. Девни Пери има изключително лек за възприемане стил на писане, който те вкарва в историята неусетно и те държи в напрежение до самия край. Ако търсите фентъзи с добре изграден свят, силни емоции и бавно изгаряща химия, тази книга определено заслужава място в списъка ви за четене.

Преди няколко години започнах да чета „Къщата на духовете“, но стигайки по средата, я оставих заради друга книга. Знаех, че трябва да я довърша, но все така си оставаше. До началото на април тази година, когато разбрах, че ще пускат сериал по романа. Казах си, че това е знак и седнах и отначало прочетох популярната творба на Изабел Алиенде. 

Историята започва в детството на Клара – период, който постепенно оформя нейната чувствителност към невидимото и необяснимото и я превръща в най-необикновения член на семейството. Паралелно с нейния вътрешен свят се развива и историята на Естебан Труеба, който заминава за имението „Трите Марии“ и го превръща в проспериращо владение, постепенно изграждайки своя образ на властен и противоречив човек, движен от амбиция и контрол. Срещата между Клара и Естебан събира два напълно противоположни свята – нейния, изпълнен с тишина, духовност и дистанция от материалното, и неговия, подчинен на сила, ред и власт. От този съюз се раждат три деца – Бланка и близнаците Хайме и Николас, всяко от които поема по свой различен път и постепенно се откъсва по свой начин от родителските модели. Аз обаче ще обърна внимание на женското присъствие в „Къщата на духовете“. 

Още от детството си Клара усеща невидимото, разговаря с духове и приема свръхестественото с естественост, която превръща необяснимото в част от ежедневието. Но зад тази отнесеност се крие дълбока вътрешна устойчивост и рядко срещано спокойствие. След смъртта на сестра си Роса тя замлъква в продължение на години, за да се отдръпне от един свят, белязан от болка и жестокост. Клара не се бори шумно и не влиза в открити конфликти, но присъствието ѝ носи тиха непреклонност, която често се оказва по-силна от гнева и властта. Не налага себе си, а променя хората около себе си чрез мекотата, разбирането и способността си да вижда отвъд човешките слабости. Нейната сила е в мълчанието, в способността да съхранява спомени, чувства и истини, които останалите се опитват да заглушат. Съпоставяйки образа ѝ с тези на наследничките ѝ, за мен Клара е душата не само на семейство Труеба, а и на целия роман със своята ефирност, която сякаш никога не принадлежи изцяло на земния свят. 

За разлика от Клара, която живее между видимото и невидимото, Бланка е много по-земна и практична, свързана с истинския живот, чувствата и ежедневните битки. Тя израства под сянката на властния си баща, в свят на строги правила и социални граници, които трябва да бъдат следвани без възражение. Любовта ѝ към Педро Трети обаче постепенно се превръща в тих бунт срещу обществените норми и живота, който другите се опитват да ѝ наложат. Въпреки страха, разделите и постоянния натиск, Бланка остава вярна на чувствата си и отказва да се отрече от избора, който е направила със сърцето си. В нейния образ няма гордост или желание да доказва себе си на всяка цена – ако беше такава, вероятно би останала в нещастния си брак и би прекъснала връзката с майка си. Вместо това тя избира спокойствието и емоционалната сигурност за себе си и Алба, загърбвайки миналото и болезнените спомени в името на по-смислен живот. Завръщането ѝ в бащината къща не е поражение, а може да се гледа като акт на решение да отгледа дъщеря си в среда, изпълнена с обич и подкрепа. 

Естебан Труеба може и да не е близък с дъщеря си, но обожава внучката си. Алба го превръща в онази по-мека, почти непозната за него фигура – на човек, способен на грижа, топлота и закъсняла нежност, която той не е успял да даде на Бланка. В отношенията си с нея Естебан сякаш получава втори шанс да бъде различен, а самата Алба несъзнателно се превръща в мост между неговата суровост и възможността за изкупление. Тя носи чувствителността на предишните поколения, но я съчетава със съзнателност и желание за действие. Расте обгрижвана и незаинтересована от външния свят, докато не пораства и политическата обстановка в страната й постепенно не променя живота ѝ. Въпреки преживяната болка Алба не позволява омразата да я погълне и отказва да продължи цикъла на жестокостта, който е белязал семейството ѝ. 

