Поредна година в „Хогуортс“, в която името на Хари Потър ще се шепне из коридорите на училището. Този път няма да е свързано с Лорд Волдемор, а с Тримагическия турнир. Някой пуска името му и за първи път участниците няма да са трима, а четирима. И сега е времето Хари да покаже способностите си. Ревюто ще съдържа СПОЙЛЕРИ от книгата.

Хареса ми, че Роулинг е решила да включи нови училища, защото така имах възможност да опозная магьосниците от другите страни. Нямаше как да не обърна повече внимание на Виктор Крум не само защото е българин и играе куидич, а и защото учи в „Дурмщранг“. Не очаквах да е толкова затворен в себе си и да не се интересува от славата си на куидич играч. Но очаквах да е малко злобен и самовлюбен и се радвам, че се оказа нормално момче, което има спортсменски дух. Обръща се внимание и на домашните духчета, които са неведимите помощници в едно голямо домакинство и са верни до гроб на господарите си, колкото и жестоки да бъдат някои от тях.

Изпитанията бяха доста интересни, които целяха да покажат какво умеят участници. От всичките три харесах второто, защото загадката с яйцето, което трябваше да се потопи във вода, разкриваше едни нови същества, обитаващи територията на „Хогуортс“. А и в тази сцена още веднъж Хари показа, че има добро сърце и е готов да помага на хора в нужда. Смятам, че се справи добре в изпитанията, имайки предвид, че той е четиринадесетгодишно момче, а другите са по-големи от него и знаят повече заклинания. Друга сцена, която харесах, бе тази на Коледния бал. Цялата тази зимна атмосфера с танци и забавления показа, че магьосниците не са по-различни от мъгълите. Финалът е моментът, в който поредицата от детска става възрастна. Лорд Волдемор се въздига, събирайки армията си от смъртожадни, готов да започне нова война. Нещата в магическия свят се променят и магьосниците трябва отново да избират страна.

Хари е доста умно и храбро момче и това му позволяваше да бъде съобразителен по време на изпитанията и да не се отказва от трудностите. Разбира се, до него бяха Рон и Хърмаяни, които за пореден път го подкрепяха. Това трио вече се превърна в едно от любимите ми, но признавам, че искам да видя още герои, които да се включат в групичката им. Вече споменах Виктор Крум, но още веднъж ще кажа, че го харесах и то най-вече защото винаги бе мил с Хари и не се възползваше от популярността си, за да ухажва младите момичета. Фльор Делакор е единственото момиче в Тримагическия турнир от френското училище „Бабатон“. В началото ми изглеждаше студена и безразлична към околните, които не ѝ бяха приятели, но когато Хари спаси по-малката ѝ сестра, тя показа една по-мила страна от характера си. 

Оставих Седрик Дигъри за накрая, защото неговият образ е най-засегнат сред участниците в Турнира. Това е първата книга, в която някой от Хафълпаф има по-значима роля в историята. Дигъри е избран за представител на „Хогуортс“ и без значение какво е мислил, когато името на Хари също бе изтеглено, той се държеше дружелюбно с него. Седрик показа и качествата на хафълпафците - верен приятел, честен играч и смел магьосник. Смъртта му наистина се оказа неочаквана, но бе наложителна. Хари разбра, че нищо няма да застане на пътя на Лорд Волдемор и най-важното: невинаги добрите хора получават щастлив край. Мисля, че гледката как някой познат умира, тласна Хари да отовори очите си за цялата ситуация и да приеме, че Черния лорд наистина се е върнал. 

Няма как да не сравня филма със самата книга и въпреки някои от промените, които бяха направени в адаптацията, смятам, че е също толкова интересен колкото и новелата. 

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Ревю на трета книга - тук.

Много е приятно, когато не чакаш дълго време, за да прочетеш продължението на книга, която си харесал. Някъде юни месец прочетох „От кръв и пепел“, септември - „Кралство на плът и огън“, а ноември трябва да се издаде и третата част, за която нямам търпение, тъй като вече имам стотици въпроси за потеклото на Попи и какво ще правят двамата с Кастийл оттук нататък. А, да, преди да забравя - ревюто ще съдържа СПОЙЛЕРИ от предишната книга, така че тези от вас, които не са я чели, да го имат предвид. 

