В новия си роман Елизабет Лим разширява вселената си, в която митовете и магическите приказки се оказват реалност. „Да изпредеш зората“ се развива на запад от кралство Киата, познато ни от „Шест алени жерава“. Опознаваме континента Агория, част от който е А'ланди – империя, съветвана от господаря чародей. В нея това е почтена титла и въпреки че не всеки е почитател на магията, чародеите не се възприемат като зли създания. Разбират отговорността, която те носят, и ги уважават. Малцина обаче разбират тежестта, носена от клетвата.

Семейство Тамарин произхожда от дълъг род шивачи и Майя не прави изключение. От малка тя се научава да шие и прекарва години в усъвършенстване на уменията си. Познатото усещане за бодовете ѝ предлага утеха и спокойствие, когато е разтревожена. Когато научава, че ще има съревнование за нов кралски шивач, тя се предрешава като момче, взема семейните ножици, подарени от нейния баба, и заминава за столицата. Не след дълго получава невъзможна задача – да създаде трите рокли на богинята Амана, създала познатите ни ден и нощ. Още с първата глава личи, че Майя е трудолюбива, мила и всеотдайна към семейството си. Самата тя не се определя като смел човек, но ходът на историята я показва именно като такава личност - сама заминава за имперския дворец, за да помогне финансово на баща си и брат си, през цялото време изпитва страх да не я разкрият, че е момиче, а след това тръгва в търсене на митологични предмети.

По време на пътуването Майя е придружавана от Идън - господаря чародей, който ѝ разкрива, че във всяка приказка има доза истина. Той разпознава у нея същата форма на уловеност в капан и непримирим дух - тя е ограничена от обществените норми, а той – от магическите си окови. Така тяхната връзка се развива постепенно - от първоначална мнителност и закачки към дълбоко уважение и любов, където той я възприема като пълен и равнопоставен партньор. Приятно изненадана останах от романтичната нишка между Майя и Идън, защото е много по-ясно изразена и емоционална спрямо тази на Шиори и Такан в „Шест алени жерава“. Химията между тях се гради върху споделена болка, взаимно разкриване на най-дълбоките страхове и подкрепа.

Естествено, бях много любопитна за трите рокли на Амана. За тяхната направа трябва да се съберат смеха на слънцето, сълзите на луната и кръвта на звездите. Тези магически вещи са много интересни за проследяване, защото зад тях се крие още по-интересен мит. Богът на крадците твърдял, че може да открадне децата на Амана - слънцето, луната и звездите. Успял да залови първите две лесно, но звездите го затруднили. Най-накрая уловил същността, когато стрелял по тях и кръвта им започнала да се стича от небето. Амана била толкова разгневена, че погребала света в мрака. Въпреки че по-късно богът на крадците върнал откраднатите деца, Амана не се укротила и затова кралския шивач бил помолен да направи подарък на богинята. Били използвани отломки от трите деца и така трите рокли се появили на бял свят. Амана простила злодеянието и върнала светлината, но само през първата половина на денонощието заради използването на тези отломки. 

„Да изпредеш зората“ е красиво и приказно фентъзи, което с лекота оплита нишките на фолклора, смелите избори и искрените чувства. Елизабет Лим за пореден път доказва майсторството си да създава живи светове, в които всеки бод носи история, а всяко решение има своята цена. Към края на романа и в самата му развръзка ясно започва да се усеща онази фина вързка, обединяваща целия цикъл „Легенди за Лор’ян“ и прави света още по-плътен и завладяващ.

Ревю на „Шест алени жерава“ - тук.

Ревю на „Сияйно проклятие“ - тук.

Всеки път, когато се завърна в света на Игрите на глада, с нетърпение очаквам да прочета какво е измислила Сюзан Колинс и как задълбава в темата за пропагандата. В „Изгревът в деня на Жътвата“ бъдещето на младия Хеймич Абърнати се променя за една секунда - момче, чието единствено желание е просто да живее спокойно и да прекарва времето си със своята любима. Ние, читателите, обаче познаваме един съвсем различен Хеймич - циничния, отчужден и почти винаги пиян ментор от Окръг 12. Каква обаче е причината за тази опустошителна трансформация? Какво му е отнел президентът Сноу? И какво толкова е направил победителят от тези Юбилейни игри, за да заслужи подобно жестоко наказание?

