Вчера публикувах последното ревю за годината, а днес е ред и на последната класация от December TOP 5 за 2021г. Забавлявах се доста, докато подбирах романите, авторите и героите, и по този начин успях да си припомня повечето книги, прочетени от януари до декември месец. И днес по традиция ще ви представя петте творби, които нямам търпение да се появат на българския пазар през 2022г.

„Дом от пръст и кръв“ има задоволителен край - разкрива се кой е убиецът на Даника и глудницата, а Брайс и Хънт решават да приемат и послушат чувствата си един към друг. Но пък тепърва трябва да се изправят пред Астерите, чиято власт бавно им се изплъзва. Да не говорим, че пред света се разкри, че Брайс е дете на Краля на елфите и предполагам, че ще се наложи да се оправят и с тази новоразкрита информация. И вярвам, че Сара Дж. Маас е замислила нови елементи на изненада и неочаквани обрати. Стискаме палци „Егмонт“ по-бързо да я изададе.

Не съм голяма почитателка на поредицата „Алена кралица“. Първата книга бе страхотна, втората - ужасна, третата - добра, а до четвъртата така и не стигнах. Това обаче не означава, че няма да прочета друга нейна поредица. А „Рушители на селенията“ звучи интригуващо. С две думи главната героиня открива, че е последната от древен род и че тя трябва да спаси света. А компанията, с която ще го направи, е доста разнообразна. Имаме безсмъртен човек, асасин, ловец на глави, фалшификатор, древна магьосница и оръженосец. Издателство „Сиела“ обяви, че ще издаде този роман. 

Адалин Грейс е един от новите автори, с които се запознах през тази година. Дебютният ѝ роман „Всички звезди и зъби“ ми хареса и заради това с интерес ще прочета и други нейни творби. В края на август 2022г. ще излезе „Беладона“ и аз вече съм я добавила в списъка си за четене. Анотацията и първата глава от романа, която е пусната в интернет за четене, разказват за момиче, което по чудо оцелява в една нощ, докато всички останали хора, включително и родителите ѝ, умират в балната зала. Години по-късно тя пристига при новите си настойници, за да открие, че духът на покойната съпруга на наставника ѝ броди из имението, а дъщеря ѝ е болна от същата болест, погубила и нея. И за да научи истината за трагедията, тя трябва да се съюзи със Смъртта.

Мисля, че тук няма какво да казвам. Вече много пъти в класациите казах, че „От кръв и пепел“ се е пръвърнала в любима моя поредица. В „Корона от позлатени кости“ картите се свалиха на масата и Попи и Кастийл научиха истината за кралица Илеана. А след откритията за това кой е бащата и предшествениците на Попи, а и самият финал, нямам търпение за април, когато „Егмонт“ ще я издаде. И тук ще включа друг роман на авторката - „A Shadow in the Ember“, който е част от нова поредица, но разказваща за герои от „От кръв и пепел“ и това са богът Никтос и негова съпруга. На българския пазар трябва да излезе още другия месец.

„Вещерия“ бе от поредиците, които смятах, че няма да се доиздадат на български. Това мислене бе породено от дългият период на издаване между втората и третата книга. Но за моя приятна изненада „Кръвовещ“ излезе някъде май месец и след бързия ѝ прочит очаквам четвъртата книга, с която ще се сложи край на поредицата. Опа, сега видях, че ще има и пета книга, така че явно няма да е финална. Много съм сигурна, че „Witchshadow“ ще се превърне в любимата ми книга до момента от „Вещерия“, защото е фокусирана върху Изьолт и нейните дарби. В страницата си във фейсбук и инстаграм „Егмонт“ обяви, че романът ще бъде издаден през април и стискам палци да не сменят датата. 

Ето го и него - последното ревю за 2021г. Не съм подбрала „Дълбините“ поради някаква специална причина. Просто смятах това да е последната книга, която да прочета за тази година, но плановете ми се промениха и я прочетох по-скоро, а Goodreads ми посочи, че е неин ред за ревю. Спомням си, когато излезе, как почти всеки профил, който следя в букстаграм, говореше за „Дълбините“. Още тогава я добавих в списъка си за четене, но както знаете, излизат все нови и нови книги, и успях да си я взема чак миналия месец.

Анотацията много добре дава представа за какво иде реч в романа и заради това няма да се задълбочавам в сюжета. Ще кажа само че съм голяма почитателка на цялата история с потъването на „Титаник“ и много ми допадна, че някой е решил отново да ни пренесе в онази епоха и на онова трагично пътуване. Алма Катсу представя доста герои, но този, който се поява най-често, е Ани - стюардеса на „Титаник“, а по-късно - медицинска сестра на „Британик“. Чрез нея са представени богаташите и работниците. Читателят се запознава с нея не на борда на кораба, а в приют за душевноболни „Морнингейт“, Ливърпул. Ани живее в него четири години след потъването на „Титаник“, тъй като е намерена с амнезия. В него тя започва да си спомня част от спомените си и така се съгласява с предложението на стара нейна приятелка да отиде при нея на „Британик“, за да работи. А когато Ани се качва на плаваща болница, спомените ѝ за преживяното на „Титаник“ се завръщат. Личи си, че Ани е мила, добродушна и отзивчива. Но колкото повече напредваше сюжетът, толкова осъзнавах, че нещо не е наред с нея и така и не успях да я харесам. 

