Третата книга от поредицата „Вещерия“ е страхотно продължение на историята за двете нишкосестри и техните приключения. Разделени още в края на „Веровещица“ Изьолт и Сафи се намират колкото близо, толкова и далеч една от друга. И докато търсят начин да се съберат отново, приятелките неусетно се сбилжават със своите спътници, които са поредните интересни образи, които Сюзан Денърд е създала. Ревюто ще съдържа спойлери от предишните книги, така че ако не сте ги чели, продължете на свой риск.

Още от малко дете Изьолт е научена, че като нишковещица е длъжна да сдържа емоциите си и да мисли не със сърцето, а с ума си. Общото ѝ пътуване с Едуан и Сова ѝ показа, че понякога чувствата са нещо хубава и те трябва да бъдат изразявани. Очаквах Сюзан Денърд да разкрие повече за способностите на Изьолт, имайки предвид, че тя се оказа тъкачовещица, която може да сложи край на нечий живот. Предполагам, че тази информация е оставена за следващата книга, но нямаше да имам нищо напротив, ако авторката бе споделила нещичко. Радвам се, че Изьолт успя да се справи с кошмарите си и да приеме истинската си същност. Все пак това, че един от твоя вид е лош, не те прави и теб такъв, нали? Връзката ѝ с Едуан също се промени. От съюзници по принуда се превърнаха в двама души, които си имат безгранично доверие. И въпреки че имаха няколко възможности да се разделят, избраха да не го правят, което мен много ме зарадва, защото още от „Ветровещ“ се превърнаха в любимата ми двойка.

За да спаси един народ, който дори не познава, Сафи сключи сделка с императрицата на Марсток - Ванес, която доведе веровещицата в Азмир - столицата на Марстошката империя. По този начин имах възможността да опозная още една страна и нейните традиции. На моменти обаче ми ставаше неприятно, че Изьолт търсеше толкова много начини, за да стигне до нишкосестра си, а в същото време Сафи се възхищаваше на Плаващия дворец. Затова благодаря на една черна врана, която показа начин на Сафия, чрез който да се освободи от сделката си с Ванес. За момента смятам, че Сюзан Денърд се фокусира върху развитието на Изьолт, Едуан и Вивия, отколкото на Сафи, но това е напълно нормалко. Все пак „Веровещица“ бе книгата, представяща русокосата героиня.

Още със заглавието и корицата става ясно, кой ще е в центъра на вниманието в тази книга и това е Едуан. Чаках с нетърпение да опозная същността и миналото му - как е научил за дарбата си, как е решил да стане монах в Карауенския манастир, кои точно са родителите му и защо, въпреки природата му на кръвовещ, притежава съвест и се бори за това, което смята за важно и може би дори обича. Едуан е един от многопластовите герои тук, тъй като на пръв поглед изглежда свиреп, но в себе си е мил и грижовен. И то най-вече за хората, на които вярва и обича. Може би ако преди толкова години съдбата не е била толкова жестока с него, той би бил по-добър човек. Важното за мен обаче е, че винаги е осъзнавал грешките и се е опитвал да постъпва спрямо собствените си, а не чуждите, принципи.

„Кръвовещ“ дава един по-различен поглед върху Мерик. През почти цялата книга е представен принц, който може да бъде пречупен. Ситуацията, в която попада, го кара да разбере, че понякога думите, а не нихарския му нрав, могат да го спасят. Персонажът му вече е изграден достатъчно, че да се обърне внимание не на характера му, а по-скоро на борбата му с Ярост, който едновременно е и не е Калън. Мерик попада в Познин, където прекарва доста време с Есме и научава част от историята ѝ и причината да стане Кукловода. И сега, като се замисля, Изьолт и Есме притежават еднакви способности, което означава, че авторката обяснява до голяма степен какви са възможностите на една тъкачовещица. Остава сега само Изьолт също да ги научи и усвои.

Вивия си извоюва правото на собствени глави, което е повече от страхотно, тъй като тя ми е доста интересен образ и желаех да видя какво ще направи след победата си в предишната книга и дали това ще е достатъчно за Върховния съвет да я обяви най-накрая за кралица. Личеше си, че е готова на всичко за Ловац и Нубревна - преглъщаше обидите и се съобразяваше с желанията на везирите. Приемаше титлата си на сериозно и това си пролича, докато разговаряше с Ванес. Вивия желаеше да е мечка, а не малката лисичка, за която я смятаха всички. Но нима лисицата не можеше да се справи с трудностите, когато домът и народа ѝ са заплашени от нашественици? Страхуваше се да не е наследила лудостта на майка си, но осъзнавайки че баща ѝ е най-обикновен манипулатор, прие сенките си и избра да бъде кралицата, от която страната ѝ се нуждае.