Изпитвах огромно любопитство да разбера какъв е бил Хеймич като младеж. Всички знаем за бедния Окръг 12 и суровото миньорско ежедневие, съпроводено с глад и тежък труд. Той обаче успява да се абстрахира от тази сива реалност, насочвайки вниманието си към производството на контрабанден алкохол. Още тогава той притежава онова специфично, черно чувство за хумор и ирония, чрез които умело крие страха и уязвимостта си. Безспорно притежава ум на стратег и забелязва детайли, които околните пропускат. Абсолютната независимост, която той излъчва, вбесява Капитола, защото системата е изградена така, че да пречупва трибутите и да ги кара да молят за милост. Хеймич отказва да играе по техните правила, което го прави психологически по-силен от самия режим на Сноу.

Колинс обогатява историята и с изключително интересни второстепенни образи, които дават допълнителна плътност на събитията. Герои като Мейсили Донър и Ампър показват различни лица на храбростта, но лично за мен най-вълнуващ беше образът на Ленор Дав. Момичето от рода Кови веднага ме провокира да градя теории за нейното потекло - нямаше как да не се запитам дали тя няма пряка родова връзка с самата Луси Грей Беърд. Всички тези персонажи задълбочават темата за неподчинението и борбата за свобода, показвайки как искрата на бунта се предава през поколенията.

Сюзан Колинс майсторски показва и красотата на самата Арена. Начинът, по който скритата смърт и отрова са вплетени в нея, е ясен показател за това как повърхността може да изглежда прекрасна, но отвътре да е изцяло гнила. Това е директна препратка към системата на президент Сноу - бляскава фасада, криеща брутална тирания. Когато Хеймич използва самото силово поле, за да обърне оръжието на Капитола срещу него, той доказва, че чистият интелект може да надхитри системата, поставяйки началото на една тиха, но необратима революция.

Както често се случва с предисториите, тук също се появява въпросът за реда на четене. Ако желаете да разберете всички скрити детайли, символи и прикрити истини в оригинала, прочетете първо историите за младия Сноу и Хеймич. Ако обаче търсите по-силна първоначална емоция и по-дълбока емоционална привързаност към героите, тогава заложете на класическия ред на издаване.

Ревю на „Игрите на глада“ - тук.

Ревю на „Балада за пойни птици и змии“ - тук.

Харесва ми да чета книги, които разделят читателите на две - не заради това кой любовен интерес подкрепят, а заради мнението, което си създават, докато опознават героите и тяхната заобикаляща ги среда. „Клеопатра и Франкенщайн“ е именно такава и няма как да не оценя избраното заглавие, защото Клео се явява като модерно превъплъщение на фаталната, саморазрушителна Клеопатра, обречена да потъне в собствения си вътрешен мрак. На свой ред Франк заема ролята на д-р Франкенщайн - създателят, който вярва, че може да пренареди чуждото битие, но бързо губи контрол.

Човешкият живот не е изтакан единствено от забавните вечери с приятели, гордостта от завършената задача, удоволствието от вдъхновението, интересът при опознаването на нов човек и любовта към онзи, който най-добре те разбира, вижда и подкрепя. Уви, сред тези щастливи нишки се прокрадват съмнението от бъдещия успех, от недоволството към постигнатото, от болката, че оставаш неразбран. А сред този даващ, но и безмилостно вземащ Ню Йорк се срещат Клео и Франк - две изгубени по свой собствен начин души, които отчаяно се нуждаят от спасение, но го търсят на грешното място - един в друг.

Със своята ефирна руса коса, проницателен поглед и бохемски стил, Клео привлича мъжкото внимание върху себе си, където и да отиде. На пръв поглед изглежда, че тя сбъдва копнежите си - живее в града на неограничените, възможности, отдава се на изящното изкуство и на бляскавия пулс на младостта. Излъчва онази артистична меланхолия и романтична тъга. Тези нейни черти обаче се оказват тежка депресия, извираща от болезнената загуба на майка ѝ. Тя вярва, че в нея има някаква повреда и търси безопасност в лицето на Франк, надявайки се, че неговата стабилност ще поправи собствения ѝ хаос. Но когато Клео вече няма нужда да се бори за себедоказване, комфортът започва да я задушава. Тогава депресията ѝ дотолкова се засилва, че тя започва буквално да се дави в собственото си съществуване.