Второстепенните герои в „Дълбините“ са повече, отколкото очаквах. Тези, които имат по-важна роля, са Марк и Керълайн Флетчър, Уилям Стед, Джон и Мадлен Астор, лейди Дъф-Гордън и съпругът ѝ и Бенджамин Гугенхайм - всички до един аристократи, както и Дей и Лес - боксьори и крадци. Една приятна изненада бяха разказите за миналото на голяма част от второстепенните герои, като по този начин успях да ги опозная по-добре. Така младата Мадлен Астор ми стана симпатична. Нейната история е като на повечето млади богаташки: расте с идеята, че трябва да се омъжи за богат мъж, а навършвайки 20 години, го прави. След което заминава на меден месец, през който се готви да стане майка. Въпреки че семейството ѝ има пари, то е от новобогаташките и много от аристократите не го взимат на сериозно. Може би това е и причината Мадлен да е по-състрадателна от лейди Дъф-Гордън например и да се вслушва в думите на другите. Общото между нея и Уилям Стед - друг пасажер, е, че вярват в окултното. Тук споменавам, че през онзи период ясновидците и гадателите са били модерни. Реално обаче повечето хора въобще не са вярвали, че притежават някакви дарби, а просто са се забавлявали на техен гръб. Господин Стед обаче не е като тях. Той посвещава част от живота си на окултизма и присъства на повече от един ритуал и това, което вижда със собствените си очи, го кара да осъзнае, че в света съществува паранормалното. 

Най-интересни обаче ми бяха Марк и Керълайн Флетчър. В началото бе заради усещането на Ани, че познава отнякъде Марк, но после исках да науча миналото им. Научава се, че Марк не е благородник и че обича да залага. Тоест той и съпругата му са от различни светове. Тогава как са се запознали? Също така коя е Лилиан - жената, която и двамата са обичали, и какво е станало с нея? И Алма Катсу дава отговор на въпросите ми. Имах си свои терои, които частично се оказаха верни, но някои от разкритията наистина ме изненадаха. Дей и Лес са сензациите на борда, ако мога така да се изразя. Двамата са боксьори и докато тренират в салона събират два вида публика - мъже, които да залагат кой ще победи, и жени, които да се заглеждат по потните им тела. Лес обаче използва тези тренировки и за набелязване на хора, които да обере, за да може да има по-лесно начало с Дей в Ню Йорк. И въпреки че Дей е по-високият и по-силният от тях двамата, той е и по-мекушавият. Не желае да причинява злини на хора, които не са му направили нищо лошо. Опитва се да подкрепя Лес, но в дадем момент осъзнава, че повече не може да го прави. Не и ако Лес го вижда само като средство. 

Колкото и да харесах „Дълбини“, книгата си има и своите минуси. Например дългите обяснения, които на моменти ме отклоняваха от основното действие. Също така очаквах по-голямо възхищение на поне един от героите спрямо „Титаник“. Все пак плават на един от най-големите по онова време кораби. Да не говорим, че за вечерта на потъването са отделени няколко страници. Няма описания на страха, притеснението и дори надеждата им. Но се разочаровах най-силно от липсата на паранормалния елемент. Идеята е, че именно заради този дух „Титаник“ и „Британик“ отиват на дъното на океана. Ако не се броят последните двадесет страници, в които информацията е разхвърлена, нищо съществено не се казва за духа. Смятам, че идеята на Алма Катсу е чудесна - да вплете трагедиите и паранормалното, но не се е справила с написването ѝ. 

Колкото и да се опитваме да харесаме всички герои в дадена книга, това няма как да стане. Винаги ще се намери някой, който да ни подразни. Така че предпоследната класация за годината е посветена именно на тези персонажи. 

Тези от вас, които са чели „Смъртоносна академия“ и ревюто ми за творбата и имат подобно на моето мнение, може би ще се изненадат, че Орион присъства тук. Това е така, защото не съм критикувала неговия персонаж. Но когато се чудех кого да включа в „Дразнещи персонажи“, името му се появи в ума ми и се замислих за него. И осъзнах, че в дадени моменти наистина съм се подразнила от него. Например, когато следваше Ел като кученце, въпреки че тя не искаше компанията му, когато не се вслушваше в съветите на приятелите си или когато се впускаше в някоя битка без реален план.

Ревю на книгата - тук.

Още една изненада. Джон Уотсън е един от най-известните персонажи в литературната история. Много хора му се възхищават и биха искали да бъдат като него. Признавам, че Уотсън е добър и винаги готов да помогне на човек в нужда. Но това, което не мога да проумея, и това, на което се дразня, е невежеството му. Та той е доктор, за бога! Мъж на науката. Тогава как не можеше да забележи видими следи на местопрестъпленията преди Холмс да му ги покаже или пък да не свърже уликите? А накрая да възкликва колко е умен детективът и егото на Шерлок да расте.

Ревю на книгата - тук.

В „Змия и гълъб“ много харесах Рийд. Почтен, честен и справедлив. Разбира, че Лу е вещица и въпреки че цял живот е бил обучаван да убива вещиците, той осъзнава, че не може да я вини за делата на другите. Всъщност все още го харесвам, просто в „Кръв и мед“ дотолкова не знаеше какво иска, че се ядосвах. Разбирам, че му е трудно да свикне с идеята, че е дете на вещица и че самият той притежава магия. Отделно губи любим човек, за да спаси друг. Такъв е животът обаче и Рийд трябва да приеме съдбата си. Накрая го прави, но преди това сменя мнението и позициите си поне десет пъти.

Ревю на книгата - тук.

Нова изненада. Очаквах те ли да го включа? Предполагам, че не. За мен Хари страда от липса на внимание. Толкова години никой не се е интересувал истински за него, че когато отива в „Хогуортс“, намира си приятели, става търсач в отбора по куидич и всяка година по някакъв начин побеждава Волдемор, той се опиянява от вниманието на околните. Не си го признава, може би и аз нямаше да го забележа, ако не бе сцената в „Хари Потър и Орденът на феникса“, в която той толкова отчаяно иска да помогне на Сириус, че не се замисля над възможността това да е капан. Хърмаяни оцелва в десетката с думите си: „все ти се иска да спасяваш някого“. Дълбоко в себе си Хари желае да е значим и хората да го знаят. Та да, ядосах се, когато Хари толкова усърдно не желаеше да се съгласи с Хърмаяни, че Волдемор може би му праща това видение, за да го примами. И накрая точно това се случва.