В ревюто ми за „От кръв и пепел“ споделих, че Попи ме изненадала и то приятно, защото не очаквах да е толкова твърдоглава, борбена и жадна за свобода. Във втората книга нещата не се променят и Попи се бори не само да получи така желаната свобода, но и да намери брат си Иън и да разбере какво точно става с него. Така се стига до сделка с Кастийл, която, разбира се, засилва още повече чувствата ѝ към него и ситуациите, в които попадат, ѝ позволяват да види истински Кастийл и да разбере защо е получил прозвището Тъмния. Попи ми е много симпатична, но в началото на книгата много се дразнех на честите ѝ мисли за лъжите на Кастийл, неговите постъпки спрямо нея и защо въпреки всичко тя продължава да е привлечена към него. По принцип това не би ми пречило, но в този случай тя разбра истината още в „От кръв и пепел“ и имаше предостатъчно време, за да обмисли нещата и да реши как да постъпи. Трябва да призная, че Попи с всяка следваща глава печелеше уважението на приближените на принц Кастийл, защото те виждаха, че тя няма да се откаже или предаде, когато знае, че един невинен народ, без значение дали той е от кралство Солис или кралство Атлантия, може да бъде наранен. За нея беше важно да спаси колкото се може повече животи, тъй като осъзнаваше, че именно заради нея те страдат. А когато научи истината за Възнесените, избра да застане на страната на Кастийл и да се бори за едно по-добро бъдеще.

Набързо вмъквам едно от общите неща между Попи и Кастийл - Атлантия. В края на предишната книга се разбра, че Пенелафи е на половина атлантийка, което обърква целия план на Кастийл. Или пък е точното извинение на Кас, за да не го изпълни? Плюсът за мен е, че се разказва повече за боговете, които спят, за техните потомци - божествата, както и за появата на изконните атлантийци. С две думи, ако в „От кръв и пепел“ Дженифър Л. Арментраут бе наблегнала на историята на кралство Солис и неговите Възнесени, то тук авторката обръща внимание на другото кралство, което възползвайки се от лъжливите сведения, че е рухнало, процъфтява точно под носа на враговете си и се подготвя за евентуална бъдеща война. 

Очакванията са нещо велико. Преди да достигнеш до повратната точка си правиш какви ли не теории, които очакваш, в повечето случаи, да се окажат верни. Така аз имах очаквания Хоук и Кастийл да са двама доста различни мъже, въпреки че държанието му не се промени чак толкова, след като Попи разбра за истинската му самоличност. Но ето че Кастийл също ме изненада. Оказа се, че в дългия си живот е страдал предостатъчно и благодарение на силната си воля, не е позволил да се пречупи след годините на пленничество. Продължил е да вижда хубавите неща и да цени любовта и доверието на семейството, приятелите и поданиците си. Киеран споделя с Попи, че като дете Кастийл е бил доста сериозно момче, и че само с нея той може да се отпусне и да се чувства по-жив, да не се притеснява дали ще каже правилното, или грешното нещо. И докато в първата книга Попи се запозна и опозна безгрижния Хоук, то тук тя трябва да опознае и още една негова страна - тази на принца, който ще направи всичко, за да може кралството му да оцелее и да води мирен и щастлив живот. Не всичките му действия могат да бъдат оправдани, но нима един човек не би бил готов на всичко за това, което му е най-ценно? Самият Кастийл казва, че ако можеше да върне годините назад, би направил всичко отново, но също така казва, че смайването от смъртта, въпреки че я е виждал стотици пъти, различава него и приятелите му от Възнесените. 

В предишното ми ревю не споменах Киеран, защото тогава още нямах мнение за него, а и не исках да спойлна някого за присъствието на вълчаците - наполовина хора, наполовина вълци, т.е. може да се преобразяват от човешката си форма в тази на вълк. Има възможност вълчак и изконен атлантиец да се свържат, чиято връзка задължава вълчакът да предпазва атлантиеца и ако вторият е слаб, първият да му даде от своята енергия. Следователно Киеран и Кастийл са най-добри приятели и се подкрепят непрекъснато. Поради фен артовете, които виждах в интернет, останах с впечатлението, че между тях двамата и Попи ще има любовен триъгълник и съм страшно щастлива, че такъв нямаше (знаете, че не харесвам любовните триъгълници). Просто Попи и Киеран създадоха една здрава приятелска връзка, която само ще се засилва, имайки предвид, че той е вълчак, а тя - от древен атлантийски род. С непознатите Киеран е хладен и наблюдателен, но с приятелите си може да се шегува и забавлява. И все пак различава приятелството от дълга и когато Кастийл, като негов принц, му заповяда да направи нещо, той го изпълнява без да негодува. Е, или поне не външно. 

