Спомням си когато през 2020г. излезе „онзи сериал на Нетфликс, разказващ за висшето общество и за семейство Бриджъртън“. Тогава малко се дърпах да го изгледам, но когато го направих, останах очаравана от него. А след втори сезон, който много ми допадна, реших, че е време да прочета и самите книги. Този пост е за поредицата на Джулия Куин и ще се опитам да не говоря много, много за сериала, но със сигурност в последния абзац ще коментирам приликите и разликите между книгите и адаптацията. 

„Херцогът и аз“ ни запознава със семейство Бриджъртън - овдовялата виконтеса и осемте ѝ деца (четири момичета и четири момчета). Това, което прави необикновени Бриджъртън, е че са кръстени по азбучен ред и че любовта и топлите чувства са на почит. Въпреки че Дафни е четвъртото дете, тя е първото момиче в семейството и следователно благодарение на нея, ни е представено висшето общество и всички балове, които аристократите са длъжни да посещават по време на сезона. Годината е 1813г. и това е вторият сезон на Дафни. Причината тя все още да не си е намерила съпруг е, че повечето мъже я приемат повече като приятелка, отколкото като съпруга. Тогава се разбира (от вестника „Лейди Уисълдаун“), че в Лондон е пристигнал новият херцог на Хейстингс Саймън Басет. Дафни и Саймън сключват сделка - ще се преструват, че той я ухажва, за да може повече мъже да ѝ обърнат внимание и следователно да се омъжи за някого от тях, а пък Саймън ще се отърве от досадните майки, които всяка вечер му представят неомъжените си дъщери. Чудесен план само че се случва нещо, което и двамата не са очаквали, но което е очаквано от читателя, - започват да изпитват чувства един към друг. Връзката помежду им ми допадна, защото със своето присъствие и подкрепа Дафни успя да помогне на Саймън да се справи със своите страхове и проблеми. Общата ми оценка за романа е, че ми хареса. Въпреки 400+ страници успях бързо да го прочета и се насладих на прочетеното. Дойте ми в повече обаче любовната драма, характерна за този жанр, и мисля, че бе излишна или поне Саймън не трябваше да бяга, а да седне заедно с Дафни и да поговорят. Това е и причината (заедно с липсата на задълбочаване на останалите герои) да дам три звезди на „Херцогът и аз“.

„Виконтът, който ме обикна“ продължава с историята на Антъни - най-голямото дете и наследник на Бриджъртън. В качеството си на глава на семейството той е отговорен за благополучието на братята и сестри си. И ги защитава не от задължение, а от любов към тях. Нагледен пример е сцената в „Херцогът и аз“, където до последно защитаваше честта на сестра си. В тази книга този негов образ се задълбочава. Да, Антъни може да е вироглав, неотстъпчив и женкар, но в същото време е и мил, честен и готов на всичко за семейството си. Виждайки страданието на майка си, когато баща му умира, той решава да не обича жената, за която ще се ожени. Вярвам, че точно това е причината да отбягва Кейт и да се придържа към плана си да предложи брак на по-малката ѝ сестра Едуина, защото мис Шефилд не се притеснява да изрази мнението си и не се интересува, че ще нарани някого с прямотата си. В много отношения тя и Антъни си приличат и нищо чудно, че подобна жена пленява сърцето на Антъни. Ще запомня „Виконтът, който ме обикна“ с няколко сцени, които много ми допаднаха, и малко съм разочарована, че в сериала са адаптирани по по-различен начин. И на този роман дадох 3 звезди, но в някои отношения е по-интересен от „Херцогът и аз“.