Ревю на книгата - тук.

Много пъти съм изразявала мнение спрямо образа на Неста. В началото на „Двор от сребърни пламъци“ бе ядосана на целия свят. Разбирам я, че има травми от войната, но това не ѝ дава оправдание да се държи безразлично към Фейра и останалите. Отблъскваше дори Касиан, който се опитваше да ѝ покаже, че и той е бил на нейно място и че ще ѝ помогне, ако го допусне до себе си. Нараняваше близките си само и само за да не бъде тя наранената. Признавам обаче, че извървя дълъг път, за да се промени и да осъзнае грешките си.

Ревю на книгата - тук.

Реших днешната класация да я публикувам днес, за да ви честитя Коледа. Така че ви пожелавам една Весела Коледа, която да я прекарате в компанията на любими хора и да си създадете незабравими спомени, към които да се връщатате всяка година с усмивка на лицето. Темата, която съм ви подготвила за днес, е фентъзи светове. Реално тази класация се повтаря от 2020г., но тъй като 95% от книгите, които чета са фентъзи, няма как да не споделя част от интересните светове, които авторите са измислили. 

Седем кралства, които навремето са били едно общо. Ако трябва да избера герой, през чиито очи да опозная Превала и съседите ѝ, то казвам Раиса. Първо ще се разходя из лагера Демонаи, чиито обитатели създават амулети и гривни против силите на магьосници, след което ще се отбия до Двореца, за да обиколя тихите коридори преди да достигна градината, в която навремето първата кралица на Превала - Ханалеа, се е срещала с Краля демон. През почивния ден ще посетя една от планините, издигащите се над Двореца и града. А когато се наложи да замина за друго кралство, ще предприема пътуване до Ардън, за да посетя Одънов борд - мястото, на което река разделя две училища. Едното е военното училище „Уийн“, а другото - магическото училище „Мистверк“.

Един свят, създаден от седем острова, като на всеки от тях живеят хора с определени сили. Ще се кача на кораб, също като Амора, и първият остров, който ще посетя, ще бъде Арида - столицата на кралство Висидия. Той е характерен с душевната магия. Следващият, на който ще пусна котва, е Морнют - богат и пищен остров, известен с преобразяващата магия, от която обитателите му се възползват всеки ден. Я за да си променят цвета на очите, я да си сменят тоалета. Заинтригувана съм от третия остров - Валука. Неговите жители притежават елементална магия, която на свой ред се разделя на четири: земя, огън, вода и въздух. Жителят обаче може да си избере само един елемент за цял живот. От Валука преминавам на Керост - островът на времевата магия, след което на остров Сунтосу, характерен с лечебната си магия, и остров Кюрмана - обитателите му могат да левитират и да говорят в нечие съзнание. И за накрая оставям най-мистериозният остров - Зудо. Той бива отлъчен преди няколко години, но когато е бил част от Висидия, е бил известен със защитната си магия. По-точно обаче е известен с проклятията си, които в началото са се използвали за създаване на амулети против уроки и други защити.  

Години наред ще живея в Земите на човеците, докато не ме извикат в Среброгория, където сребърните елени са почти митични същества. Ще се опитам да не си спомням за Вещерски лес - домът на всички вещици и мястото, на което Аварис не желае да се връща. На север се намира Жарна земя, а още по на север - Червеноскална крепост. Кралството, което майката на Аварис управлява. Общото между всички кралства са магическите способности на повечето поданици. Мястото, за което обаче никой не предявява претенции, е Ничия земя. В тази област може да се срещнат най-различни създания от славянската митология. Затова запомнете добре: срещнеш ли самодива, побягваш презглава.

Тук говоря за двете кралства - Солис и Атлантия, които на пръв поглед нямат нищо общо. Дори са представени като добро и лошо. Но с течение на историята се разбира реално кое кралство какво е. В Солис боговете разговарят само с Възнесените - дълголетни хора, които представляват аристократите в държавата. Доста от тях са зли и подмолни, виждащи обикновените граждани като кръвна банка. Солис не е място, където гласно може да заявиш несъгласието си спрямо някой закон или да говориш неуважително за краля и кралицата. От другата страна е Атлантия. Кралство, което се смята за изчезнало, но всъщност съществува на запад от планините Скотос. Атлантийските богове спят някъде из двете кралства, а изконните потомци управляват страната. За да придобиете повече представа за атлантийците, си представете острите зъби на вампир и  дългият му, почти безсмъртен живот. Само че атлантиецът, за разлика от Възнесеният, може да контролира жаждата си за кръв и цени чуждите животи.

Трите най-големи държави във Вещерия са Карторската империя, Бившата република Аритва и Марстошката империя, а между тях се намира и Нубревна - малко кралство, което трябва да се бори за оцеляването си. Жителите на Вещерия също притежават най-различни магически сили. Например Сафия познава кой казва истината и кой - лъжата, Мерик управлява ветровете, сестра му Вивия - водите, Изьолт вижда различните нишки на човек и може да ги контролира, а Едуан надушва кръвта на всекиго и по този начин може да го проследи. Разбира се, има още куп други способности, които се споменават в света на Вещерия. Най-мистериозното място за мен е Карауенския манастир, в което се крият доста тайни, чакани да бъдат разкрити.

