Нямах никакви очаквания спрямо „Тайната на Диор“ и смятам, че това е една от причините да я харесам толкова много. Още от първата страници потънах в света на Скай, а след това и в този на Кат. Две жени, които на пръв поглед нямат нищо общо, но с напредването на историята, Наташа Лестър представя общата им съдба.

Първо се запознаваме със Скай, която живее в Корнуол заедно с майка си и по-малката си сестра. Всички отбягват нея и сестра ѝ, защото са дъщери на гадателка, но не и Никълъс, който се появява в един августски ден през 1928 година. Двамата стават неразделни от този ден, докато четири години по-късно Ник не се връща в Ню Йорк и я изоставя. В последствие Скай заминава за Париж със сестра си, а по-късно се връща в Англия, където приближаващата война принуждава консервативните англичани да позволят да се създаде екип от жени, които да превозват самолети до базите на Кралските военновъздушни сили. И Скай е една от тези жени. Характерът ѝ е такъв, който не позволява да ѝ се заповядва, действа на своя глава и не се притеснява, че престъпва правила, които подтъпкват женското достойнството и техните възможности. Тя се бори за повече права на нежния пол и трудно някой може да я откаже от нещо, което си е наумила. Въпреки че още от малка се кара със сестра си Либърти, Скай продължава да я обича и да се грижи за нея, когато обстоятелствата го позволяват. Неведнъж се възхищавах на физическата и най-вече психическата ѝ сила. Да преживее толкова несправедливости и все пак да се усмихва на хубавите неща в живота ѝ.

Никълъс е неизменна част от детството на Скай. След неговото заминаване никой от двамата не смята, че отново ще се срещнат, а потиснатите чувства - че ще излезнат на повърхността. Ник със сигурност е мъж на честта и поредният силен образ, който Наташа Лестър създава. Би направил всичко както за приятелите си, така и за онези хора, които са безсилни пред войната. Нямаше как да не го харесвам, при условие че още при срещата му със Скай през онази 1928 г. той я възприема като равнопоставена и не се съмнява в способностите ѝ. Двамата показват какво означава истинската любов, която все пак е оцеляла сред постоянните борби и ужасите на Втората световна война. В началото не знаех какво да мисля за Марго. Изглеждаше ми безчувствена, но се оказва, че не само има сърце, но и го използва. В живота си се среща с много трудности обаче те така ѝ не сломяват духа ѝ, а напротив - караят да продължава да се бори с цялата сила, която притежава. Тя бе подкрепата на Скай и Каро в „Равенсбрюк“.

Либърти е герой, който още от самото начало на книгата така и не успях да харесам. Вярвах, че когато порасне, ще се промени, но тя така и не го направи. Често вербално нападаше Скай и не се притесняваше да съди хората. Наистина последните страници на книгата промениха мниението ми за Либърти. Роуз е една от първите приятелки на Скай, която също пилотира и се включва в екипа на ТСВВС. Двете ходят заедно на партита, имат подобни мнения за любовта и винаги се застъпват една за друга. Катерин Диор или Каро е една от малкото жени шпиони, които участват в Съпротива. Нейният образ се засяга чак в края на „Тайната на Диор“, но пък от написаното се разбира, че сестрата на Кристиан Диор също е притежавала огромен кураж и се е борила да види страната си свободна. Исторически тя наистина е заловена и изпратена в „Равенсбрюк“ - най-големият концлагер за жени в Германия, от който успява да избяга. 

Всички събития, в които участват Скай, Никълъс, Марго и останалите, водят до втората сюжетна линия - тази на Кат, която, като моден историк, е очарована и озадачена от красивите рокли на „Диор“, намерени в къщата на баба ѝ в Англия. И така започва мистерията, която Кат се опитва да разгадае - как баба ѝ Марго се е сдобила с тях и защо не иска да говори по тази тема. На помощ идва Елиът, който трябва да напише книга за жените като Марго и Скай. Двамата се впускат не само в отгатването на истината, но и в един романс, който, изненадващо за мен, ми хареса. Връзката им започва едва няколко дена, след като Кат пристига в Лондон, но тя въобще не ми се стори прибързана. Възхищавам се и на Кат, която е чудесна самотна майка на две малки деца и в същото време има работа, която е на пълен работен ден и често я отвежда в различни държави. Елиът пък е имал бурно минало, което включва три развода и една дъщеря. След него решава да загърби този начин на живот и сега е един отговорен мъж, който би направил всичко за своите приятели и предпочита да каже истината в очите на някого, отколкото да го излъже.

Както виждате, в „Тайната на Диор“ има толкова много герои, на които трябва да се обърне внимание. Всеки един от тях допринася с нещо за развитието на историята, която засяга теми като незачитането на женското мнение, живота по време на война, страха да загубиш хората, които обичаш и жертвоготовността на шпионите, които всеки ден са се борели, за да видят страните си свободни от Хитлер. Още веднъж ще кажа, че Наташа Лестър се е справила чудесно с написването на цялата книга и заради това „Тайната на Диор“ се нарежда сред любимите ми заглавия за 2020 година.

