В новия си роман Елизабет Лим разширява вселената си, в която митовете и магическите приказки се оказват реалност. „Да изпредеш зората“ се развива на запад от кралство Киата, познато ни от „Шест алени жерава“. Опознаваме континента Агория, част от който е А'ланди – империя, съветвана от господаря чародей. В нея това е почтена титла и въпреки че не всеки е почитател на магията, чародеите не се възприемат като зли създания. Разбират отговорността, която те носят, и ги уважават. Малцина обаче разбират тежестта, носена от клетвата.

Семейство Тамарин произхожда от дълъг род шивачи и Майя не прави изключение. От малка тя се научава да шие и прекарва години в усъвършенстване на уменията си. Познатото усещане за бодовете ѝ предлага утеха и спокойствие, когато е разтревожена. Когато научава, че ще има съревнование за нов кралски шивач, тя се предрешава като момче, взема семейните ножици, подарени от нейния баба, и заминава за столицата. Не след дълго получава невъзможна задача – да създаде трите рокли на богинята Амана, създала познатите ни ден и нощ. Още с първата глава личи, че Майя е трудолюбива, мила и всеотдайна към семейството си. Самата тя не се определя като смел човек, но ходът на историята я показва именно като такава личност - сама заминава за имперския дворец, за да помогне финансово на баща си и брат си, през цялото време изпитва страх да не я разкрият, че е момиче, а след това тръгва в търсене на митологични предмети.

По време на пътуването Майя е придружавана от Идън - господаря чародей, който ѝ разкрива, че във всяка приказка има доза истина. Той разпознава у нея същата форма на уловеност в капан и непримирим дух - тя е ограничена от обществените норми, а той – от магическите си окови. Така тяхната връзка се развива постепенно - от първоначална мнителност и закачки към дълбоко уважение и любов, където той я възприема като пълен и равнопоставен партньор. Приятно изненадана останах от романтичната нишка между Майя и Идън, защото е много по-ясно изразена и емоционална спрямо тази на Шиори и Такан в „Шест алени жерава“. Химията между тях се гради върху споделена болка, взаимно разкриване на най-дълбоките страхове и подкрепа.

Естествено, бях много любопитна за трите рокли на Амана. За тяхната направа трябва да се съберат смеха на слънцето, сълзите на луната и кръвта на звездите. Тези магически вещи са много интересни за проследяване, защото зад тях се крие още по-интересен мит. Богът на крадците твърдял, че може да открадне децата на Амана - слънцето, луната и звездите. Успял да залови първите две лесно, но звездите го затруднили. Най-накрая уловил същността, когато стрелял по тях и кръвта им започнала да се стича от небето. Амана била толкова разгневена, че погребала света в мрака. Въпреки че по-късно богът на крадците върнал откраднатите деца, Амана не се укротила и затова кралския шивач бил помолен да направи подарък на богинята. Били използвани отломки от трите деца и така трите рокли се появили на бял свят. Амана простила злодеянието и върнала светлината, но само през първата половина на денонощието заради използването на тези отломки. 

„Да изпредеш зората“ е красиво и приказно фентъзи, което с лекота оплита нишките на фолклора, смелите избори и искрените чувства. Елизабет Лим за пореден път доказва майсторството си да създава живи светове, в които всеки бод носи история, а всяко решение има своята цена. Към края на романа и в самата му развръзка ясно започва да се усеща онази фина вързка, обединяваща целия цикъл „Легенди за Лор’ян“ и прави света още по-плътен и завладяващ.

Ревю на „Шест алени жерава“ - тук.

Ревю на „Сияйно проклятие“ - тук.

Всеки път, когато се завърна в света на Игрите на глада, с нетърпение очаквам да прочета какво е измислила Сюзан Колинс и как задълбава в темата за пропагандата. В „Изгревът в деня на Жътвата“ бъдещето на младия Хеймич Абърнати се променя за една секунда - момче, чието единствено желание е просто да живее спокойно и да прекарва времето си със своята любима. Ние, читателите, обаче познаваме един съвсем различен Хеймич - циничния, отчужден и почти винаги пиян ментор от Окръг 12. Каква обаче е причината за тази опустошителна трансформация? Какво му е отнел президентът Сноу? И какво толкова е направил победителят от тези Юбилейни игри, за да заслужи подобно жестоко наказание?

Изпитвах огромно любопитство да разбера какъв е бил Хеймич като младеж. Всички знаем за бедния Окръг 12 и суровото миньорско ежедневие, съпроводено с глад и тежък труд. Той обаче успява да се абстрахира от тази сива реалност, насочвайки вниманието си към производството на контрабанден алкохол. Още тогава той притежава онова специфично, черно чувство за хумор и ирония, чрез които умело крие страха и уязвимостта си. Безспорно притежава ум на стратег и забелязва детайли, които околните пропускат. Абсолютната независимост, която той излъчва, вбесява Капитола, защото системата е изградена така, че да пречупва трибутите и да ги кара да молят за милост. Хеймич отказва да играе по техните правила, което го прави психологически по-силен от самия режим на Сноу.

Колинс обогатява историята и с изключително интересни второстепенни образи, които дават допълнителна плътност на събитията. Герои като Мейсили Донър и Ампър показват различни лица на храбростта, но лично за мен най-вълнуващ беше образът на Ленор Дав. Момичето от рода Кови веднага ме провокира да градя теории за нейното потекло - нямаше как да не се запитам дали тя няма пряка родова връзка с самата Луси Грей Беърд. Всички тези персонажи задълбочават темата за неподчинението и борбата за свобода, показвайки как искрата на бунта се предава през поколенията.

Сюзан Колинс майсторски показва и красотата на самата Арена. Начинът, по който скритата смърт и отрова са вплетени в нея, е ясен показател за това как повърхността може да изглежда прекрасна, но отвътре да е изцяло гнила. Това е директна препратка към системата на президент Сноу - бляскава фасада, криеща брутална тирания. Когато Хеймич използва самото силово поле, за да обърне оръжието на Капитола срещу него, той доказва, че чистият интелект може да надхитри системата, поставяйки началото на една тиха, но необратима революция.

Както често се случва с предисториите, тук също се появява въпросът за реда на четене. Ако желаете да разберете всички скрити детайли, символи и прикрити истини в оригинала, прочетете първо историите за младия Сноу и Хеймич. Ако обаче търсите по-силна първоначална емоция и по-дълбока емоционална привързаност към героите, тогава заложете на класическия ред на издаване.

Ревю на „Игрите на глада“ - тук.

Ревю на „Балада за пойни птици и змии“ - тук.