Започвам с ревюто, имайки предвид, че това не е първият издаден роман на Данна Донку. Тоест тя вече има опит с изграждането на фентъзи свят и неговите обитатели. Така че се надявах да нямам проблеми с тези два фактора. Преди да премина към героите нека ви разкажна на бързо за какво иде реч, тъй като самата анотация не дава ясна представа. В първата половина на книгата главните героини са две - кралицата на Валдопос и момиче от един от вулканичните острови („Узурпаторките“ си има карта, което е голям плюс за мен). Паралелно се разказва как Каландрия всъщност е станала кралица, а Амадея се е преместила от острова в столицата. С развитието на историята съдбите на двете жени се преплитат и те трябва да се изправят една срещу друга. Третият персонаж, който може да се счита за главен, Шен, се появава в третата част на романа и аз го приемам като единственото общо нещо между Каландрия и Амадея. Дотук няма никакви спойлери и не смятам да има нататък. 

Добре, трябва да издам един, защото върху него се гради образът на Каландрия. Тя е злодеят. Първоначално не става ясно, че това е нейната роля, но с всяка изминала глава и решенията, които взима, я превръщат във врага. Няма да ги коментирам. Само ще кажа, че сама постига всичко в живота си и е готова да прекрачи границата, което и прави, за да не излязат наяве лъжите ѝ. Идеята на Данна Донку е много добра - заедно с читателя проследява всеки миг от живота на Каландрия, за да покажа причините, стоящи зад взетите решения. Нито я съди, нито я подкрепя. Просто излага фактите. И точно заради това аз смятам Каландрия за един от най-добре изградените злодеи, за които съм чела. Преди да стане кралица Каландрия е била несигурна вещица, която се чуди по кой път да поеме. И дори когато планът се ражда в главата ѝ, тя все още не знае дали е редно да постъпи по този начин. Колебанията ѝ не спират изведнъж, а я следват до самия край на книгата. 

Нямам никакви забележки спрямо изграждането на Амадея. Тя е пълна противоположност на Каландрия. Знае какво е милост и състрадание, поставя нуждите на семейството си на първо място и търси начин как да се справи с трудностите в живота. Припознах се в нея заради интереса ѝ към ароматите и билките. И все пак смятам, че малко бе прибързано влюбването ѝ в Шен. Те нямаха почти никакви допирни точки, после Амадея замина за един от островите и когато се върна, ситуацията бе такава, че двамата се нуждаеха един от друг. Може би за друг това няма да е никакъв проблем, просто аз не харесвам подобни бързи романси. Шен спада към групата на потайните персонажи, което го прави още по-интересен за четене. Исках да науча защо е решил да подкрепи Каландрия, защо се държи хладно с непознатите и какво е миналото му. Разбира се, Данна Донку дава отговор на тези въпроси и не останах разочарована. Харесах и Амадея, и Шен, но опознах най-добре Каландрия и от всички герои чувствам нея най-близка.

В мини ревютата си в инстаграм и Goodreads споделих, че „Узурпаторките“ по нищо не отстъпва на чужденстранните фентъзи романи и продължавам да го мисля. Книгата не съдържа много напрегнати моменти, но това не пречи да задържи интереса на читателя. Затова ако ви се чете фентъзи книга от български автор с добре изграден злодей, ви препоръчвам „Узурпаторките“.

Много обичам, когато вляза в книжарницата, да загубя представа за времето поради търсенето на подходящо четиво. Това са едни от любимите ми моменти. Разбира се, някои от книгите са ми допаднали, други - не, но нима това не е вълнуващото при започването на една творба? Днес ще ви споделя някои от спонтанните романи, като една част от тях съм прочела, а друга - тепърва ще ги започвам.

Единствената ми покупка от Панаира на книгата, който се проведе този месец. Причината за това е, че в следващите месеци ще излизат интересни книги и си пазя парите за тях. А и в момента имам предостатъчно книги, които чакат да бъдат прочетени. „Страхосказания“ е сборник от страшни разкази. Всеки от тях е написан от различен автор, а Стивън Джоунс всъщност е инициаторът зад този проект. До момента съм прочела един единствен разказ и той не е толкова страшен, но в по-късен етап ще се разбере дали всичките ще са само страховити, или ще има и такива, които плашат.

Чела съм доста положителни ревюта за романа, но също така и отрицателни. Предвидила съм я за януари или февруари и май ще я започна без никакви очаквания, за да не остана разочарована. Въпреки че при дебата между Радев и Герджиков, президентът сподели, че я прочел и много му е допаднала. Така че ще видим дали мненията ни ще съвпаднат. Реших да си я купя, защото е роман, разказващ за български занаят и култура. Отделно са включени много български думи, чието значение не знам поради факта, че от години не се използват.

Доста говорех за тази книга, докато я четях през октомври месец. Най-вече заради нестандартния начин на прочит и идеята за прераждането на душите. Действието в книгата се развива за около сто и петдесет години, като за този период се появяват доста личности, които са интересни за опознаване, тъй като се различават една от друга. Ако искате да научите какво е общото между Шарл Бодлер, германски бежанец и чародейка от остров в океана, прочетете романа.

Ревю на книгата - тук. 

Гледайки списъка си в Goodreads, виждам, че около 90% от прочетените книги са на вече познати за мен автори, което прави тази класация колкото трудна, толкова и лесна. Това е така, защото трябва да избера пет автори, които са ми направили впечатление през тази година, а реално съм впечатлена от едва два или три автори, и затова реших да включа и писатели, които не са ми допаднали чак толкова много за едно по-голямо разнообразие в класациите.