В романа темите се преплитат като нишки в една жива тъкан, изграждайки цялостна картина на личното и историческото. Женската сила е постоянна и дълбоко вкоренена в способността на героините да съхраняват човечността, паметта и връзката между поколенията дори в най-тежките моменти. Магическият реализъм присъства естествено, като разширява границите на реалността и включва духовното, интуитивното и неизказаното, които са също толкова значими, колкото и видимото, и създават усещане за действителност, която надхвърля рационалното. На този фон политическото постепенно и неусетно навлиза в личното пространство на героите, променяйки живота им до основи и достигайки своята най-висока точка на напрежение с репресиите, страха и насилието, вдъхновени от Военният преврат в Чили.

Романът е толкова многопластов и наситен, че дълго размишлявах върху него. Харесах героите и начина, по който всеки от тях носи своята тежест и истина. Стилът на писане е въздействащ и образен, а авторката не се колебае да показва както красотата, така и жестокостта на живота в цялата им крайност. Единственият ми минус са по-дългите глави, в които често се преплитат множество събития и съдби в рамките на един абзац, което понякога натоварваше и изискваше по-бавно и внимателно четене.

Уикендите в детството ми бяха запазени за село. Събота сутрин пристигахме и всеки се захващаше със задачите си. На мен най-често ми възлагаха да поливам цветята в саксиите и градината или да мета. Пораснах и задълженията ми се промениха – започнах да чистя тревата, да помагам при засаждането и да бера реколтата. 

„Смок“ ме върна именно към тези мигове, в които си толкова зает, че дори нямаш време да си помислиш за почивка. Селският труд е непрестанен, но удовлетворението от добре свършените задачи и видимият резултат те карат да забравиш умората, потта и болките в гърба в края на деня. Няма по-сладък вкус от този на храната, която сам си отгледал и за която ежедневно си полагал грижи. В романа си Ели Лозанова показва ежедневието на селския човек – ранното ставане, храненето и грижата за животните, поддържането на градината, подрязването на лозето. Но отвъд труда са махалите, в които съседите си помагат, общите празници, които не минават без премяна в носии и извиване на хора, спокойствието и вслушването в природата – птичите песни сутрин и нощните звуци на щурците. 

Често споделяме, че животът в големия град е напрягащ и стресиращ. Мечтаем да избягаме на някое спокойно и уединено кътче. Много от нас в подобни ситуации си представяме къщата на село. Едно е обаче да отидеш за няколко дни и друго е да заживееш на подобно място, защото то изисква непрекъсната грижа. Няма как да избягаш от отговорност – ако занемариш двора и къщата, всичко ще започне да се руши или ако не си приготвил зимнината, ще останеш гладен. Всяко действие има тежест и смисъл, а трудът е неразделна част от ежедневието. И въпреки това именно в тази непрестанна работа има нещо удовлетворяващо и истинско. В селото човек е принуден да се заземи – да слуша природата, да следва ритъма на сезоните и да бъде част от общност, в която всички знаят всичко за теб. Това усещане за принадлежност и взаимност прави атмосферата на романа толкова уютна и жива. 

Качвайки се в колата и бягайки от София, Изабел не предполага, че ще открие новия си дом в Наше село. Като фотограф на свободна практика тя може да си позволи тази рязка промяна и да остави зад гърба си объркания си личен живот. Жителите на селото бързо я приемат, защото характерът ѝ удивително напомня техния – цапната е в устата, инатлива, пряма и не се страхува да отвърне, когато някой я предизвика. Докато Бела свиква със селските порядки – ранното ставане, работата по двора, грижата за животните и постоянната ангажираност – тя постепенно се научава и да отстоява себе си. Не бяга от трудностите, а се изправя срещу тях – къде със сълзи, къде със смях – и продължава напред. Освен Бела, голяма част от чара на романа идва и от второстепенните персонажи. Павел и останалите жители на Наше село дейно участват в сюжета със своите истории и навици. Чрез тях „Смок“ носи усещането за общност – непрестанните закачки, клюките, взаимната помощ и събирането по празници. Те са колоритни, шумни и човечни. Радвам се, че героите не са идеализирани, а всеки носи своите желания, успехи и болки. Те напомнят, че животът не е само песни и танци. 

Както споделих няколко пъти, атмосферата на „Смок“ ме плени. Ели Лозанова умело съчетава хумора със сериозните теми. Единствено не разбрах защо Бела започва да говори с диалект почти веднага след пристигането си в селото (слушах книгата в „Storytel“). За мен щеше да бъде много по-автентично, ако тази промяна се случваше постепенно, за да покаже как тя бавно се вписва в живота на Наше село и започва да го приема като свой. Имаше и няколко сцени, които ми се сториха излишно драматични, най-вече последната, свързана с любовната нишка.