Нахри е ненадмината измамница, която никога не е вярвала в магии. И по-добре от всеки друг знае, че това, с което си изкарва прехраната из улиците на Кайро са просто трикове, номера, с които да прибира парите на османските благородници.
Ала когато по време на едно от шарлатанствата си, без да иска, призовава Дара – загадъчен джин воин, Нахри е принудена да приеме, че магическият свят, за който винаги е смятала, че съществува единствено в приказките, е истински.
И когато решава да навлезе в света на Девабад, Нахри научава, че истинското могъщество е свирепо и жестоко. Че магията не може да я предпази от опасните мрежи на дворцовите интриги. Че дори най-хитрите кроежи може да имат смъртоносни последствия.
Все пак неслучайно казват, че трябва да внимаваш какво си пожелаваш…
Книгата напълно заслужава петте си звезди - още с първата страница до последно те държи под напрежение и те кара да четеш глава след глава само и само, за да разбереш как ще се развие историята на Нахри, Дара, Али и останалите герои, забъркали се в царските интриги. С. А. Чакраборти те примамва с изкушенията на арабския свят - дълги описания на храни, облекла и обичаи, които допринасят за по-добро развитие на новия свят, излязъл от „Хялада и една нощи“. Признавам, че първоначално ми беше трудно да свикна с имената, цялата объркана история защо девите (едно от племената) мразят да бъдат наричани джинове и значенията на определени думи. Това е и причината да се забавя с началото на книгата, но след това всичко влиза в ритъм и последните страници си играят най-безмилостно със сърцето на читателя. Допадна ми, че авторката е заимствала познати места (като Кайро), но ги е смесила с измислени от нея - Девабад, Ки-зи, Зариаспа.
Нахри е най-обикновено момиче, което си изкарва прехраната са най-прости шарлатански номера, но пък може да излекува всеки човек без проблем, проговаря всеки един език само като го чуе и призовава джинове. Всичко се променя щом Дара - джинът - ѝ разказва за един магичен град от месинг - Девабад - и не ѝ оставя никаква друга възможност, освен да тръгне с него. Така Нахри поема на най-интересното си приключение, което я запознава с всякакви същества - от говорещи птици до статуи, които оживяват. Изоставя познатото в Кайро, за да полети с килимче към непознатото. Неизменно малката крадла спечели сърцето ми със своята твърдоглавост, саркастичност и любопитство. Оценявам моментите, в които се страхуваше, но скатаваше този свой страх и се бореше за живот си. Разбирам и онези моменти, в които не знаеше на коя страна да застане и се питаше дали всичко си заслужава. В „Град от месинг“ тепърва се разкрива величието пред Нахри, тайните бавно се появяват на повърхността, а лъжите постепенно се разплитат. Нямаше нито един момент, в който да си издразня на главната героиня заради някоя постъпка или изказване.
Дара е джинът, който отваря очите на Нахри за света, в който живее. На моменти бе сприхав, но станеше ли дума да я защити никога не се поколебаваше. Някъде по пътя им към Девабад осъзна, че Нахри не е тази, за която първоначално я е помислил. Стана му скъпа и трябваше винаги да знае, че е в безопасност. Всичко вървеше добре, докато не се върна от мисията си за търсенето на ивритите (първите деви) и изглеждаше различен. Или поне на моменти. А накрая имах чувството, че притежава толкова много тайни, че никога няма да бъдат разкрити. Все още не знам какво ще е съдбата му във следващата книги, но знам, че ще присъства в нея.
Ализейд ал Кахтани, втори царски син, се оказа толкова различен от представите ми. Очаквах, че ще е надут, очакващ хората да му се кланят в краката и да обича да бъде заобиколен от жени и вино. Е, това донякъде беше по-големият му брат. Всъщност и двамата принцове изглеждаха свестни и притежаваха някакъв морал. Али ме изненада със своята силна духовна вяра и желанието му да промени съдбата на шафитите (полухора-полуджинове). Допадна ми, че в тази книга връзката между него и Нахри се развиваше на ниво приятелство. Поне за Нахри. Все още не се е заформил любовен триъгълник, който да ми вади очите. Ще видим как ще бъде занапред. Харесах желанието му да научава нови и нови неща. Беше запленен от историите на Нахри за Кайро и предметите, построени от хората. Връзката му с по-големия му брат - Мунтадир - и сестра му Зейнаб също ме изненада приятно. Очаквах, че ще има някаква надпревара между тях, но истината е, че тримата се обичаха силно и можеха да разчитат един на друг.
Второстепенните герои, които не трябва да бъдат подценявани са Джамшид (най-добрият приятел на Мунтадир), Каве (великият везир на Девабад) и Нисрийн (помощницата на Нахри). Вярвам, че те ще изиграят важна роля в следващата книга. В епилога се загатваше за историята на Джамшид и това подхрани желанието ми да държа втората книга в ръцете си. С всяка страница мистерията около Маниже (майката на Нахри) се засилваше. Щом е била убита преди 20 година, как Нахри е жива? Може ли самата Маниже да живее някъде, скрита за чуждите очи? А епилогът само засили мнението ми, че може да е жива. Ако е така, от какво се крие? Гасан (царят на джиновете) в по-голямата част от книгата успяваше да ме изуми със своята привързаност към децата си. Най-вече, когато Али беше ранен. В повечето книги царете са зли и признавам, че в последните страници не ми хареса отношението на Гасан, но все пак не е за пренебрегване фактът, че притежава човечност.
Краят ме остави с толкова въпроси: какво ще стане с Дара, връзката между двама братя изгубена ли е, ще се появи ли Маниже? Интриги има навсякъде, но тези в двореца са в пъти по жестоки и Нахри трябва най-малкото да се научи да се предпазва от тях или рискува не само да изгуби свободата си, но и собствения си живот.
0 коментара:
Публикуване на коментар