Смятам, че Т. Дж. Клун има лесен и достъпен за разбиране стил на писане. Създал е многопластови персонажи, с които един ден не може да премине скучно, и е засегнал актуални теми. Проблемът ми с този автор е, че той се е фокусирал прекалено много върху идеята да покаже, че децата на острова са обикновени и заслужават да живеят нормален живот. Те имат магически способности! Редно е къщата, в която пребивават, да прелива от магия и необикновеност. А, и да спомена, че стилът му на писане е нож в две остриета. Да, разбираем е, но липсва хубава изразеност и думите му не успяха да ме пренесат на острова и приключенията на героите, които бяха сведени до нула в присъствието на Лин и следователно на читателя.

Ревю на книгата - тук.

Силвия Морено-Гарсия по един прекрасен начин е пресъздала мексиканската атмосфера (и то най-вече в лицето на Ноеми) и тази на старо английско имение, закътано в планината, от което ще те побият тръпки. С две думи заглавието отговаря перфектно на представата за романа. Няма да коментирам, че „Мексиканска готика“ се определя като хорър, а реално е готика. Мисля, че това е една от малкото творби, чиито повече герои намразвам, след като ги опозная. За което браво на авторката. По принцип трябва да е обратното, но тук с всяка разкрита тайна се чудиш как може да има такива хора като семейство Дойл. Основната ми забележка към Силвия Морено-Гарсия е, че не се е възползвала пълноценно от 280-те страници на „Мексиканска готика“ и е сбутала всички важни събития в края на книгата.

Ревю на книгата - тук.

Това е от авторките, които ще следя с интерес. „Всички звезди и зъби“ е нейният дебютен роман и като такъв е успяла не само да представи основните герои и част от тяхната история, но и да разкаже за всеки от седемте магически острова. Личи си, че Адалин Грейс има въображение и знае как да пренесе идеите си на листове хартия. Много ми допада, че е решила да не създава любовен триъгълник, защото знаете мнението ми за него, и че е направила обрат в историята за първия крал на Висидия. 

Ревю на книгата - тук. 

Алма Катсу се е заиграла с трагичната история на „Титаник“ и е решила да включи свръхестествени елементи. Страхотна комбинация. Винаги съм харесвала да чета или да гледам за аристократите и техните подчинени. Така че ако сте фенове на „Имението Даунтън“, смятам, че „Дълбините“ ще ви допадне. Творбата включва пасажери от различни класи, стюардеси и стюарди, както и окултни елементи. Авторката едновременно разказва как протича денят на един богаташ и на един работник. В същото време обаче представя и тяхното минало, за да се разбере как са стигнали до качването на борда на „Титаник“. Единствената ми критика към Алма Катсу е, че е обърнала прекалено много внимание на дните преди сблъсъка на „Титаник“ с айсберга, а моментът на потъване е описан в пет страници.

Ревю на книгата ще бъде публикувано скоро.

Реално не се срещам за първи път с творчеството ѝ, но реших да я включа в днешната класация, тъй като не съм чела нейна творба от 2018 година и почти не си спомням дали е добра в изграждането на герои и в писането на интересни истории. За една година прочетох и трите книги от поредицата, които излязоха на нашия пазар, което може само да ви говори, че „От кръв и пепел“ ми хареса и то доста. Описанията не са излишни и прекалено дълги, отношенията между героите се градят и бавно и постепенно, позволявайки на читателя да ги опознае, и най-важното за мен - историята е замислена предварително. Тоест Дженифър Л. Арментраут още от самото начало знае какво иска да разкаже и въпреки че първите две книги от поредицата са издадени в една година, написаното със сигурност не е през пръсти и недообмислено. 

Ревю на книгата - тук.

Тази година реших да бъда по-обективна спрямо прочетените книги. И поради тази причина раздадох доста ниски звезди. Така че в днешната класация ще ви представя книгите, които са ме разочаровали.

Това е първата книга, която прочетох за 2021г. Избрах я тематично - по заглавието. Започнах я с високи очаквания и въпреки че ми бе трудно да навляза в историята (незнайно защо), продължавах да се надявам, че накрая ще дам висока оценка. Да, историята е интересна, има любопитни моменти, свързани с Дженюъри и семейството ѝ, и голямо разнообразие от светове, които да се опознават, но ето че нещо ми липсваше, за да се насладя пълноценно на „Десетте хиляди врати на Януари“.

Ревю на книгата - тук.

Когато чета втора книга от трилогия, винаги имам едно притеснение - ще я харесам ли най-много от всичките творби, или не. В ревюто си не съм споделила, че ме е разочаровала. Предполагам, че дните след прочита наистина ми е допаднала, но с изминаването на месеците и сравнявайки я с други продължения, осъзнах, че съпоставайки я със „Змия и гълъб“ е по-слаба. Действието е плавно и героите внимателно обмислят плана, но се дразнех, че Рийд отблъсква Лу и на всеки няколко глави от романа сменя мнението си относно своите способности. 

Ревю на книгата - тук. 

Явно с Шуаб няма да се спогодим. До момента съм прочела по поне една книга от поредиците ѝ, които са излезнали на българския пазар, и нито една от тях не мога да кажа, че ми е любима. Страшно много искам да я харесам, защото си личи, че има талант, но уви, явно няма да стане. Ако изключим Хенри, другите герои ми допаднаха, четях с интерес за преживяванията на Ади в миналото и се възхищавам на образа ѝ, но както стана с „Десетте хиляди врати на Януари“, нещо не ми достигна, за да дам на „Невидимият живот на Ади Лару“ повече от три звезди.

Ревю на книгата - тук. 

Попаднах на нея в Goodreads и анотацията (както и корицата) ме заинтригуваха. Магия, училище за магьосници, което убива учениците си, и трудности, с които героите да се справят. Звучи привлекателно, нали? Само че написаното се различаваше от представите ми. Браво на Наоми Новак, че е включила повече от двама второстепенни герои, но къде бяха те през по-голямата част от историята? Не се сещах за тях, докато не се появяха. Не добро обяснение за магията, която Ел и съучениците ѝ притежаваха. Описанията бяха прекалено дълги и включени в неподходящи моменти и докато ги четях, забравях кое е основното действие. С две думи добра, но недоразвита идея.