Минусите в книгата най-общо са тези, свързани със Сова и нейните способности. Както и чувството за забавяне на действието, въпреки че героите попадаха в напечени ситуация през няколко глави. Личи си, че Сюзан Денърд се е постарала на читателя да не му е скучно. В същото време обаче разкрива мистериите прекалено бавно - каква е Сова, как точно Изьолт и Сафи ще събудят Кладенците на произхода, кой точно е Кралят на бухалите. А един от големите плюсове в „Кръвовещ“ е събирането на някои от героите. Във „Веровещица“ и „Ветровещ“ бяха представени основните и второстепенните персонажи, които в началото на поредицата вървяха по своя път, но тук някои от тях се съюзяват и действат заедно за всеобщото благо на Вещерия.

Вярвам, че няма да останете разочаровани от „Кръвовещ“ и щом затворите и последната страница, ще желаете на мига да имате и четвъртата книга, която за момента е подготвена да излезе през юли месец. Стискаме палци тя да се появи по книжарниците както е по план.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

„Мексиканска готика“ е предварително поръчана книга, а не спонтанна покупка. Заради това имах някакви очаквания, които не се оправдаха. Като за начало очаквах доста по страшни сцени, а те взеха, че се оказаха по-скоро мистериозни. Замисляйки се, самото заглавие на книгата подсказва, че жанрът е по-скоро готика, отколкото хорър. Объркването ми явно идва от категорията, в която „Мексиканска готика“ спечели. И въпреки че съм от тези фенове, които харесват златната среда - действието не е нито бързо, нито бавно, тук смятам, че доста неща можеха да се случат за 280 страници, а не само в последните няколко глави. Това е и причината да дам на книгата три звезди, но пък положителните ѝ страни са именно герои, които започвам да ви представям.

Светският живот в Мексико Сити отваря широко ръцете си, за да приветства Ноеми - двадесет и две годишно момиче, което предпочита да е в университета и да ходи на партита, отколкото да бъде типичната домакиня. В началото не смятах, че е жена, на която да ѝ пука много, много за роднините, но в последствие осъзнах, че дори и да недоволства от големите сбирки, на които се събират далечни братовчеди, би направила всичко за семейството си. Пример за това е заминаването ѝ за провинцията, за да посети братовчедка си. И дори ако се бе съгласила заради сделката с баща си, личеше си, че се тревожи за Каталина и би желала да научи каква е истината, стояща зад написаното писмо. Без значение в кой век живее Ноеми определено изпъква сред дамите, тъй като е от жените, които отстояват мнението си и няма да се откажат така лесно, когато са си наумили нещо. В същото време обаче знаеше кога да спори и кога да си замълчи.

Чрез спомените на Ноеми опознах Каталина и разбирам защо главната героиня още от самото начало започва да се тревожи за братовчедка си. Растейки заедно, Каталина е била жизнерадостно момиче, разказващо познатите приказки за „Пепеляшка“ и „Спящата красива“. Самата тя мечтае някой ден да се срещне момче, чиято тяхна история да завърши „И заживели щастливо“. Така че, когато Ноеми отива да я види, се изненадва да открие, че Каталина е празна черупка с моменти проблясъци, през които се опитва да ѝ даде информация за къщата, в която се намират. И все пак в края на книгата успява да се отърси от хватката на Високото място и помага на Ноеми и Франсис.

Първият човек, който посреща Ноеми на гарата, е именно Франсис - братовчед на Върджил (съпругът на Каталина). Още в началото си проличава, че той не е като роднините си - мил и съобразителен е, притежава съвест, ум и непромит мозък. Франсис осъзнава, че вече не не желае да пропилява живота си в служба на нещо, която не е редна. Веднага го харесах, защото единствено той се държеше дружелюбно с Ноеми и се застъпваше за нея. Първоначално смятах, че Ноеми го използва, защото вижда, че е прекалено добър, но след това осъзнах, че тя наистина го харесва и ѝ е приятна компанията му. Имайки предвид връзката му с къщата и трудността да се откъсне от нея, се възхищавам на Франсис, че успя да го стори.

Поздравявам Силвия Морено-Гарсия за това, че е създала герои, които в началото са мистериозни и интересни, но след като биват опознати - намразени. Или поне при мен беше така. Върджил, Флорънс, Хауард - всички те са личности, на чието мислене им се чудя. За съжаление, няма как да ги коментирам по-задълбочено, тъй като по този начин ще разкрия съществена информация от книгата. Стига да кажа, че са персонажи, подходящи за психиатрия, и съм доволна от тяхната съдба.

Обстановката като цяло бе загадъчна и мрачна, отколкото ужасяваща, така че книгата може да бъде прочетена от всеки любител на този жанр. Оригиналността на „Мексиканска готика“ идва именно от Високото място, гъбите, заобикалящи къщата, и историята на Хауард Дойл. Дължината на книгата пък предразполага да се прочете за един ден, в който да се потопиш в обстановката на мексиканската провинция, където се намира една викторианска къща, пазеща тайни, и семейство, от което не искаш да си част.