„Предложение от джентълмен“ черпи вдъхновение от приказката за Пепеляшка. В една нощ на бал в дома на семейството Бриджъртън Бенедикт бива очарован от непозната жена. Само че тази жена е незаконно дете на граф и тези няколко часа свобода са мечта за Софи. И когато часовникът удари полунощ, Софи отново ще се превърне в прислужница на доведената си майка и двете ѝ дъщери. Така изминават две години, в които нито тя, нито Бенедикт са забравили паметния маскен бал. Софи от дете е приела съдбата си и макар че не води кой знае какъв щастлив живот, поне е доволна за покрива над главата си. Точно тогава съдбата ѝ се променя и Софи и Бенедикт се запознават официално. Бенедикт обаче си няма и на идея, че прислужницата и мистериозната дама от бала са една и съща жена. Очарована съм от „Предложение от джентълмен“, защото образът на Софи е толкова мил и жизнерадостен, че няма как да не харесаш героинята. Животът ѝ не е бил никак лек, но тя е намерила сили в себе си да не се пречупи и да остане същият слънчев човек, какъвто винаги е била. На Бенедикт пък му е писнало да го разпознават като господин Бриджъртън или Номер Две. Той иска някой да го опознае истински и да го види като отделна личност. И Софи го прави. Истински се насладих на този роман и му дадох четири звезди. 

„Да флиртуваш с Бриджъртън“ представя една по-различна връзка - тази между приятели, които се влюбват един в друг. Пенелъпи (за мен това е правилното изписване на името ѝ) е неразделна приятелка с Елоиз Бриджъртън, откакто двете се запознават на първия сезон на Елоиз. Влюбена е обаче в брат ѝ Колин още откакто е на 12 години, но тъй като е пълничката и неврачна Пенелъпи, тя крие чувствата си повече от десет години. Вече приела за своя съдба тази на стара мома не таи надежди, че мъжът, когото обича, ще отвърне на симпатиите ѝ. Но след като се връща от пътеществието си до Кипър, очите му се отварят за Пенелъпи и разбира колко умна, забавна и интересна, имаща мнение по всяка тема, жена е. А това, че тя го разбира и окуражава да следва новата си цел, го подтиква да предприеме стъпка, за която майка му от години се надява. Книжната Пенелъпи определено харесах и разбирам защо двете с Елоиз са се сближили толкова много. За Колин обаче имам смесено мнение, тъй като на моменти не ми допадаше държанието му. Радвам се, че Джулия Куин се е задълбочила в чувствата на Колин, свързани с Пенелъпи, и така читателят ясно може да забележи как в един момент Пенелъпи се превръща в целия свят на Колин. Някои сцени ми допаднаха, други не чак толкова и оценката ми на „Да флиртуваш с Бриджъртън“ е три звезди. 

Нека си поговорим и за самия сериал. Както казах, го харесах и с нетърпение чакам трети сезон, въпреки че ми се щеше първо да видими историята на Бенедикт и Софи, а после на Колин и Пенелъпи. Определено сериалът е добра адаптация на поредицата и някои от промените ми допадат. Например множеството сюжетни линии, които се проследяват, тъй като в книгите се обръща внимание само на съответната двойка. Радвам се и че във втори сезон промениха малко връзката между Кейт и Антъни (в книгата първо се женят, а после признават чувствата си, докато в „Бриджъртън“ е обратното) и по този начин сюжетът на двата сезона се различава. Да не споменавам прекрасния декор и дрехите, които героите носят. Наслада за очите. Какво обаче не ми допадна в сериала? Най-вече засилената драма в някои от сцените (например любовният триъгълник във втори сезон). Определено има и други неща, които не ми се понравиха, но те не са толкова важни, че да ги споменавам.

Ако се чудите дали да прочетете поредицата, направете го. Джулия Куин успява със забавни и ненапрягащи сцени да създаде история за едно семейство, което толерира любовта, честността и лоялността и винаги се подкрепя без значение от проблема. 

Първата половина на романа представя Амбър - амбициозна жена, която идва от малък град и иска бляскав живот. Тъй като горе-долу имах представа за сюжета, знаех, че Амбър не е тази, за която се представя. В началото се възхищавах на упоритостта и постоянството ѝ до момента, в който не разбрах, че амбициите ѝ не са от добрите и е готова да нарани хора, за да постигне своето. Ако към манипулациите и лъжите ѝ, се добави хладнокръвното ѝ спокойствие, с което изпълнява плана си, пъзелът, олицетворяващ образа на Амбър, се нарежда и истинското ѝ лице се появява - това на психопат. И докато смята, че всичко върви според нейните очаквания, една друга жена успява да я надхитри. И тя получава живота, който си е заслужила. 