Би трябвало приятелите на Клео да видят първоначалните сигнали на състоянието ѝ. Как обаче да получи тяхната подкрепа, при условие че те самите са хора със зависимости? Куентин е напълно погълнат от своя краен хедонизъм - неговият живот е подчинен единствено на стремежа към мимолетни удоволствия, безкрайни партита и упойващи вещества. В същото време съквартирантката ѝ Одри почти липсва от сюжета. Близките на Франк не са по-различни. Приятелят му Андерш просто спи с жените и след това бързо ги захвърля, неспособен да понесе тежестта на истинското обвързване и близост. А Зоуи, сестрата на Франк, отчаяно търси валидация в свят, движен от бърза слава и консуматорство,

В началото на романа Франк е въплъщение на успеха и зрелостта. Той е прагматичен, щедър и здраво стъпил на земята - успял е да постигне сам успеха си и това му носи увереност. Неговата закрила изглежда благородна, а финансовата и емоционалната му стабилност - непоклатими. Франк обаче се определя по това колко е помогнал на някого и ако не е било достатъчно, че чувства провален. В допълнение към бягството от тежестта на отговорността се появява и пристрастяването към алкохола. То се засилва, щом Франк усеща, че губи контрол над взаимоотношенията си с Клео. Не знае как да се справи с тъга, която не може да бъде купена, поправена или организирана и започва да възприема апатията на Клео като неблагодарност към всичко, което ѝ е дал. 

Когато се стига до саморазрушаващият се предел в историята на главните герои, авторката показва, че Клео трябва да премине през пълния разпад на илюзията за сигурност, за да разбере, че никой друг не може да я спаси от вътрешните ѝ демони - това е битка, която тя трябва да извърви сама. От друга страна, за Франк е необходимо да изгуби контрола, да види как перфектно изграденият му свят се срива и да се сблъска с дъното на собствената си зависимост, за да разбере, че не може да спаси никого, преди първо да спаси самия себе си. 

Романът на Коко Мелърс ни изправя пред портрети на съвременни съдби, които на пръв поглед изглеждат бляскаво позлатени, но отвътре са дълбоко разядени от човешката уязвимост. Ако трябва да сведа книгата до няколко ключови теми, бих посочила тежестта на депресията. Тя е състояние, което неизменно остава неразбрано от околните; само този, който я изпитва, знае какво е да прекараш дните си в леглото, потънал в пълна апатия, усещайки загубата на смисъл и пълната невъзможност да твориш. Зависимостта към алкохола или наркотиците тук е показана като сигурно, но илюзорно убежище от стреса, което в крайна сметка само разрушава отношенията и замъглява ясната преценка. На последно, но не и по важност място, авторката ни среща с образи, които въпреки постоянното присъствие на бляскави партита и светски събития, в същността си остават болезнено самотни.

Покрай филма с Райън Гослинг всички започнаха да говорят за романа „Проектът „Аве Мария“ от Анди Уеър. Желанието ми да гледам адаптацията породи в мен друго желание – първо да прочета книгата. Знаем поради какви причини. Не съм почитателка на научната фантастика, защото се губя в научните обяснения. Признавам, че не схванах в подробностите всичко, което е написал Анди Уеър, но разбрах основното, а и без това централната линия е приятелството, което главният герой изгражда с извънземния си другар. 

Ученият Райланд Грейс се буди в космически кораб без да помни как и защо се озовал в космическия кораб и каква е мисията му. Нито той, нито читателят е запознат с фактите, довели до заминаването му в космоса. Чрез периодични ретроспекции обаче разбира, че Земята е заплашена от катаклизъм, който ще се причини от намаляването на енергията, която планетата получава от Слънцето. Вредителите са астрофагите – микроорганизми, които крадат от енергията на Слънцето, за да я използват за пътуване до Венера, където използват въглеродния диоксид от атмосферата, размножават се и след това се връщат в орбитата на Слънцето. Този процес се повтаря до безкрай. Единственият плюс е, че със складирането на енергията астрофагите се превръщат в батерия, която да захранва Земята в продължение на много дълъг период от време. Световните лидери сформират екип от учени, които да намерят решение на проблема. Те откриват, че звездата Тау Кита е незасегната и Райланд е принуден да замине на мисията. Когато стига до желаното местоположение, разбира, че не е единственото същество, търсещо отговори.

Допадни ми, че човекът, който е избран да спаси човечеството, не е герой. Грейс е обикновен учител в основното училище, който със страст запознава учениците си с природните науки. Най-голямата му сила е адаптивния му научен ум. Притежава уникалната способност да запазва дедуктивното си мислене в критични ситуации – успява да изчисли гравитацията само с подръчни материали или пък да създаде лингвистичен софтуер от нулата. Същевременно се ужасява от провала. Грейс е имал чудесни шансове да преуспее в научните среди, но след негативните отзиви за негов труд, се отказва от тези среди и се мести в училище. По-късно, когато го принуждават да лети до Тау Кита - еднопосочен полет поради неналичието на достатъчно гориво за връщане, той отказва, защото иска да живее. Дълго може да се дискутира до колко отказът му е егоцентричен избор, но няма как да се отрече, че Грейс е човек със своите страхове, грешки и стремежи. 

