Те отвориха вратата и влязоха в новия свят... Нарния... земята, скована във вечна зима... страната, чакаща някой да я освободи.

Питър, Сюзан, Едмънд и Луси, четирите деца от семейство Певънзи, са изпратени в старо имение на гости на стар и ексцентричен професор. Играейки си на криеница, четиримата минават през странен дрешник в загадъчен вълшебен свят, скован от лед - света на Нарния. Сега обаче Нарния е поробена от Бялата Вещица, позната като кралица Джейдис. И когато всяка надежда, че слънцето ще изгрее над заледените поляни, е загубена, песента на приказния лъв Аслан ще събуди Говорещите зверове и ще вдъхне отново живот. Но каква ще бъде цената...

Обичам света на Нарния и „виновникът“ за това е мама, която преди десетина години ми пусна филма със същото заглавие като книгата. Филмът ме омая с малката Луси, говорещите животни, зимата и приключенията на децата Певънзи. По традиция всяка година се опитвам да гледам поне първия филм, но сега реших да прочета и цялата поредица и да видя дали нещата се разминават с книгата или не. Останах приятно изненадана, че голяма част от написаното от К. С. Луис е запазено, дори и най-малките подробности, на които не всеки път бива обърнато внимание.

Питър е най-голямото от четирите деца в семейство Певънзи. Неговата задача е да се грижи за по-малките си сестри и брат. Задача, с която успя да се справи. Очаквах, че щом мине през дрешника и се озове в страната, която откри Луси, просто ще се обърне и ще си тръгне, а другите да го убеждават да остане. Но той направи точно обратното - предложи да разгледат гората. Питър, също като останалите деца, беше развълнуван от този нов свят, който се разкриваше пред очите му. Със сигурност бе храбър, защото изтласка навътре страха, който го придружаваше по пътя му към Каменната маса и предпази Сюзан и Луси. Едмънд ми стана симпатичен чак в края на книгата. През другото време само мрънкаше, не беше в настроение и направи онази постъпка само за малко локум. Той беше стръвта и не го осъзнаваше. Накрая, когато разбра колко е сгрешил и се покая за постъпките си, се превърна в герой, за когото с удоволствие да чета.

Аслан е персонаж, за когото авторът постепенно дава информация. Той е онзи, който напътства главния герой и му помага в нужда. Благодарение на г-жа и г-н Бобър Луси и семейството ѝ успяха да пресекат Нарния и да достигнат мястото на срещата с Аслан. Двамата неведнъж се излагаха на опасност заради тях и ги приютиха, когато героите имаха най-голяма нужда, само заради възможността да помогнат на кралете и кралиците си. Господин Тумнус е един от най-милите фавни, за които съм чела. Беше се подлъгал, но успя да намери правилния път и се превърна в един от най-близките приятели на Луси.

Несъмнено Луси беше тази, която откри Нарния и за минути страната покори сърцето ѝ. Като най-малката сред роднините си не всеки път думите ѝ се взимаха на сериозно, но станеше ли въпрос за Нарния тя се оказваше експерт. За мен Луси беше най-храбрата сред всичките, защото се хвърляше с главата напред и не се притесняваше от това, което можеше да срещне. Прие да изпие една чаша чай в дома на човек (същество), което не познаваше. Когато видя разбитата врата на фавна, не се замисли за нищо друго освен да провери дали приятелят ѝ е добре. Сюзан ме изненада с това, че не бе гадната по-голяма сестра, а напротив - беше всеотдайна към Едмънд и Луси, подкрепяше Питър и винаги изказваше мнението си. Тя се оказа предпазливата в семейството и напълно я разбирах. Моментите между нея и Луси ми бяха едни от любимите, защото показваха сестринската обич и разбирателство.

Нимфи, джуджета, великани и говорещи животни - същества, за които никога няма да ми омръзне да чета. Описанията за техните обичаи и външен вид допринесоха за доразвиване на нарнийския свят. В началото, когато, първо, Луси, а след нея и останалите Певънзи пристъпваха в зимната гора на Нарния, разбрах, че ще харесвам новооткрият свят.

Препоръчвам ви „Лъвът, Вещицата и дрешникът“, защото тази книга ще върне детските спомени на онези, които от малки следят приключенията на Питър, Сюзан, Едмънд и Луси.

Не е лесно да си софийски магьосник. Трябва да браниш града от злите здрачници и всички сили на мрака, а в замяна не получаваш дори безплатна бира. Маг-милицията основно обискира сладкарници, а изчезванията на столични магьосници зачестяват. 

За щастие с разследването се заема легендарният Свилен Воев. Не му е лесно, все пак наскоро е бил зарязан от приятелката си заради някакъв знахар-женкар. На всичкото отгоре трябва да обучава на занаят младия Бриян, който случайно открива, че столицата е доста интересно място с невидимите си магически улици. 

В мрака бродят сенки, сива котка изниква на всяко местопрестъпление, а слънцето над София залязва ли, залязва… Щом дойде петък, магьосниците със сигурност ще отскочат до любимата кръчма на Шестте кьошета. Стига да оцелеят дотогава.

Ето още една книга, която доказва, че и българите могат да създават хубави книги, изпълнени с битки, приятелства и магия. Досега нищо не съм чела от автора и със „Софийски магьосници“ се запознах с неговия стил на писане. Първите 10 страници ми бяха интересни, защото с тях се навлиза в света на софийските магьосници. И след това до 80-та страница всичко ми вървеше бавно и оставих книгата. Близо месец си стоеше недовършена, но ето, че през уикенда желанието ми да я прочета се появи и сега се захващам с втората книга от поредицата.

Все още съм объркана кой е главният герой тук. Свилен или Бриян? Свилен ми допадна, но дотук. Винаги мрачен, понякога депресиран и чак в края на книгата показа някакви емоции. Част от историята му се разбира, но има още неща, които са го довели до сегашното му положение. От друга страна е всеотдаен магьосник. Захвана се да обучава Бриян, защото това изискваха техните магически закони. Постепенно Свилен се привърза към момчето и ясно си личеше колко го е страх да не го загуби. Бриян се явява в ролята на онзи герой, чрез който ние, читателите, откриваме непознатия свят. Понякога беше наивен, но това бе напълно нормално. Не ми хареса, че той се сещаше за нещо, за които легендарните магьосници като Свилен и Ванина дори не им минаваха през главата. Беше схватлив, а интересът му към изчезналите школи ме караше да продължавам да чета, за да науча нещичко за тях.

София е един от любимите ми градове в България и през цялото време ми бяха интересни местата, които Мартин Колев описваше. Когато си посетил даден град и после прочетеш за него в някоя книга или списание, в теб се поява чувство на свързаност и моментално си спомняш всички емоции, които си изпитал, докато си крачел из улиците на града. 

В началото не обръщах голямо внимание на Ванина - здрачницата, с която Свилен е излизал, - защото не очаквах да изиграе важна роля. Смятах, че ще играе подмолна игра и вижда Бриян единствено като средство, с което да изпълни целите си. Но грешах. Ванина се оказа, че притежава сърце и знае как да го използва. Сближи се с Бриян и двамата изградиха силна връзка. Притесняваше се, когато изчезна и се отдаде на мисията да го намери. Постепенно се влюбих в здрачниците. Мартин Колев ги описваше като зли магьосници, които гледаха единствено собствените си нужди. И със сигурност има такива магьосници, но някак си ги почувствах по-близки, отколкото зорниците. Буря е още един женски персонаж, който ме спечели. Магьосница, с посивяла коса, която въпреки силите си отказала да избере страна и станала мъглица. Със своята доброта и загриженост спечели доверието не само на Бриян, но и на останалите магьосници от шайката.

За първа книга от поредицата Мартин Колев се е справил много добре. Поставил е основите на един колкото познат, толкова и чужд свят и най-важното: действието се развива на родна земя. Героите не са идеални - често правят грешки, сърдят се и се инатят, но в точно това е чарът им.

‌„Да убиеш кралство“ на Александра Кристо ще ви покаже, че Малката русалка не е нежното и наивно същество, което си мислите, че познавате. Всъщност принцеса Лира е една от най-смъртоносните сирени, които могат да бъдат срещнати из океанските дълбини. Тя притежава колекция от 17 човешки сърца, всяко от които отнето по хладнокръвен начин, а легендите за нея смразяват от страх и морския, и човешкия народ. Но страхопочитанието и уважението към нея се изпаряват в деня, в който тя отнема живота на морско същество, за да спаси мъж. Затова Морската кралица превръща Лира в най-презряното нещо – човек. За да се върне обратно в морето и да стане отново сирена, Лира трябва да занесе на кралицата сърцето на принц Елиан. Обаче има две уловки – тя не може да разчита на магията на песента си и ако не се справи със задачата, ще остане завинаги човек... 

Океанът е единственото място, което принц Елиан смята за свой дом, въпреки че е наследник на едно от най-влиятелните кралства в света. За него ловът на сирени е не просто приятно занимание, а дълг. Но когато спасява от удавяне млада жена, той няма представа какво всъщност е тя. Тя обещава да му помогне в търсенето на ключа към окончателното изтребление на сирените, но може ли да ѝ се довери? И на каква цена?

В края на миналата или в началото на тази година започнах книгата на английски. Но както се случва в 99% от случаите, я оставих заради друга, която беше на български. Обаче миналия месец в bookstagram се появиха снимки на „Да убиеш кралство“ и бях на седмото небе от щастие. Корицата е много красива - като я погледнеш веднага разбираш каква е историята, но оригиналната корица ми допада с една идея повече. На моменти имаше повече описания, отколкото диалог и също така някои действия бяха по-бавни от други и ми губеха интереса, но иначе харесах героите и тяхното развитие и света, създаден от Александра Кристо.

