Истън Роял е красив, умен и богат, а според неговия светоглед животът трябва да е забавление. Той никога не мисли за последствията от действията си, защото не му се е налагало... до този момент.

Привет! Завърнах се! Причината поради, която ме нямаше е най-често срещаната сред книжното общество - reading slump. И точно тази книга, за която ще разберете по-надолу ме накара отново да се впусна в любимото си хоби.

Още от "Парцалена принцеса" харесвам Истън. Спор няма. Обаче така и не съм се замисляла, колко тежък характер е той. Да, в предишните книги се запознах с проблемите на Ийст, но не очаквах, че има доста по-сериозни... усложнения в неговия живот. Истън наистина се промени в тази книга, но нямаше да го забележа ако не познавах онзи Ийст от предишните три книги. Голяма заслуга има Хартли, но също така и Ела, и братята му. Защото те винаги бяха зад гърбът му. И все пак докато четях ми ставаше толкова мъчно за него. Всички виждаха, че има проблеми, с които не може да се справи и въпреки че го притискаха да им казва какво става, видеха ли че започва да се затваря в себе си го оставяха намира. А това не е правилно според мен. Книгата завърши брутално и не знам какво да очаквам в следващата, но със сигурност мисленето на Истън ще се промени. Ще започне да гледа на света по по-различен начин.

Хартли е интересна и загадъчна личност. Може би щях да я опозная с една идея повече, ако имаше глави разказани от нейно име. Смятам че в нейно лице Истън намери майстора си. Освен Ела и може би Вал, тя беше единственото момиче, което не искаше да допусне Истън Роял близо не само до живота си, но и до сърцето си. Самата тя имаше предостатъчно проблеми. Вярвам че трябваше да има малко повече моменти със семейството на Хартли, но от тези с които бях запозната разбрах що за родители има тя. Тръпна от вълнение и очакване да разбера какви ще са действията ѝ спрямо собственото ѝ семейство, семейство Роял и Истън. 

Единствената ми забележка е, че исках малко повече моменти с Ела и Рийд. Все пак си ги шипвам! О, и дано издателство Егмонт издадат новелата за Гидиън и Савана, защото ги харесвам страшно много като двойка. Забравих да спомена, че ми липсваше описание на обстановката след всичко случило се със Стив. Да, имаше няколко момента, но само толкова. Аз обичам действия и екшън. Можеха да вкарат малко от тези двете. Като цяло това е отрицателното в моето ревю. 

Ако и вие обичате Истън и искате да се впуснете в едно лудо приключение, с което да опознаете истинският Ийст... то това е вашата книга!

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Ревю на трета книга - тук.

Хана е преместена на портална станция в покрайнините на галактиката и това обрича социалния й живот на смърт. Никой не й казва, че това наистина може да я убие.

Хана е глезената дъщеря на капитана на станцията. Ник е член на прословуто престъпно семейство. Докато двамата се борят с всекидневието на борда на най-скучната портална станция в галактиката, Кейди Грант и „Хипатия“ са се насочили точно към „Хиймдал“ с новини за инвазията на Керенза.

Елитен БайТек отряд от убийци нахлува на станцията. Хищни извънземни премахват нейните обитатели един по един. Неизправност в червейната дупка на кораба обрича пространство-времето на унищожение още преди вечеря.

Ще успеят ли Хана и Ник да защитят дома си? Съдбата на всички в „Хипатия“ и вероятно на цялата вселена е в техни ръце.

След като прочетох "Звезден полет" и се влюбих в света, който авторката беше създала реших да прочета още една книга в същия жанр. Лятото на 2016 година прочетох "Илумине" и въпреки че ми допадна не бях готова да продължа с поредицата. Дойде 2017 година и Егмонт така и не издадоха втората книга от поредицата, но преди няколко седмици всички като че ли или препрочитаха "Илумине", или започваха да я четят и се влюбваха в нея. Така че, когато излезе "Гемина" реших, че е крайно време да се взема в ръце и да поправя проблема си със sci-fi и в момента съм влюбена в този жанр.

Първото, което ми хареса в тази книга е че авторите едновременно въвеждат нова и припомнят старата информация - за герои, за места и т.н. Като човек, който е прочел "Илумине" преди близо две години това много ми допадна, защото не трябваше да си препрочитам първата книга, за да си припомням разни детайли, които ми се изплъзваха. Отново в началото ми беше трудно да навляза в ритъмът, който авторите бяха създали, но някъде към 70 страница свикнах с него.

От героите най-голямо впечатление ми направи Хана не защото е главната героиня, а защото я описваха като глезено момиче, а въобще не бе такава. След като превзеха станцията не я чух да се оплаква за глупости. Да оплакваше се, че няма храна и душ, че трябва да лази по тръбите, за да стигне до Ник, но както казах нито един път не я чух да се оплаква например, че си е счупила нокътя или че гримът ѝ се е размазал. А и се оказа, че в онзи така скъп дневник има не само нейни рисунки, но и доста информация, която не веднъж ѝ помогна да се спаси от напечена ситуация.