Още от малко дете се вълнувам от историята на последното царско семейство на Русия. Изчитах всичко, което намирах в интернет, а по-късно търсех и филми за Романови и тяхната трагична съдба. Интересът ми така и не стихна, така че с голямо удоволствие си купих „Изгубената принцеса“, която представя принцеса Мария не само като кралска личност, а и като обикновена майка и домакиня.

Историята започва от пристигането на Мария и баща ѝ и майка ѝ в Ипатиевата къща. Още с появата си Мария печели сърцата на войниците, които охраняват къщата. Признавам, че до преди прочита на „Изгубената принцеса“, не се интересувах много, много от принцеса Мария, а от Анастасия. Затова и ми беше толкова интересно да опазная третата дъщеря на цар Николай II. Да видя как живее в сянката на двете си по-големи сестри и в същото време как показва своята идентичност чрез снимките и рисунките си. Трябва да призная, че в началото я смятах за леко глуповата, но в последствие се оказа, че е точно обратното - успя да загърби кралските си маниери, за да оцелее сред по-обикновените граждани, превърна се в страхотна съпруга и майка и въпреки че в началото на всеки проблем, срещу който се изправяше, се паникьосваше, винаги намираше решение за него. Но още повече се възхитих на нейната смелост, която я съпътваше през целия ѝ живот, и това, че винаги пазеше гърба на съпруга си Петър.

Именно Петър е този, който спасява Мария, и двамата решават да споделят животите си. Двамата се допълват - тя е по-спонтанна и бъбрива, а той е по планирането и добре обмислените решения. Петър показва на съпругата си как да се справи със някои от селските работи, да познава кога зимата ще бъде тежка и кои растения в природата могат да спасят човешки живот. Той е спойката на Мария, защото, малко или много, Петър е част от миналото ѝ, в което е присъствало и семейството ѝ. Двамата се подкрепят взаимно и нито веднъж не стигат до спор или скандал, а сядат на масата и решават спокойно проблема, който е възникнал. Няма как да не спомена, че Петър е не само трудолюбив човек, който ще помогне на съседи и колеги, но и добър баща, който се интересува от децата си и би направил всичко за тях. А това, че никога повече няма да се върне при майка си и сестра си, показва жертвоготовността и любовта му към една принцеса.

„Изгубената принцеса“ проследява живота на Мария от 1918 до 1979. Читателят може да види и промените в Русия - как от държава с император се превръща в социалистическа държава, в която не аристократите са на почит, а работническата класа. Най-тежката за мен част в цялата книга бе именно момента в Ипатиевата къща, когато войниците стреляха по царското семейство. Всички тези писъци, които Мария чуваше в продължение на години. Джил Пол се е справила чудесно с представянето на героите - някои реални, други измислени, емоциите на персонажите и живота на руския народ по време на управлението на Сталин и Втората световна война.

Самата Джил Пол обяснява, че в нейните романи (има още една книга за принцеса Татяна) великите княгини биха могли да бъдат съпруги и майки, земеделки и писателки. Все роли, до които, за съжаление, така и не са се докоснали. Ако обичате исторически романи и искате да опознаете последното руско царско семейство, ви препоръчвам „Изгубената принцеса“.

„Град от месинг“ е една от първите книги, които прочетох през 2020 и която страшно много харесах. Така че чаках с нетърпение „Царство от мед“ и да, имах големи очаквания за продължението. Радвам се, че С. А. Чакраборти внесе едно разнобразие, благодарение на нови герои, а старите пък израснаха от образите, които бяха в първата книга. Предполагам, че в даден момент ще дам някакъв спойлер от предишната книга, и затова четете на ваша отговорност. 

Изненадващо за мен действието не започва веднага след края на „Град от месинг“ (освен първата глава), а са изминали пет години, което не ми пречеше, защото героите вече бяха свикнали с новия си живот и читателят ги вижда в нова светлина. Нахри вече е истинска Бану Нахида и не се притеснява да изпълнява сложни операции. Вече е свикнала с живота, който има в Девабад, но понякога все още жадува за познатите гледки на Кайро. Още в началото си личеше, че Нахри има непокорен дух и ще прави това, което си е наумила, а не това, което ѝ се казва. Болката от най-различните предателства на моменти я заслепяваше, но борбата ѝ да оцелее в двореца на Кахтаните, ѝ помагаше да види отново светлината. Тази ѝ борба много пъти я накара да сведе глава, но нито веднъж - да я примири с дадения избор. Всъщност Нахидата се превърна в по-зряла жена, която да си избира битки, които да побеждава. Трябва да призная, че освен всичко, тя е и добър хитрец, което неведнъж ѝ помогна в Девабад. И ако в предишната книга, Нахри бе в центъра на събитията, то тук се дава възможност и на едни други двама герои да изпъкнат.

