„От кръв и пепел“ от Дженифър Л. Арментраут

Избрана по рождение да открие нова ера, Попи никога не е била господарка на живота си. Животът на Девица е самотен. Лишен от човешки допир. От топли погледи. От думи. От удоволствия. В очакване на Възнесението си Попи би предпочела да се бие със стражата срещу злото, отнело семейството ѝ, вместо да се подготвя за одобрението на боговете. Но изборът никога не ѝ е принадлежал.

Бъдещето на цялото кралство е върху плещите на Попи, а тя дори не знае дали иска такава отговорност. Защото Девицата има сърце. И душа. И копнежи. И когато Хоук, златоокият страж, морално задължен да подпомогне Възнесението ѝ, навлиза в живота ѝ, съдбата и дългът ѝ се преплитат със силни желания. Той разпалва гняв у нея, подтиква я да се усъмни в собствените си вярвания и я изкушава със забраненото.

Изоставено от боговете, всяващо страх в сърцата на простосмъртните рухнало кралство се издига отново, решено да си върне всичко загубено с насилие и мъст. И докато сянката на прокълнатите пълзи неумолимо напред, границата между забраненото и правилното се размива все повече и повече. Попи е на ръба да загуби не само сърцето си и благоволението на боговете, но и живота си, когато всички напоени с кръв нишки на света ѝ започват да се разплитат.

Дженифър Л. Арментраут е позната на българските читатели с поредицата си „Лукс“. Самата аз съм чела първите две или три книги и харесах стила на авторката. Така че чаках с нетърпение „От кръв и пепел“ да излезе и на български език, за да разбера за какво точно иде реч. Започнах я с някакви очаквания, които не бяха нито високи, нито ниски, защото бях чела смесените отзиви за творбата, и исках сама да си създам мнение. В началото ми бе трудно да навляза в историята, тъй като главите ми бяха дълги и с много обяснения, но имайки предвид, че авторката те въвежда в напълно нов и непознат фентъзи свят, смятам, че тези описания бяха необходими. По принцип нямам нищо против, ако в една книга не присъстват бойни сцени, но мисля, че тук те бяха необходими, за да забързат действието.

Попи успя да ме изненада приятно. Очаквах да е покорна, съгласявайки се с всяка дума на херцозите и зачитайки традициите на боговете. Тя обаче се оказа момиче, мечтаещо за свобода и право на избор. Да махне булото и маската, които всякаш ѝ отнемаха възможността да изказва мнение. Бунтуването ѝ бе започнало много преди появата на Хоук - уроците по самоотбрана, използването на дарбата ѝ с цел облекчаване на болката, измъкването от замъка вечер, за да посещава места, на които иначе не ѝ е разрешено. Попи знаеше, че е редно да се държи както подобава на една Девица, но в същото време осъзнаваше, че ще изживее живот, в който бе правила това, което ѝ се казваше, а не това, което тя искаше. Така че Хоук само ѝ помогна да осъзнае на време, че трябва да следва сърцето си и да не се съобразява с чуждите желания. Връзката им за мен бе леко прибързана. Тя едва го познаваше и това, че я разбираше толкова добре, не означаваше, че трябва да му се довери изцяло. Разбирам, че досега не се е влюбвала, но едно е да кажеш, че си влюбен в някого и съвсем друго - да го обичаш. Това е най-големия минус на книгата.

Първоначално недоволствах, че има малко второстепенни герои с важна роля - Виктер, Тауни и херцозите. После осъзнах, че е напълно нормално Попи да има толкова малко приближени хора. Все пак тя е Девицата. Засега не смятам да ги коментирам поотделно, защото не ми направиха кой знае какво впечатление - Виктер, въпреки че чувстваше Попи като родна дъщеря и би дал живота си за нея, така и не направи опит да я защити от уроците на херцога. Затваряше си очите, чакайки моментът, в който тя ще се върне в столицата. А пък Тауни не се открояваше по никакъв начин, освен че разбираше колко самотно се чувства Попи. А това, че самата тя не вярваше на Тауни, за да споделя всичките си тайни, ми говореше достатъчно за образа ѝ.

Хоук е един от най-позитивните герои, за които съм чела до момента. През повечето време бе с усмивка на лице и се шегуваше с всеки. Дори и с Попи, без да се притеснява от ролята ѝ на Девица. Смело я защитаваше пред околните и я окуражаваше да следва интересите си. Дали я подлъга? Донякъде да. Но както непрекъснато казваше той, Попи го изненадваше, и смятам, че в даден момент се привърза искрено към нея. Вярвам, че връзката им доста ще се развие в следващите книги и ще се научат да си вярват един на друг. Отделно в „От кръв и пепел“ Хоук показва едва половината от образа си - този на верния войник. Сигурна съм, че във втората книга ще видим един по-различен Хоук. Надявам се Дженифър Л. Арментраут да засегне и отношенията му със семейството му и най-близките му приятели.

Четох коментари, че от средата книгата ставала предвидима. Не мога нито да го потвърдя, нито да го отрека, защото, като човек, който обича да чете последните страници от книгата, която все още не е довършил, се спойлнах. Така че схванах всички намеци, които авторката правеше за един определен герой, чието име няма да спомена, за да не спойлна. Затова и не мога да кажа дали е бил очевиден, ако не знаеш истината. Ще оставя на тези от вас, които не правят като мен, да решат.

„От кръв и пепел“ си има своите плюсове и минуси, но обобщеното ми мнение за нея е, че я харесвам и очаквам издаването на „A Kingdom of Flesh and Fire“, а дотогава ще разглеждам красивите фен артове на поредицата.

Ревю на „Обсидиан“ - тук.