Преди да продължа с Дафни Периш искам да обърна внимание на нейния съпруг Джаксън. Образът му е колкото многопластов и интересен, толкова и ужасен. Точно за него важи максимата не съди по корицата. Ако има една дума, описваща Джаксън Периш, то тя би била социопат. Трябва да му се признае, че доста добре се прикрива. За пред всички останали (приятели, семейство и непознати) той е перфектният съпруг и баща. Зад затворените врати на дома му в Лонг Айлънд обаче Джаксън тъпче уважението на Дафни и контролира нея и децата им. 

Ако трябва да избирам кой е по-интересен персонаж между Амбър и Дафни, ще посоча Дафни. От часта на Амбър си личеше, че Дафни е мила и добра жена. И още по-отдадена и любяща майка. Ако не знаех, че животът ѝ с Джаксън не е толкова прекрасен, колкото го представяха, със сигурност бих казала, че е и наивна. Но когато започнах да чета нейната половина от „Последната госпожа Периш“, ѝ се възхитих още повече. Никога не е искала подобен живот за себе си, но се е влюбила, заобичала и оженила за мъж, който е криел истинската си същност. А след това ражда децата си и всеки ден се бори за тях. Дафни се научава да живее с човек като Джаксън и ако подобен живот би пречупил някой друг, то тя остава силна и целият този тормоз я прави по-решителна да намери начин да се освободи от „затвора“.

Двете авторки не само изграждат многопластови и интересни персонажи, но и градят историята върху лъжливия блясък и илюзиите на висшето общество. Показват, че нито един живот не е прекрасен и всеки има своите падения и успехи. Човек не трябва да се вкопчва в мечти за това, което няма, но иска, а да се опита сам с труд и честност да постигне така желания успех. В противен случай резултатът е неудовлетворено съществуване и неприязън към хората, които са щастливи. „Последната госпожа Периш“ засяга още темите за психическия тормоз, контрола над чужд живот и загубата на скъп човек. А финалът представя класическо отмъщение, в което лошият получава това, което е заслужил. 

Напълно се насладих на романа и го препоръчвам с две ръце. Вярвам обаче, че щях да се насладя още по-пълноценно, ако бях чела само анотацията. В такъв случай щях да бъда изненада от доста моменти. Така че, ако я препоръчвате на някого, не му издавайте много от сюжета. Загаднете само части, които биха го заинтригували. И вярвам, че би останал също толкова очарован от „Последната госпожа Периш“, колкото и аз самата.

„Арканум: Необуздан“ е сборник, който няма как да не бъде прочетен, ако читателят иска да задълбочи познанията си за творчеството на Брандън Сандерсън и самия Космер. А аз много се радвам, че издателство „Artline Studios“ го издаде, тъкмо когато вече бях прочела почти всичко за Космера и ми оставаха само трета и четвърта книга от „Летописите на Светлината на Бурята“. Отново предупреждавам, че ревюто ще съдържа СПОЙЛЕРИ и ако не сте чели самостоятелните романи и поне една книга от поредиците, които са споменати в този сборник, не ви препоръчвам да продължавате. 

Преди да премина към самото ревю уточнявам нещо. Винаги е било сложно да се превеждат имена, които имат някакъв определен смисъл. А в книгите на Сандерсън това е нещо неизбежно. Да не говорим, че неговите книги биват издадени от две различни издателства и със сигурност има разминавания в преводите. В това няма нищо лошо, но когато човек свикне с превода на едни имена и понятия, няма как в последствие да предпочете друг превод. Обяснявам всичко това, тъй като в „Арканум: Необуздан“ доста от имената (основно) са променени. Например „Келсайър“ е „Келсиър“, „Крадлата“ е „Лифт“, „Усукания“ е „Уиндъл“ и т.н. И тъй като вече съм свикнала с първоначалните преводи, в ревюто си ще се придържам към тях. Извинявам се на остналите, които приемат английските варианти, ако в последствие се объркат. 