В „Кралство на плът и огън“ има разнообразие от второстепенни герои - Делано, Аластир, Емил, Джаспър, Вонета. Всички те допълват изградения свят и са готови да се изправят пред Възнесените, за да защитят домовете си. В последната глава се появяват и родителите на Кастийл и съм сигурна, че в третата книга ще има повече сцени с тях и нямам търпение да ги опозная. Друга тайнствена личност е кралицата на Солис - Илеана, и е крайно време да се научи и нейната история. Разбира се, вече имам теория и ще видим дали ще се окаже вярна, или не.

Каквито и съмнения да имах в предишната книга, че новата поредица на Дженифър Л. Арментраут няма да ми допадне, сега те се разбиха на пух и прах. Продължението на поредица е доста добро и динамично, а финалната сцена е страхотна и поражда още сто въпроса как ще се развие действието в третата книга. 

Ревю на първа книга - тук. 

Не си спомням кога за първи път чух за известния детектив Шерлок Холмс, който може да разреши всеки случай във викториански Лондон. Но още оттогава знам, че е ненадминат в уменията си. Друго е обаче да си чувал за него и да си чел за него. И така преди две седмици реших да прочета четирите романа за детектива и неговия помощник - доктор Уотсън. Първоначално смятах освен романите, да прочета и сборниците с разкази, но щом прочетох „Етюд в червено“, „Знакът на четиримата“ и „Приключенията на Шерлок Холмс“ (първият сборник), осъзнах, че ще ми дойде в повече да чета книги само за него и реших да дочета останалите два романа и да оставя разказите за друг път. 

Започвам с „Етюд в червено“. Няма да ви разказвам с подробности за случаите, които Холмс и Уотсън трябва да разрешават, а само ще спомена най-основното. Годината е 1878 и след поредица от премеждия Джон Уотсън, военен лекар, е принуден да се завърне в Лондон. Търсейки си квартира на достижима цена, се запознава с Шерлок Холмс - мъж, който има доста задълбочени познания в една област, и абсолютни никакви - в друга. С подходите си заинтригува Уотсън, който е и основният разказвач в тези разкази, и след като почти всеки ден бива посещаван от различни хора, Холмс разказва на съквартиранта си за професията си - тази на частен детектив. И така се стига до първия техен общ случай - един американец е убит в изоставена къща. Докато помага на лондонската полиция, Шерлок разкрива умененията си, които се състоят във внимателно оглеждане на обстановката и доказателствата, взимане под внимание и на пръв поглед незначителна информация за случките преди местопрестъпленията и многото прочетени книги на различна тематика. В някои отношения Холмс е по-близък до нашето време, отколкото до това, в което е създаден. Например мнението му за романтичните връзки и тези със семейството. Детективът предпочита или собствената си компания, или тази на малкото му приятели. 

Във втория роман - „Знакът на четиримата“ е добавен персонаж, който за в бъдеще ще има важна роля в живота на доктор Уотсън, но няма да бъде споменат толкова често. Появява се Мери Морстън - бъдещата му съпруга. Специалното в тази дама е, че привидно не показва страха си, знае как да се държи в напечени ситуации и има добро сърце. Малко ми беше странно как за толкова кратко време Уотсън се влюбва в нея, а и обратното, но предполагам, че е било любов от пръв поглед. Съзнателно не обърнах повече внимание на доктора в по-горния абзац, тъй като исках да наблегна на образа на детектива, а тук да изкоментирам мнението си за другаря му. Въпреки че Джон Уотсън е лекар, неведнъж се питах как дадено нещо му убягва от погледа и не може да навърже две и две. И след това Холмс споделяше откритието и той започваше да го хвали за добре свършената работа. Съжалявам много, но смятам, че за някои неща, колкото и да си тъп, ще се сетиш. И все пак образът му ме спечели с добродушното му държание към околните и готовността му да помогне на всеки човек, нуждаещ се от помощ. Местопрестъплението в „Знакът на четиримата“ не е само едно на брой. Има мистериозно изчезване от преди десетина години, убийство и кражба на богатство. И определено този случай ми бе по-интересен, защото този път Уотсън, придружавайки Холмс из улиците на Лондон, имаше значително по-голяма роля в търсенето на уликите.

Между „Знакът на четиримата“ и „Баскервилското куче“ има два сборника с разкази - „Приключенията на Шерлок Холмс“ и „Мемоарите на Шерлок Холмс“. Аз прочетох само първия и въпреки че имаше няколко интересни случаи, може да се прехвърлите на третия роман без да сте ги чели.