Грейс тъне в самота и когато попада на друг космически кораб е колкото развълнуван, толкова и предпазлив. Не знае дали обитателите на този кораб са дружелюбни, или враждебни. Вместо опасен хищник, Камен се оказва изключително мирен, цивилизован и феноменално интелигентен космически инженер. Той е жител на планетата Ериду и принадлежи към вид, който няма зрение, възприема околната среда чрез звук и вибрации и притежава много различен вид от този, който ние, земляните, предполагаме. Представете си същество, което наподобява огромен каменен паяк, и ще разберете как изглежда Камен. В началото нито един не разбира другия и не знаят дали могат да си имат доверие, но и двамата се стараят и постепенно се учат да комуникират, като всеки науча езика на другия, разменят научните и биологичните знания на народите си и се превръщат в чудесен екип. Грейс опознава Камен и разбира колко е емпатичен, любезен, социален и дълбоко привързан към идеята за приятелство и дълг.

„Проектът „Аве Мария“ включва всякакви биологични, физични и научни обяснения, но благодарение на достъпния начин, по който се обясняват, всеки от нас може да ги схване. А хуморът и шегите, споделени от Райланд, разтоварват напрежението и правят историята още по-човешка, въпреки космическия ѝ мащаб.

„Една секунда да обичаш“ ме заинтригува още в момента, в който я зърнах – съчетанието от красивото ѝ българско оформление и интригуващата анотация веднага приковаха вниманието ми. Започнах книгата без никакви предварителни очаквания, освен едно – нагласата за история, която се доближава до динамиката на един от любимите ми сериали „Малки сладки лъжкини“. Именно това мое любопитство ме подтикна да се потопя в страниците, където Кристина Монингер ни пренася в Харбър Бридж, където миналото отказва да остане погребано, а истината има своя собствена, разрушителна цена.

Всичко започва години по-рано, когато пет коренно различни момичета прекарват всяко свое лято на острова, обединени от страстта към сърфирането и безгрижните дни. В центъра на тяхната малка вселена е Джоузи – момичето, което зад слънчевите очила и усмивката си, крие своите демони. Знае как да бъде в центъра на вниманието и не се притеснява да използва това знание, за да манипулира околните. Когато по време на последната им ваканция Джоузи изчезва безследно, това събитие оставя след себе си смазваща, колективна вина. Сянката на случилото се оказва твърде тежка и приятелството им се разпада на парчета, оставяйки ги да продължат живота си поотделно, белязани от мълчанието.

Години по-късно обаче фокусът се измества към повратен момент за музикалната кариера на Ейвъри. Нещо я дърпа обратно към Харбър Бридж – мястото, където лета наред е намирала спасение чрез сърфа от трудното си приобщаване към американския начин на живот. С появата си там Джейк ѝ дава смелост, комфорт и усещане за принадлежност. Ейвъри е артистична, дълбоко уязвима и чувствителна душа, която изпитва нужда от емоционално заземяване, докато Джейк е харизматичен, уверен и със закрилящо, но понякога твърде доминантно присъствие. Именно тази негова стабилност я пленява. Години наред тя заживява с объркващи чувства, на които не дава гласност, защото той не изглежда да изпитва същото. Вместо това двамата изграждат силно приятелство, споено от любовта към музиката и общата мечта за Берлин. Докато четях за тийнейджърските им години обаче, останах с впечатлението, че Джейк по-скоро дърпа назад Ейвъри, вместо да ѝ даде свободата да бъде себе си. Двамата доказват, че са страхотен отбор на сцената и в приятелството, но не и в любовта.

Паралелно с тяхната драма, в историята се прокрадват и съдбите на останалите три момичета от някогашната компания, чиито истории предстои да бъдат разгърнати в следващите книги – Изабел, Одина и Лий. Всяка от тях е поела по свой собствен път в опит да избяга от призраците на Харбър Бридж. Изабел е изградила емоционална броня около себе си, Одина се бори с реални битови и финансови проблеми на острова, Лий е някъде на Хаваите. Статуквото и привидното им спокойствие обаче биват взривени, когато Ейвъри се завръща на острова за концерт на групата си и попада на следа, която подсказва, че Джоузи може би все още е жива, принуждавайки ги отново да се погледнат в очите.