Системата на Сел: Планетата е била дом на два Отломъка - Владение и Отдаденост, но в някакъв момент те са унищожени. Самата магия на Сел е пряко свързана с релефа и както се разбира от „Елантрис“, ако по някакъв начин пейзажа се промени, то магията спира да функционира правилно. Друго, което е специфично за тази система, са сеоните и сказите. Те са Отрязъци от Вложението (мощта) на даден Отломък, които притежават самосъзнание. Тук са поместени новелата „Душата на императора“ и късия разказ „Надеждата на Елантрис“. За новелата имам отделно ревю и за да не се повтарям, ви оставям линк тук. Разказът пък проследява нападението на Елантрис, но показва спасяването на децата, които Карата толкова усърдо е защитавала през годините. Въпреки че е кратка и реално не отнема кой знае колко време да бъде прочетена, не смятам, че е необходимо четиво. Просто нищо съществено не се случва и аз имах чувството, че съм си изгубила времето с нея.

Системата на Скадриал: Известно е, че и на тази планетата има два Отломъка - Съхранение и Гибел, които в края на „Мъглороден“ ера 1 се превърнаха в едно общо - Хармония. Животът на Скадриал прилича много на този на друга планета, която е дом на Адоналсиум и следователно Отломъците - Йолен, тъй като споменатите два Отломъка създават Скадриал и използват Йолен за модел. Характерната магия тук е свързана с металите и се разделя на три дяла: аломантия, ферохимия и хемалургия. „Единайсетият метал“ е първият разказ, свързан с тази система. В него главен герой е Келсайър, който се обучава за Мъглороден при мърморещия Гемел. За мен лично разказът е излишен (а и безинтересен), както и следващият в сборника - „Аломантът Джак и ямите на Елтания“. Джак е известен от „Мъглороден“ ера 2 със своите приключения. По думите на самия Сандерсън с тази история е искал да покаже как са създадени и съществуват колосите във втората ера, но на мен ми дойде в повече образа на Джак със своето арогантно и глуповато държание. Със сигурност най-интерес е последният разказ, който си е цяла новела - „Тайната история“. Аз я четох отделно (след „Героят на времето“) и имам отделно ревю за нея. Линк оставям тук. Препоръчвам да я прочете, тъй като се споделя важна информация, свързана с Космера. 

Системата на Талдаин: Талдаин е интересна планета, която обаче не е представена много добре. Лично мое мнение е, че „Бял пясък“ не е трябвало да бъде комикс, а самостоятелен роман като „Елантрис“ и „Спиращият войната“. Да се върнем обаче на планетата и това, което се знае за нея. Основно се разделя на две страни - Светла и Тъмна. Отломъкът тук е Автономия, който се е изолирал, и по този начин възпрепятства пътуването от и до планетата. Ако очаквате някакъв допълнителен разказ, свързан с Талдаин, ще ви разочаровам. В сборника е поместена само първата глава от комикса. Отново, за да не се повтарям, оставям линк тук към ревюто на „Бял пясък“.

Системата на Треноди: Най-накрая нова планета! След сблъсъка на два Отломъка Треноди се е променил. Тя има нестабилни перпендикулярности и по този начин трудно бива посещавана. И все пак се знае, че има два отделни континента, като по-големият е изоставен заради някаква ужасна сила, наречена „Злото“. Хората живеят на по-малкия континент, но въпреки това голяма част от територията му е неизследвана. Смята се, че сблъсъкът не само е променил планетата, но и самите хора. След смъртта си някои от тях се превръщат в Умствени сенки и тероризират живите, които ги възприемат за призраци. Разказът „Сенки за Сайлънс в горите на Ада“ представя Сайлънс - собственичката на крайпътна кръчма. Тя е наследничка на първите, които дошли да проучат и заселят малкия континент. От малка е научена да възприема, че Горите са неин дом, и да следва Правилата: не разпалвай пламъка, не проливай чужда кръв, не бягай през нощта. В противен случай сенките ще те намерят и ще те превърнат в сянка. Този разказ има минимални хорър елементи, което определено ме заинтригува. Силно се надявам в бъдеще Сандерсън да напише и други творби, свързани с Треноди.