Още от самата анотация става ясно, че Лира не е девойка изпаднала в беда и чакаща някой принц на бял кон да я спаси. Във всичките сто кралства славата и на безмилостна убийца всява страх и ужас. Постепенно историята на Лира се разкрива и се обяснява защо е получила титлата Гибелта на принцовете. Оказва че като наследница на Морската кралица, Лира трябва да бъде жестока, за да бъде достойна за кралския трон, а чувствата, които бушуват в нея, трябва да бъдат потискани. Но превръщайки се от сирена в човек, принцесата преоткрива както истината за себе си, така и за човешкия свят и разбира колко е грешила майка ѝ. Осъзнава че притежава сърце и че трябва да се бори за един по-добър свят - както за човешкия, така и за морския. Лира ме спечели със своята борбеност и възприемането ѝ, че не е нужно да бъде като Морската кралица. Диалозите ѝ с Елиан и екипажа му винаги ме разсмиваха, защото бяха пропити със сарказъм. Според мен лутането ѝ между исканията на майка ѝ и нейните собствени са много добър пример за онези, които са в същата ситуация.

За мен второстепенните герои са важни за историята, колкото и главните. Те допринасят за разнообразието в дадена книга, а и винаги помагат на приятелите си, за да постигнат дадена цел. Неочаквано харесах братовчедката на Лира - Калия. В началото я смятах за разглезено момиченце, но накрая се оказа, че има силен характер и успя да се противопостави на Морската кралица. Екипажът на Елин пък показваше как едни напълно непознати хора могат да станат истинско семейство. Допадна ми идеята на авторката да представи русалките като най-нищожните обитатели на морското дъно, а сирените - на самия връх.

Каз Брекер и неговата банда тъкмо са извъртели толкова дързък удар, че оцеляването им е почти изненадващо. Но вместо да поделят тлъстата плячка, те ще трябва отново да се борят за живота си.

Измамени и отслабени, те са с малко ресурси, съюзници и надежда. Стари съперници и нови врагове предизвикват Каз и подлагат на изпитание крехкото доверие между шестте врани.

Война ще се разрази по мрачните, извити улици на града – битка за отмъщение и изкупление, която ще реши съдбата на света на Гриша.

Всичко започна с един почти невъзможен удар, от който Каз и неговата група щяха да забогатеят. Но няма как всичко да завърши по мед и масло... „Алчни крале“ започва оттам, откъде свърши „Шест врани“. Каз Брекeр е готов на всичко, за да си вземе обещаната награда. И въпреки че го изненадваха, гонеха и биеха, успя да спечели. Обаче всичко си има цена. Предупреждавам, че ревюто е пълно със спойлери затова четете на ваша отговорност!

След взимането на юрда парем Нина е променена. Първите дни не беше на себе си от желание по дрогата. Но най-важното бе, че оживя и продължи да бъде същата Нина, която толкова харесвам. Силата ѝ също се промени и в началото Сърцеломката се страхуваше от нея, но в името на приятелите си успя да я обуздае. Зоя, Женя и Щормхунд се появяват на сцената. Беше ми интересно да проследя отношенията на Нина с тях тримата - Зоя си е все същата, Женя вече има славата на най-добрата Шивачка, а Щормхунд продължава да е изкусен пират. Матиас вече беше приел, че обича Нина и след като си вземат парите ще заминат надалеч от Кетердам. Вече се чувстваше част от групата и се опитваше да се спогажда с Каз.

Йеспер започна да ми става симпатичен. Той бе поредния герой, който се бореше с вътрешните си демони, но най-важното беше, че осъзна грешките си и искрено се разкайваше за тях. За мен Вилиан израстна най-много като персонаж. Прие какъв е баща му и че е време да му се противопостави.

Иней съм я признала още в „Шест врани“. Нищо и никой не може да спре Привидението. Бореше се за това, което бе нейно. Покатери се на не знам си колко високи силоза, би се на опънато въже между тези силоза, както и в църква срещу опасен опонент и оживя. Чувствата ѝ към Брекер не изчезнаха и разбираше, че не можеше да го изцели и нямаше да пропилее живота си в опити. Каз продължаваше да е противоречива личност. Изненадваше ме постоянно. Когато го хванаха натясно, не подви опашка, а отиде при Утайките и спечели тяхното доверие. На своите врагове показваше така позната маска на безмилостен крадец, но вътре в себе си беше просто едно момче, което желаеше възмездие за смъртта на брат си.

Има ли смисъл да ви пояснявам, че трябва да я прочете, защото е поредната добра книга, която съм прочела през тази година? Не мисля.
Ревю на първа книга - тук.
Ревю на „Сянка и кост“ - тук.