Ако „Една секунда да обичаш“ бе промотиран чисто и просто като любовен роман, вярвам, че щях да му се насладя много повече. Проблемът ми с книгата дойде от факта, че анотацията създава силна нагласа за мистерия и загадка, по която героите тръгват активно. Проблемът ми дойде от факта, че анотацията създава силна нагласа за мистерия, разследване и търсене на улики, докато в действителност тези елементи бяха сведени до минимум, а изчезването на Джоузи остана на заден план. На този етап признавам, че не знам дали изобщо ще продължа с поредицата „Вълни на разрухата“. По време на четенето не успях да изградя истинска връзка с героите, да им симпатизирам искрено или да почувствам специфичната атмосфера на острова. „Една секунда да обичаш“ остава за мен по-скоро емоционална драма за неосъществената тийнейджърска любов, отколкото напрежението, което обещаваше.

Почитателка съм на творчеството на Девни Пери и се изненадах приятно, когато разбрах, че излиза от познатия романтичен жанр и навлиза в роментъзито. Сега, има тънък момент дали един автор като Пери ще успее да задълбочи фентъзи елементите или любовната история ще е на преден план. Уверявам ви, че е успяла да балансира и си личи, че е вложена подготовка за написването на „Щит от врабчета“. Като за начало има добре създаден свят с нов свят с пет кралства, тяхната сложна политическа система, уникална магия, проклятия и чудовища. Най-голямото достойнство на стила ѝ тук е, че разкрива този свят постепенно, без да ни затормозява с излишна информация. Действието е плавно, информацията се поднася на премерени порции, а липсата на излишни драми позволява на фокуса да остане изцяло върху динамиката между героите.

Романът ни пренася в Каландра, където петте кралства съжителстват в крехък и сравнително мирен съюз благодарение на Щита от врабчета - кръвен договор, който подсигурява съюзите чрез бракове. Континентът обаче е обитаван и от чудовища, които според легендите са били създадени от боговете, за да смирят горделивите и алчни човеци. Част от създанията, които дебнат в сенките на историята, са мечовълкът, гризурата и таркотът. Но най-големият ужас за жителите са моровете - грамадни птици, които на всеки тридесет години мигрират и носят със себе си масово унищожение. В този суров свят магията е рядкост и ако изключим Закрилника, единствените други хора, притежаващи магически способности, са востерите - жреци, които могат да управляват част от стихиите.

В центъра на събитията е Одеса Крос - първородното дете на краля на Куентис Очаква се тя да бъде изборът на баща си за Врабица и да изпълни Щита на врабчета. Одеса обаче не е хаплива, заядлива и егоцентрична като по-малката си сестра Мей и заради това остава невидима и мнението ѝ никога не се зачита. Положението ѝ се променя, когато дипломатическите планове на баща ѝ се объркват и туранците изискват именно Одеса да стане Врабица. Така тя е принудена да поеме на опасно пътешествие към суровото кралство Тура. Мисията ѝ е трудна - трябва да шпионира за баща си и да разкрие къде се намира загадъчната, скрита столица Алезария. Одеса обаче е до болка искрена и когато опознава новите си сънародници и вижда техния начин на живот, тя осъзнава, че няма как да ги предаде. Отказва да бъде пионка в чужда игра, стисква зъби и се изправя с гордо вдигната глава пред всяка изпречила ѝ се трудност.

Одеса е чувала историите за кръвожадността и хората, минали под меча на Закрилника. Желанието ѝ е да стои надалеч от нея, но нуждата да притежава умението да се защитава излиза на преден план, а той е най-подходящият учител. Така, по време на тренировките, се разкрива личността зад Закрилника, а именно Рансъм. Той е директен, суров и целият му живот е посветен на лова на чудовища. На пръв поглед изглежда, че се хвърля с главата напред в битките, но това е личната цел, която си е поставил. Рансъм със своята отдаденост, вярност и отговорност, печели уважението на рейджърите. Никога не би изискал от хората си нещо, което сам не би направил. Печили и моите симпатии, защото загрижеността му към Одеса се появява в малките детайли - прикритото обгрижване да не ѝ липсва нещо по време на пътуването или безплощадните тренировки, докато не се увери, че може сама да се защитава. 

За тези от вас, които харесват роментъзи, „Щит от врабчета“ притежава всичко, което може да събуди любопитството - богата магическа система, дълбоки тайни, древни легенди и най-вече многопластови герои, които се развиват психологически с всяка обърната страница. Девни Пери има изключително лек за възприемане стил на писане, който те вкарва в историята неусетно и те държи в напрежение до самия край. Ако търсите фентъзи с добре изграден свят, силни емоции и бавно изгаряща химия, тази книга определено заслужава място в списъка ви за четене.