Дори не я довърших. Останаха ми сто-петдесет страници и след едноседмична борба просто се отказах да ги прочета. Идеята за седемте принца на ада, които носят имената на седемте смъртни гряха, ме очарова. Както и обстановката на острова, на който Емилия живее със семейството си. Но забавеното действие и четиристотинте страници, през които почти нищо не се случи и нито една тайна не се разкри, ме накараха да ѝ дам оценка 2,50.

В почти всички, да не кажа във всички, творби от фентъзи жанра главният или главните герои се борят срещу злото. Злодеите могат да бъдат както истински зли, така и хора, които по един или друг начин са станали лоши. Днес ще ви представя петима злодеи, които са ми направили най-голяма впечатление през 2021г. 

Реално се запознах с Командирът във втората книга от поредицата, но в „Красив мрак“ образът му се затвърди. Благодарение на своя ум, хитрост и съобразителност се възкачва на трона на Венда. Безмилостният му характер е причината народът да се страхува от него и да изпълнява заповедите му без протести. И точно защото вярваше, че е безпогрешен и велик, бе победен.

Ревю на книгата - тук. 

В момента дочитам „Злодей“ и въпреки че все още не съм стигнала до финала на творбата, от прочетенето дотук ми стана ясно, че именно Ели е злодеят в историята. Той възприема не-обичайните или н.о. като сенки на техните предишни съществувания. Втълпил си е, че само той може да избави света от тях, защото те нямат право да живеят втори живот. Иронията е, че Ели не е по-различен от жертвите си и че не е героят, за какъвто се смята, а злодеят. 

Ситуацията с Люк е каквото и с Тъмнейший. Харесвам го. Персонажът му е многопластов и дори когато смяташ, чи си видял всичките му лица, той те изненадва с ново. Той е вихрушка от емоции. В един момент изпитва задоволство, че е надхитрил Ади, но в следващия може да се разбеснее, че тя не е готова да се предаде и да му даде душата си или пък че е намирала вратичка в сделката им.

Ревю на книгата - тук. 

Джакс не е точно злодей, но и не е положителен герой в поредицата. Някъде посредата е. Принцът на сърцата има много лица и той сам решава кое кога и на кого да покаже. Малцина са тези, които го познават истински. Определено мога да кажа, че е егоист и още много други неща, но в същото време се различава от останалите орисии, които не знаят, не могат или не искат да чувстват. Без значение от какви мотиви се водеше, Джакс винаги помагаше на Тела и заради това го харесах. Така че очаквам издателство „Бард“ да ме зарадва с новината, че ще издаде „Once Upon a Broken Heart“. 

Ревю на книгата - тук.

Трябва да се възхитя на този образ. Каландрия постигна всичко в живота си съвсем сама и се бори до последно, за да го запази. Става съпруга на краля чрез лъжи и измами, а по-късно управлението ѝ се крепи именно на заблудите, които е плела години наред. Амбициите ѝ са по-големи, отколкото възможносттите ѝ, и в даден момент кроежите ѝ излизат наяве. Не се притеснява да жертва някого в името на целите си, дори и собствената си дъщеря. 

Ревю на книгата ще бъде публикувано съвсем скоро. 

„Корона от корал и перли“ е дебютният роман на Мара Ръдърфорд и като такъв е написан много добре. Още от анотацията ми допадна идеята за океанския народ, който поставя на пиедестал красотата. А и трябва да спомена, че корицата е прекрасна и само заради нея бих си взела книгата. С всяка следваща глава става ясно, че Мара Ръдърфорд е замислила „Корона от корал и перли“ да не е самостоятелна книга, а дуология. Ще поясня защо. Действието се развива плавно, дава се шанс на читателя да опознае новия свят и неговите обитатели и самите мащаби на плана на главните герои не позволя той да се изпълни в една единствена творба. Така че авторката се е постарала да разпредели сюжета на две и финалът го доказва. С две думи няма нищо общо с „Бунтът на кралицата“ например, където той бе задоволителен и слагаше окончателен край на историята, но авторката бе решена да напише ненужно продължение. 

Нор е отраснала с идеята за красотата и колко ценна е тя; как тя може да отваря врати навсякъде. Но когато се стига до момента, в който трябва да спаси сестра си, тя въобще не се сеща за нея. А когато получава белег, колкото и мъничък да е той, Нор си отдъхва. Вече не е нужно да следва стриктно правилата на властната си майка, чиято мечта е една от дъщерите ѝ да стане следващата кралица. И така Нор живее по-безгрижен живот, в който може да се гмурка на дълбоко и да търси перли, с които семейството ѝ се препитава. Дълбоко в себе си обаче тя желае да напусне ограничената Вариния и да опознае обширния свят. Мечта, която смята за невъзможна, защото всички знаят, че избраницата ще бъде нейната близначка. Но съдбата си знае своето и Нор заминава за Илара, за да се омъжи за престолонаследника. Пристигайки в двореца обаче, тя открива, че не всичко е такова, каквото изглежда, и трябва да покаже своите умения като непокорство, прозорливост и дори доброта. 

Очаквано Зейди е пълна противоположност на Нор. Не знам дали заради бремето, лежащо върху раменете ѝ, или защото си е такава по рождение. Без значение кое от двете е Зейди смирено изпълнява наставленията на майка си и се държи като истинска бъдеща принцеса. Тя обаче не е робот, а любовта не избира при кого да отиде. И Зейди се влюбва. Толкова силно обича момчето, че е решена на всичко само и само за да остане във Вариния. Прави и немислимото, за да го постигне. И успява, но на каква цена? Постъпката ѝ я издигна в очите ми, защото за нея се изискваше голяма смелост и непоколебимост.