„Баскервилското куче“ е малко по-различен роман по две причини. Първата е в отсъствието на Шерлок Холмс в някои от главите и по този начин Уотсън трябваше да открие истината зад убийството на Чалз Баскервил и евентуалното следващо убийство на неговия племенник Хенри. Разбира се, не без помощна на неговия приятел, който ще действа нещата от Лондон. Втората е във възможността нещо свръхестествено да обитава земите около имението на рода Баскервил. Хенри е категоричен, че ще отиде в имението и няма да бяга от нищо и докато Холмс свърши поелите ангажименти в Лондон, изпраща Уотсън да разучи обстановката и съседите. И точно в този роман уменията на доктора излизат на преден план. Лично на мен „Баскервилското куче“ ми доподна най-много, защото засягаше темата за окултното, а и атмосферата бе доста мрачна с мочурищото, мъглите, хладните нощи и баскервилското куче. 

„Долината на страха“ се окоза точно обратното на „Баскервилското куче“ - скучен. Нямам си и на идея защо, може би защото вече се бях пренаситила на Шерлок Холмс и доктор Уотсън. С мъка успях да го дочета и със сигурност ще си взема малко почивка от тези двама герои, които от 1887 година заинтригуват първо англичаните, а след това и целия свят. Тъй като между третия и четвъртия роман отново има един сборник с разкази, който не съм чела, си нямам и на идея дали в него се е появявал професор Мориарти, или не, но още от първата глава на „Долината на страха“ ми стана ясно, че този професор ще се окаже доста ловък противник за господин Холмс. След този роман следват още два сборника и след тях се приключва историята за невероятния детектив Шерлок Холмс и неговия верен другар доктор Уотсън. 

Тази година реших да се отдам пълноценно на любимия ми сезон - есента, и в негова чест да наблегна на повече книги, носещи обстановката на това пъстро време - топлите дни, в които обаче сутрините и вечерите са хладни, карайки ни да извадим любимите ни пуловери; листата на дърветата се променят в хиляди цветове, а когато слънцето се скрие зад облаците, започваме да четем книги, докато сме заобиколени от запалени свещи, приятна музика и есенна декорация. Затова съм подготвила списък с книги, с които да запълня наближаващите есенни дни.

На мнго места съм чела, че творбите на Артър Конън Дойл са подгодящи за есента и тъй като от доста време се каня да прочета истроиите за известния детектив, реших те да бъдат първите ми четива за септември месец.

Започнах тази книга още в края на миналата година и смятам, че сега е идеалното време, за да я довърша и да продължа с поредицата. Отделно съм си поръчала и новото илюстровано издание на „Хари Потър и Философският камък“ и чакам с нетърпение да се докосна до красивите илюстрации на MinaLima.

Кой не е чувал за Дракула, чийто прототип е Влад Цепеш? Преди години гледах филма от 1992 с участието на Кеану Рийвс, но тогава нямах интерес към готическите романи. Сега обаче нещата стоят по-различно, а и „Дракула“ се е превърнал в класика, която ще прочета с удоволствие, тъй като има фентъзи елементи.

Попаднах на това заглавие съвсем случайно и анотацията ме заинтригува - момиче на име Нел узнава за някаква тайна, а години по-късно внучка ѝ Касандра наследява имение в Корнуел, където ще разгадае семейни тайни. Звучи ми доста интересно и ще се опитам да я намеря и прочета.

Това е финалната книга от поредицата „The Raven Cycle“ и е време да разбера как завършва приключението на Блу, Ганзи и техните приятели. Харесвам историята в книгата, защото в нея има елементи на магия, включващи ясновидство, духове, заклинания и заспал крал, а и се засягат темите за семейството и приятелството. Смятам, че поредицата щеше да бъде популярна в България, ако издателството я бе доиздало, но пък Маги Стийвотър не използва чак толкова сложни думи на английски, за да бъде трудно прочитането ѝ. 

Името на писателката трябва да ви бъде познато от книгата „Десетте хиляди врати на Януари“, която бе преведена в края на миналата година. Не останах очарована от книгата, но това не ми пречи да посегна към друга нейна творба, тъй като става въпрос за вещици. Сестрите Уестууд пристигат в Ню Салем, къдете шепнейки думи, могат да превърнат женското движение във вещерско. 

Последната книга в списъка ми отново е на тема вещици, но не е готическа, а хумористична. В нея се разказва за вещицата Вивиан Джоунс, на която преди години Рис Пенхалоу ѝ разбива сърцето. Години по-късно той се връща в градчето по работа, но нещата се объркват и двамата с Вивиан трябва да работят заедно, за да спасят града. 

Това е основният ми списък за следващите три месеца, в който със сигурност ще бъдат включени и други, непредвидени заглавия. Ще видим и как ще се развият нещата с последните книги, тъй като са на английски, а аз не съм голяма почитателка на четенето на чужд език. За финал ще споделя с вас един от любимите ми цитати за есента: