„Изгубената принцеса“ от Джил Пол

Още от малко дете се вълнувам от историята на последното царско семейство на Русия. Изчитах всичко, което намирах в интернет, а по-късно търсех и филми за Романови и тяхната трагична съдба. Интересът ми така и не стихна, така че с голямо удоволствие си купих „Изгубената принцеса“, която представя принцеса Мария не само като кралска личност, а и като обикновена майка и домакиня.

Историята започва от пристигането на Мария и баща ѝ и майка ѝ в Ипатиевата къща. Още с появата си Мария печели сърцата на войниците, които охраняват къщата. Признавам, че до преди прочита на „Изгубената принцеса“, не се интересувах много, много от принцеса Мария, а от Анастасия. Затова и ми беше толкова интересно да опазная третата дъщеря на цар Николай II. Да видя как живее в сянката на двете си по-големи сестри и в същото време как показва своята идентичност чрез снимките и рисунките си. Трябва да призная, че в началото я смятах за леко глуповата, но в последствие се оказа, че е точно обратното - успя да загърби кралските си маниери, за да оцелее сред по-обикновените граждани, превърна се в страхотна съпруга и майка и въпреки че в началото на всеки проблем, срещу който се изправяше, се паникьосваше, винаги намираше решение за него. Но още повече се възхитих на нейната смелост, която я съпътваше през целия ѝ живот, и това, че винаги пазеше гърба на съпруга си Петър.

Именно Петър е този, който спасява Мария, и двамата решават да споделят животите си. Двамата се допълват - тя е по-спонтанна и бъбрива, а той е по планирането и добре обмислените решения. Петър показва на съпругата си как да се справи със някои от селските работи, да познава кога зимата ще бъде тежка и кои растения в природата могат да спасят човешки живот. Той е спойката на Мария, защото, малко или много, Петър е част от миналото ѝ, в което е присъствало и семейството ѝ. Двамата се подкрепят взаимно и нито веднъж не стигат до спор или скандал, а сядат на масата и решават спокойно проблема, който е възникнал. Няма как да не спомена, че Петър е не само трудолюбив човек, който ще помогне на съседи и колеги, но и добър баща, който се интересува от децата си и би направил всичко за тях. А това, че никога повече няма да се върне при майка си и сестра си, показва жертвоготовността и любовта му към една принцеса.

„Изгубената принцеса“ проследява живота на Мария от 1918 до 1979. Читателят може да види и промените в Русия - как от държава с император се превръща в социалистическа държава, в която не аристократите са на почит, а работническата класа. Най-тежката за мен част в цялата книга бе именно момента в Ипатиевата къща, когато войниците стреляха по царското семейство. Всички тези писъци, които Мария чуваше в продължение на години. Джил Пол се е справила чудесно с представянето на героите - някои реални, други измислени, емоциите на персонажите и живота на руския народ по време на управлението на Сталин и Втората световна война.

Самата Джил Пол обяснява, че в нейните романи (има още една книга за принцеса Татяна) великите княгини биха могли да бъдат съпруги и майки, земеделки и писателки. Все роли, до които, за съжаление, така и не са се докоснали. Ако обичате исторически романи и искате да опознаете последното руско царско семейство, ви препоръчвам „Изгубената принцеса“.