Когато Талин се появи за първи път, не знаех каква е неговата роля. Имах една теория, но тя се оказа невярна, за което браво на Мара Ръдърфорд, защото ме изненада. Като втори син бремето да управлява кралството, не го засяга. Това му позволява да се държи по-свободно и да се отклонява от кралския протокол. Ако към това добавим и факта, че е мил, любезен и храбър, е разбираемо защо Нор го хареса толкова много. Талин е мъж, здраво стъпил на земята, най-вече защото от малък е научен да бъде командир, а не крал. Отделно ролята на майка му има важно значение, тъй като именно тя го е научила да бъде добър и състрадателен; да не пренебрегва чувствата на другите. 

Не мога да кажа дали авторката е искала да създаде някакъв любовен триъгълник между двамата братя и Нор, но такъв така и не се появи. Е, в началото, но заради хладното държание на Серен бързо го отписах. Той е типичният представител на аристократите - надут и безразличен. Смятам, че Серен е станал такъв, защото не е имало никого, когото да го закриля и обича. Да, майката на Талин - Талия, се е опитвала по някакъв начин да компенсира отсъствието на първата съпруга на краля, но все пак се е грижила повече за собствения си син. Въпреки надменното му държание Нор несъзнателно спечели част от сърцето му. Определено бих казала, че Серен е много сложна личност и една книга не стига, за да бъде опознат. 

Финалът е задоволителен. Не завършва с някаква сцена, която те кара още утре да подхванеш следващата книга, но и пък те оставя с въпроси. Така че ако търсите роман с добре изграден свят и герои, както и силна връзка между две сестри, ви препоръчвам „Корона от корал и перли“.

Във всяка една творба има герои, които изпъкват. Без значение дали заради своите добри, или лоши черти. Тази седмица ще наблегна именно на тези персонажи, като днес ще споделя героите с храбри постъпки. 

Действието се развива през петдесетте години на миналия век. Днес е сравнително по-лесно жена да пробие в киното, но за онова време не е било. Дори и жените да са имали талант е трябвало да се борят по един или друг начин, за да ги забележат и да им дадът добра роля във филм. Евелин Хюго е такави личност, която трудно се отказва и в някои ситуации е прекрачвала границата на разумното, за да постигне целта си. Евелин е сложна за разбиране, но животът ѝ я е накарал да взима трудни решения. Но от началото на своята кариера до последния ѝ дъх, тя се бори за това, което желае, и нито за миг не ѝ хрумва да се откаже.

Ревю на книгата - тук. 

Имам смесено мнение за книгата като цяло, но няма как да не се възхитя на Ади. Ако не се лъжа Ади е на седемнадесет или двадесет годишна възраст в началото на „Невидимият живот на Ади Лару“. С две думи прекалено млада, за да преживее всички трудности, които животът ѝ поднася. В началото ѝ е тежко - всеки неин познат не я помни, и по някакъв начин е нужно да се справи с новата реалност. И тя го прави. Да, има много самотни моменти, в които Ади се пита дали сделката с дявола си заслужава, но от друга страна ги има и онези щастливи моменти, в които науча или вижда нещо ново или пък се запознава със стотици различни личности, от които може да се поучи. 

Ревю на книгата - тук.

Друга творба, която хем харесвам, хем не. Неста също е сложен персонаж и въпреки че разбирам постъпките ѝ, не я защитавам по никакъв начин. Отношението ѝ спрямо приятелите и семейството ѝ е обидно и то при условие че Фейра искаше да помогне на сестра си. Неста обаче предпочетете да се впусне в бурния начин на живот и да не мисли за нищо друго, освен за себе си. И няма нищо лошо в последното, но не и когато нараняваш близките си, на които им пука за теб. Всеки греши и понякога силата се намира именно в осъзнаването на грешките и опита да ги поправи. И Неста намери тази сила.

Ревю на книгата - тук. 

От анотацията на романа несъзнателно си създадох мнение за Попи. Предположих, че ще бъде покорна и сляпо ще изпълнява заповедите на висшестоящите. Мисля, че това е първият път, в който съм сгрешила толкова много за даден герой. Попи се оказа всичко друго, но не и покорно момиче. Булото, което носеше, не ѝ пречеше да си задава въпроси, които имаха неудобни отговори. Още преди Кастийл да се появи тя бе решила да не следва предоопределения за нея път, което е колкото смело, толкова и страшно. Нито веднъж обаче не позволи страха да вкопчи ръце в нея и продължи да се бори срещу враговете си и да се изправя пред изпитания.

Ревю на книгата - тук.

Елънд Венчър е познат от първата половина на поредицата „Мъглороден“, състояща се за момента от шест книги, като първите три разказват за един период от историята на планетата Скандриал, а останалите - триста години по-късно. Та в „Последната империя“ Елънд е представен като благородник, който обаче вярва, че бедната прислойка в империята може да бъде свободна. Краят на романа води до възкачването на Елънд на престола. И именно в „Кладенецът на възнесението“ се показва истинският му потенциал. Не знае как се управлява страна и то такава, която години наред е тъпкала част от народа. Страхува се, че може да допусне грешки, но благодарение на приятелите си той се изправя пред страховете си и в третата книга той вече е самоуверен император, готов на всичко за поданиците си. 

Ревю на „Мъглороден“ ера 1 - тук. 