Първият е Али, който в „Град от месинг“ за мен не играеше чак такава важна роля до последната битка, когато падна в езерото на меридите. Затова много се надявах, че във втората книга Чакраборти ще задоволи моето любопиство, като разкрие какви нови дарби притежава Али. И тя го направи. Принцът е поредният герой, който израства, и това личи в моментите, в които се изпълчваше на баща си и брат си. Вижда, че народът в Девабад страда и иска да му помогне. Затова се захваща и със строежа на болницата, а и така има възможността да се сближи отново с Нахри. Признавам, че си нямам и на идея какво ще стане между тях двамата, но засега харесвам отношенията им. Също така беше добра идея Али да се отдели от двореца и да заживее на място, където няма да живее в сянката на баща си и брат си. По този начин успя да види как джиновете извън Девабад се справят с предизвикателствата на живота и научи много от тях. А вторият е герой, за когото все още не мога да изкажа мнение, за да не разваля удоволствието на тези от вас, които все още не са прочели книгата, и тепърва ще навлизат в новите проблеми на героите.

С. А. Чакраборти още веднъж обръща внимание на второстепенните герои в лицето на Зейнаб, на Мутрандир, на Джамшид, на Нистрийн, че дори и на Хатсет и на Каве. Те допълват света на джиновете и малко или много са част от приближения кръг на Нахри. Някои от тях я подкрепят, други я спъват, но важното за мен е, че политиката, интригите и борбата за власт не се водят само и единствено от Нахри и Али. В същото време надалеч от Девабад, на дълбоко в Девастана, едни деви се подготвят за покушение срещу краля с цел преврат. Техните действия за пореден път ще вкарат в смут жителите на града от месинг, но нима това не е необходимата постъпка, с която да възвърнат славните дни, когато на царския престол са седели Нахидите?

„Царство от мед“ съдържа всичко, за което един читател би мечтал - разкриването на тайни, митове, които се оказват верни, магията на арабския свят и последователност от приключения и битки. Но не забравяйте, че в даден момент политическите игри и борба за надмощие няма да са на първо място, ако градът бъде пометен от силата на един огнен джин.

Ревю на първа книга - тук.

Така започва едно злокобно и страховито приключение. Готови ли сте за него?

Запозната съм с творчеството на Катрин Арден от книгата „Мечокът и славеят“, така че знаех какво да очаквам като стил на писане. Самата книга още с анотацията си показва, че историята е за по-младите читатели, но това не ме спря да се насладя на приключението на Оли. Избрах да я прочета в навечерието на Хелоуин, защото е идеална за този период от годината, а и книгата е от едва 230 стр., които се прочитат за няколко часа.

Няма как да не се припозная в младата ни героиня, чието бягство от реалността намира в книгите. Загубата на важен за нея човек я превръща в затворено дете, което спира да се интересува от заобикалящия го свят. Всичко в живота на Оли върви в един определен ред, докато на брега на реката не намира плачеща жена, която се кани да хвърли книга във водата. Оли не може да го позволи и открадва книгата. Когато се прибира вкъщи, тя започва да я чете и в даден момент е погълната от историята, която разказва за двама братя, жена, в която и двамата са влюбени, и една мистериозна фигура - усмихнатият човек. На следващия ден Оли заминава на еднодневна екскурзия до близката ферма, която, с изненада установява героинята, е същата от книгата, която е откраднала - „Скришни места“. Вечерта, когато автобусът им се разваля, Оли, Коко и Брайън тръгват на мисия с цел спасяване на съучениците им. По време на това пътешествие Оли се оказа доста смела за дете на 11 години. Неведнъж попадаха в ситуация, където повече деца на тяхната възраст биха изпаднали в истерия и плач. Оли поставяше всичко под съмнение, когато ставаше дума за местото, на което бяха попаднали и трудно можеше да бъде измамена.

Радвам се, че Коко и Брайън решиха да последват Оли, защото тримата се превърнаха в идеален екип, а и не е доста приятно да се разхождаш сам в гората по тъмно. И Брайн, и Коко ме изненадаха приятно. В началото смятах, че Коко е типичното гражданско момиче, което си няма и на идея как да се справи в малкия град, където самият начин на живот върви с по-бавни темпове. И да, през първия им ден в бягане от плашилата Коко може и да се страхуваше и често да се спъваше, но нито веднъж не предложи да се откажат и да изоставят съучениците си. Брайън пък не е от онези спортисти, които се интересуват само от себе си и смятат, че четенето на книги е загуба на време. Доста пъти показа, че е истински джентълмен и доказа, че може да е и верен приятел.

Както споменах, обстановката в книгата е идеална за есента - мистериозна книга, призначна история за едни от собствениците на фермата и плашила, които през нощта крадат хора, които се лутат из тъмнината и мъглата. За 230 страници Катрин Арден се е справила много добре със сюжета, с описанията и развитието на самите герои, които в края на „Скришни места“ вече гледат на света с по-различни очи. Авторката се е справила отлично и с представянето на болката от загубата на близък човек. Вярвам, че доста деца, които имат подобна съдба, биха се припознали в Оли. И точно защото книгата се води като детска литература, всички тези хорър елементи са смекчени и обрисувани с цел по-скоро да заинтригуват, отколкото да плашат читателя.

„Скришни места“ е книга както за смелостта, така и за скръбта. В нея реалността и мистерията се приплитат и не забравяйте, че когато падне нощта, откритите места са опасни, а плашила дебнат в тъмнината.

Ревю на „Мечокът и славеят“ - тук.