Веднага след „Веровещица“ започнах „Ветровещ“ и за разлика от първия прочит сега реших да дам на книгата четири звезди. Причината за това са главите, разказващи за принц Мерик. За мен те бяха скучни и да, представен е отчасти живота на нубревенците, но тези глави ги четях главно заради сестрата му Вивиан, която в тази книга има по-голяма роля. Но ако изключим този минус, „Ветровещ“ е добро продължение на поредицата, в което битките не спират. Ревюто може да съдържа спойлери от предишната книга. И също така тук може да прочетете първото ми ревю на „Ветровещ“. 

Приключението на Сафия започва на марстошки кораб, на който се намира тя и императрица Ванес. След упостушителен пожар двете едвам се спасявате и попадат на територията на Пиратска република Салдоника, където по принуда пътуват с ад-бордовете - специални войници на императора на Картора, които са обучени да залавят еретици. Въпреки че и Сафи, и Ванес бяха затворнички, успяха да покажат своите умения. Никоя от тях не се предаде и допоследно търсеха начини как да се измъкнат от похитителите си. Сафи нито веднъж не падна духом и винаги гледаше да прецени ситуацията, в която се намираше, и начинът, по който най-бързо да се справи с нея, ако нещата потръгнеха на лошо. До момента магията ѝ е все същата и затова се интересувах повече от способностите на императрица Ванес, която се оказа всеотдаен монарх. Зачиташе мнението на най-приближените си и се опитваше да взима най-добрите решения за страната си. Самата Ванес още с възкачването си на трона прави история, тъй като не само е най-младата императрица, но и най-могъщата. Силата ѝ да управлява желязото неведнъж ги спасяваше от някоя опасност. Ванес заедно със сестрата на Мерик - Вивиан, определено са новите героини, за които с интерес ще чета в следващата книга. 

Мерик също изважда огромен късмет и оживява след покушението над него и екипажа му. И решава, че като мъртвец ще му бъде по-лесно да разбере защо сестра му го е предала (нещо, което аз не смятах, че е извършила). С помощта на Кам - момиче от екипажа му, бавно започва да достига до истината, която е коренно различна от тази в представите му. Този път четях неговите глави по-скоро от необходимост, отклкото от желание. Въпреки че не липсваха битки, в тази книга Мерик се бе превърнал в човек, който бива заслепен от силното си желание да намери виновника за експлозията. Не се слушваше в думите на Кам и в по-голяма част от „Ветровещ“ се луташе някъде между себеопознаването и себеомразата. Паралелно на неговите действия бива представено какво се случва зад кралските порти. В предишната книга Вивиан бе само споменавана, но тук започва да играе по-важна роля. Страната ѝ е на път да умре от глад и тя предприема други методи за търсенето на прехрана. В същото време се опитва да покаже, че е готова да управлява Нубревна и че е готова на всичко, за да бъде народа ѝ в безопасност. Цял живот крие истинската си същност от страх да не я приемат, но истината е, че нубревенците се нуждаят именно от нихарския ѝ нрав.

Стигам и до най-любимите ми герои от поредицата - Изьолт и Едуан. Още по време на битката в Лейна се представих като добър екип и сега отново се съюзяват. Двамата имат различни цели, но осъзнават, че ако са заедно, имат по-голям шанс да оцелеят. Към края на „Веровещица“ бе загатното, че Изьолт притежава по-различни сили от тези на нишковеща. Същите като тези на Кукловода или както е истинското му име - Есме. Та Есме желае да покаже на Изьолт част от способностите си, които идват направо от Пустотата. И съм щастлива, че Из не прие познанията с отворени обятия и внимателно разсъждаваше дали да използва наученото, или не. Миналото на Едуан бавно започва да се представя. Вече се знае кой точно е баща му, но аз всъщност искам да науча какво точно е станало, за да отиде в Карауенския манастир и да се обучава в него. И въпреки че го наричат демон, Едуан има доста високи морални ценности и благодарение на тях спасява Сова, която съм много сигурна, че ще изиграе важна роля в „Кръвовещ“. Отделно се възхищавах на търпението му да научи Изьолт как да се бие като карауенските монаси и нежеланието му тя да се нарани по време на тези тренировки. Както казах, може и да е свиреп убиец, но притежава и съвест. 

Замисляйки се, „Ветровещ“ няма слаби страни. Сюзан Денърд отново се е постарала героите да не скучаят и във всяка трета или четвърта глава за даден персонаж става нещо, което го кара да бяга или да се бие. Усещам, че се задава нова война, в чийто център ще бъдат Сафи и Изьолт, но авторката тепърва поставя фигурите на шахматната дъска. А на мен като читател ми остава само да чакам следващите ѝ книги, за да разбера какво ще се случи с вече любимите ми герои.

Ревю на първа книга - тук.