Закъснях с втората тема, но нямах възможност да напиша поста тези дни и предпочетох да изчакам да намеря свободно време, което да посветя на днешната тема. Която е „най-добри книги“. Признавам, че ми бе трудно да определя само пет книги, но това ме накара да се замисля реално кои са книгите, които са ми направили най-силно положително впечатление. Споменавам, че някои от заглавията с „December TOP 5 Очаквани книги за 2021г.“ ще се повтарят.

Бях чела някъде, че с всяка книга Касандра Клеър става по-добра като писател и няма как да не се съглася с твърдението. В творбите ѝ има повече от един главен персонаж, като всички са добре развити и техните недостатъци печелят симпатията на читателя. Така че няма нищо учудващо, че „Верига от злато“ си печели място в тази класация и вече очаквам с нетърпение нейното продължение, за да разбера какво точно ще стане с Джеймс и Корделия, с Люси и Джеси и техните проблеми. 

Ревю на книгата - тук. 

Въпреки че „Легендата“ ми хареса с една идея повече от „Финал“, смятам, че последната книга от трилогията е добър край за Скарлет, Донатела и Легендата. В нея се разкриват всички тайни, появили се още от „Каравал“ и се обяснява защо преди всички тези години майката на Скарлет и Тела е изчезнала. Разбира се, магията е неизменна част от приключението на героите, които трябва да се изправят очи в очи както с лошите орисии, така и с личните си проблеми. 

Ревю на книгата - тук. 

Както споделих в „December TOP 5 Очаквани книги за 2021г.“, доста време чаках издаването на „Кръвовещ“ и чакането си заслужаваше. В книгата има разнообразие от главни и второстепенни персонажи, битки, интриги и тайни. Трудно е действието да бъде разказано от четири-пет гледни точки. Сюзан Денърд обаче се е справила със задачата, като единственият минус е бавното разкритие на споменатите тайни, но пък на фона на всичко останало, мога да го преглътна.

Ревю на книгата - тук. 

През последните години на българския пазар се появиха доста добри книги от български автори. Затова и гледам да чета поне една-две на година (знам, че е малка бройка, но това е заради факта, че си подбирам авторите и техните книги). Харесвам Цветелина Владимирова като автор и много се развълнувах, когато научих, че ще издава фентъзи творба, чийто свят е напълно измислен. Имах ли високи очаквания за „Червенохалата“? Имах! Оправдаха ли се те? До голяма степен! Въпреки дребните минуси новият роман на Цвети е наистина добър и вярвам, че си заслужи мястото в класацията. 

Ревю на книгата - тук.

Четох много смесени мнения относно „От кръв и пепел“. Гледам да не се влияя от чуждото мнение, но в този случай имах леки колебания дали да продължа с поредицата, макар че „От кръв и пепел“ ми хареса. И се радвам, че се вслушах в себе си, защото се влюбих в „Кралство на плът и огън“. За пореден път потвърдих твърдението, че втората книга в една поредица е най-добрата от всички. Но пък има още цели четири книги, докато разбера дали „Кралство на плът и огън“ ще си ми остане любима.

Ревю на книгата - тук. 

Първи декември 2021г. вече е тук и мога да започна с класацията си. В тазгодишната се опитах да разнообразя и се надявам да се е получило и да няма много повтарящи се теми от предишните класации. Днес ще ви споделя петте книги, които най-очаквах да бъдат издадени през 2021г.

Карън Макменъс всяка година изненадва читателите си с нова книга и аз не пропускам възможност да си я купя. Бях развълнувана за „Братовчедите“, тъй като самата анотация е доста мистериозна и свързана с тайните в едно семейство. Останах доста изненадана от финала на творбата и въпреки малкото неясности ѝ дадох 4✩.

Ревю на книгата - тук. 

Имали нужда казвам каквото и да е за книгата или автора. Ще споделя само че все още имам противоречиво мнение за творбата. В началото ѝ дадох 4✩, после ги намалих на 3. Продължавам да смятам, че едни четиристотин страници от „Двор от сребърни пламъци“ бяха излишни и някои от секс сцените ми идваха в повече, но пък появата на Гуин и Емъри и тяхното приятелство с Неста ми допадна. И все пак говорим за Сара Дж. Маас, която още е една от любимите ми авторки, и чакам с нетърпение книгите ѝ.

Ревю на книгата - тук. 

Запозната съм с творчеството на Дженифър Л. Арментраут с поредицата ѝ „Лукс“. Съпоставайки я с „От кръв и пепел“ определено намирам разлики, но като цяло знаех какво да очаквам от авторката като стил на писане. Бях си добавила новата ѝ книга в списъка ми за четене преди издателство „Егмонт“ да сподели, че ще я издават. Научавайки новината, бях много радостна и побързах да си я купя. А сега поредицата „От кръв и пепел“ е сред любимите ми поредици.

Ревю на книгата - тук. 

Знаете ли откога чакам „Кръвовещ“ да се издаде? От май 2017г.! Вече бяха загубила надежда, че ще я преведат на български, но ето че 2021г. се оказа благоприятна за мен и „Егмонт“ я издаде. По принцип не харесвам да чакам дълго време за една книга, но в този случай запълних времето с препрочита на първите две книги от поредицата. Имах високи очаквания за „Кръвовещ“ и те се оправдаха. А сега трябва да дочакам април 2022г., за да взема в ръце и „Witchshadow“.

Ревю на книгата - тук. 

Книгата обаче, която чаках най-много, е от новата поредица на Касандра Клеър за ловците на сенки, разказваща за децата на Тес, Уил и компания. На някои може и да му е омръзнала от тази общност, бореща се със злото, но аз не съм от тях. Най-вече когато става дума за Джемс, Корделия, Луси, Матю и др. Не останах разочарована от прочетенето и очаквам превода на „Верига от желязо“. 

Ревю на книгата - тук.