„Стихия в кръвта“ от Валентина Игнатова

Макар и с огромно нежелание, Кирил се съгласява да прекара последната си лятна ваканция, като помага на баба си в къщата ѝ за гости в родопското село Бяла Гела. Връстниците му – амбициозният Николай и избухливите близнаци Александър и Максим, също се завръщат за началото на сезона. След години отсъствие към тях изненадващо се присъединява и приятелката им от детство Кристина, а с нея идват и проблемите.

Селото е превърнато в модерен туристически център и всеки има задължения, които ще вгорчат живота им през трите изпълнени с труд и скука месеци. Скоро обаче тийнейджърите разбират, че това лято няма да е като никое друго.

Появата на двама немски изследователи, които вярват в съществуването на древен магически култ, ще преобърне всичко. Учените въвличат младежите в търсенето на нещо, което се оказва много повече от легенда...

„Стихия в кръвта“ е първата българска книга, която чета за годината, и признавам, че я харесах. Това, че е около 300 страници, е хем плюс, хем минус. Валентина Игнатова можеше да създаде още по-добър свят, да даде повече информация за героите и дори да представи стихиите по-задълбочено. В началото дадох 5 звезди на книгата, но сега, почти месец, след като я прочетох, съм по-склонна да променя оценката на 4 звезди, защото въпреки интригуващия сюжет има какво още да се очаква от „Стихия в кръвта“. Това ще бъде едно от малкото ми ревюта, в което ще говоря свободно и предполагам, че ще съдържа спойлери, така че четете на ваша отговорност.

Започвам с Кристина, защото като единствено момиче в цялата група нямаше как да не я харесам. Личеше си, че иска отново да стане близка с приятелите си от детството и че полага усилия да го направи. И все пак на моменти ми изглеждаше много наивна и прекалено емоционална - за най-малкото започваше да трепери и да се затваря в себе си. Също така много ми заприличаше на някакъв пасивен герой, който не знае какво да предприеме, ако не изпадне в някаква ситуация. Самата анотация малко ме обърка за ролята ѝ в книгата, тъй като пише, че с нея идват проблемите, а основната връзка между Кристина и германците е, че е работила при възрастния професор. Самата тя си няма и на идея за плановете на двамата изследователи, така че по никакъв начин не мога да кажа, че заради нея групата преживява толкова трудности.

Историята започва с това как Кирил пристига в селото, къдете живее баба му, и в началото го възприех като лидерът на групичката им, но постепенно осъзнах, че не е. Да, приятелите му се допитваха до него и често бе буфер между близнаците и Николай или пък между тях и Кристина, но реално не виждам с какво е повече от другите. Кирил не ми е любимецът и причината за това е липсата му на емоция и дори на моменти голямото му его за себе си. Не разбирам как може да игнорира в продължение на часове Кристина и след това да се присети, че има момиче, което го харесва. Дори бих приела, че липсата му на допир, когато се свързва със стихията Огън, иска да покаже на читателя, че е безчувствен.

Близнаците - Макс и Алекс, ги харесах от самото начало. Те вкарват хумор в напрегнатите ситуации и са едно разнообразие от типичните сериозни герои. През първите страници ги смятах за глупаци, но постепенно осъзнах, че въобще не са такива. Двамата не могат да са по-различни - единият е сериозен (Макс), а другият - вечният шегаджия. И ето тук идва още едно разминаване с първоначалното представяне на героите - в началото Макс и Алекс са винаги усмихнати и готови да скочат с главата напред в някоя бела, а изведнъж се чудиш как за по-малко от 100 стр. толкова се промениха. Николай ми е най-мистериозният персонаж от всичките петима герои. Да, научава се нещо за семейството му и как се е държал като малък, но какво за тийнейджърските му години и мечтите му? Дори можеше да се наблегне на силите му, защото неговите определено са най-любопитни.

Стигам и до частта със стихиите - огън, вода, земя, въздух и луна. Няма да е изненадващо, като ви кажа, че точно те ми бяха най-интересни. Откъде са се появили, как контролират силите си и кои са техните последователи - исках да науча всичко за тях и авторката се е постарала да разкрие толкова, колкото читателят да се заинтригува. Беше забавно да видя стихиите като реални хора, а не като нещо, което няма човешка форма, с техните чувства и разсъждения. И за разлика от главните герои, харесах всяка една от тях. Не мога обаче да кажа същото за „злодея“ тук - Гюнтер (един от изследователите). Няма да коментирам за това колко бе обсебен от идеята за култа към Зеоен, че беше готов да изложи собствения и този на тийнейджърите живот. И като сме на тази тема, другото, което ми направи впечатление, бе опититите или по-точно тяхната липса от страна на героите да избягат от Гюнтер. Имаха повече от една възможност да го направят, и те дори не се замислиха върху възможността. Всеки друг в тяхната ситуация би се възползвал от разсеяността му и би побягнал. Но не и те.

На пръв поглед ревюто ми показва, че не съм доволна от „Стихия в кръвта“, но ако преглътна недоизградените герои, всъщност харесах книгата. Може би това е заради самите стихии и приятната атмосфера на село Бяла Гела, което толкова ми напомня на Арбанаси - старите къщи, дългата история на селото, което също се е превърнало в туристическо място. Затова със сигурност ще си взема и втората книга, за да видя дали Кирил и приятелите му ще израснат и ще приемат силите си. Осъзнава, че има доста неща, за които исках да ви говоря, но до които не стигнат, но май така е по-добре, защото сами ще можете да се насладите на творбата на Валентина Игнатова.