Не знаех какво да мисля в началото за Ник. Той показваше просташкото си лице, ако мога така да изразя. Но постепенно той показа истинската си същност - тази на подкрепящ приятел, брат и братовчед. И все пак донякъде ми остана непознат, за което се надявам в следващата книга да се промени. Ела е остроумната братовчедка на Ник. Като хакер не веднъж успя да спаси кожите на Хана и Ник. Ела страдаше от някакво заболяване, което не ѝ позволяше да се движи когато и където пожелае (всъщност не съм сигурна дали ѝ е позволено да ходи), затова компютърът се беше превърнал в най-добрият ѝ приятел след Ник.

Има и още много други герои, за които искам да говоря, но ревюто ми ще стане прекалено дълго. Искам да спомена колко бях щастлива, когато Кейди и Езрасе появиха, защото ги обожавам. Книгата е удовлетворено продължение на "Илумине".
Ревю на първа книга - тук.

След като е преживяла нечувани жестокости като дете, Ирен Тауърс не гори от желание да помогне на младия лорд от Адарлан, камо ли – да го излекува. И все пак, тя е дала дума да помага на нуждаещите се и не смята да я престъпва. Но лорд Уестфол носи тъмнина от миналото си, която, както Ирен скоро разбира, може да погуби и двама им.

А дълбоко в сенките на далечните планини, където митични воини кръжат в небето със своите руки, се намират дълго чаканите отговори. Отговори, в които се крие шансът за оцеляване – или всеобщата гибел.

Каол Уестфол не може да ходи. Не си чувства краката. Единствената му възможност са лечителките от Торе Сесме. Заедно с това трябва да убеди хагана на Южния континент да се включи във войната. И двете задачи са трудни, но капитан Уестфол знае как да се справи с тях или поне така изглежда. Когато прочетох за първи път поредицата, определено отношенията ми с Каол между „Кралица на нищото“ и „Кулата на зората“ бяха обтегнати. Този път нещата бяха различни. Напълно го разбирах защо се държи с Елин и с останалите по-войнствено. Смятам, че това се дължи на знанието ми за вътрешните му борби, които се описват в книгата. Каол не е лош човек. Просто мъж, който е загубил част от убежденията си и не знае как да открие пътя. Беше изгубил Селена и нейната обич, беше оставил Дориан да се бие с баща си, за да може той да избяга, подвеждаше Несрин, а самият той не знаеше какво да прави с живота си. Но намери начин и сили да се бори с вътрешните си демони. Откри отново любовта и този път направи всичко по силите си, за да я задържи.

Не харесах толкова много Несрин Фалик в „Кралица на сенките“. Обаче тук я видях в нова светлина. Хората от Южния континент я познават като Стрелата на Неит. Несрин не е толкова добра с думите, но бе невероятна с лъка. И Сартак - един от наследниците на хагана, се влюби в тази Несрин, която опознах и заобичах. Чрез тях двамата се показва още една част от континента - тази на планините Таван, където се намират лагерите на рукините. Срещата им с ужасяващите паяци каранкуи разкрива доста интересна информация за Кралицата на Валгите, към която няма да останете безразлични. 

Ирен Тауърс ме впечатли. Още от „Острието на асасина“ знаех, че е смела, но не очаквах да бъде толкова борбена личност. Тя, също като Каол, намери сили да се бори с вътрешните си демони, дори обикна един адарлански син. С проницателният си ум, успя да разгадае доста загадки. Ирен бе загубила майка си заради краля на Адарлан, но успя да се примири. След толкова години намери покой, защото благодарение на Каол разбра истината за действията на бащата на Дориан. За мен тя е смела не само защото въпреки страха се изправи срещу всичко, но и защото намери сили да прости на хората, съсипали живота ѝ. Помогна и на Каол както с дарбата си, така и с думите си. Точно така ще я запомня. Връзката между нея и Каол не беше прибързана. Двамата правеха бавни, но уверени крачки един към друг и позволиха на читателя да свикне с мисълта за тях двамата като едно цяло. Нещо нормално. Очаквано.

Не веднъж съм казвала, че във всяка нова книга трябва да се появяват и нови герои, защото така поредицата ще загуби своя чар и още нещо. Явно и Сара мисли така, защото тук се запознах с толкова много нови герои, че все още свиквам с необичайните им имена. Всеки различен от другия, но ако те се запознаят с Елин и нейните приятели определено всеки ще си намери ново другарче за приключения. Огромно впечатление ми направи подробното описание на Южния континент. Нито за миг не ми доскуча докато четях за този нов и невероятен свят. Всичко толкова различно от Северния континент - като започнем от хората и стигнем до божествата, които почитат. 

Сара Дж. Маас отново се доказа като невероятна писателка. За пореден път ме омая с чудесния си стил на писане, с описанията и с историите, които разказва. Препоръчвам книгата не защото е наложителна да я прочетете, а защото е интересна и увлекателна. А и не ви ли е интересно да разберете какво прави Каол, докато Елин и Роуан събират армия срещу врага?

Редактирано: октомври 2023г.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Ревю на трета книга - тук.

Ревю на четвърта книга - тук.

Ревю на пета книга - тук.

Ревю на "Острието на асасина" - тук.