Системата на Дроминад: Втора нова планета! Преди да споделя за Първия от Слънцето нека да изкоментирам перпендикулярностите. Това са места, където човек преминава от Умствената сфера (Морето на сенките) във Физическата (дадена планета). Те са създадени от наличието на Отломък на самата планета. А интересното е, че на Първия от Слънцето има перпеникулярност, но самата система не е обитавана от Отломък. „Шестият от Здрача“ е история за Дъск - трапер (ловец), който е един от малцината, способни да оцелеят в джунглата на островите, образуващи Пантеона. Домът на Дъск е островът Патджи, където се крият какви ли не опасности. Дъск се издържа като отглежда и продава Авиари - птици с магически способности, които могат да споделят силите си с хората. За да стане една обикновена птица Авиар, трябва да яде от плода на дървото Пръстите на Паджи. Сюжетът на разказа проследя Дъск и Вати (изследователка), които се опитват да спрат машина, която има за цел да покаже местоположението на всеки един от Авиарите. Редно е да спомена Онези Отгоре - някаква напреднала цивилизация, която кръжи в небето със своите летящи кораби. Вати знае от тях, че съществуват и други светове, но Онези Отгоре неизменно се връщат на Първия от Слънцето, което я води до мисълта, че искат да научат нещо, което го има само тук. 

Системата на Рошар: Ако не броим Скадриал, най-много се знае за Рошар. Което, разбира се, е напълно нормално, имайки предвид, че Сандерсън ще посвети цели 10 книги (като първите от тях са с по над 1000 страници) на тази система и нейните обитатели. Магията на Рошар е известна с връзката между хората и духчетата, които имат разум. Отломъците, свързани с Рошар, са Чест и Култивация. И Одиум (Омраза). Този последен Отломък основно започва да играе роля след втората книга от „Летописите“, но трябва да се знае, че той е унищожителят на горе споменатите Отломъци. „Танцуващата по ръба“ непременно трябва да се прочете между „Сияйни слова“ и „Заклеващия“, защото в историята се появяват двама важни герои за поредицата - Крадлата и Вестителят Нале. Явно в бъдеще Крадлата вече ще е положила няколко клетви, а пък Вестителят ще е приел, че поставената му задача вече няма значение. И „Танцуваща по ръба“ показва съдбовни моменти за тези герои. Историята не е лоша, но аз не харесвам толкова много Крадлата, че да се вълнувам от разказ за нея. 

Както винаги с ревютата за романите на Брандън Сандерсън, и това стана прекалено дълго. Но успях да споделя с вас всичко, което желаех. Допадна ли ми „Арканум: Необуздан“? Да. Той съдържа добри и не чак толкова добри разкази. Едва ли ще се оцени подобаващо от читател, който не е запознат с творчеството и идеята на Сандерсън. За този, който знае за Космера, обаче сборникът е безценен. 

Неусетно и четвъртата книга от поредицата е в графа прочетени книги и е време за нейното ревю в блога. По-надолу ще коментирам някои определени сцени от „Войната на две кралици“, дракените, боговете и семейството на Попи. Уточнявам, че ревюто няма да съдържа спойлери за този роман, но ще има за първите три. През годините съм си създала една подредба в съдържанието на ревютата. Основно говоря за главните герои и някои от по-важните второстепенни, но когато става въпрос за книга от поредица, става скучно все да наблягам на главните персонажи, така че в това ревю обръщам повече внимание на други образи.

Един персонаж, който първо искам да коментирам, е Илеана. Е, или вече позната като Исбет. С всяка следваща книга нейната история се разкрива и се научава защо толкова мрази Атлантия и родителите на Кастийл. Разбирам как се е чувствала след загубата на любимия си и детето им, но по никакъв начин не подкрепям действията ѝ, породени от мъст. А живейки с чувствата си през всички тези години, с времето те се изкривяват. Например твърдеше, че обича Попи, но бе готова да нарани Кастийл, въпреки че знаеше колко много дъщеря ѝ го обича. Твърдеше, че разбира Попи, но продължаваше да я подценява. Вярвам, че по някакъв начин Исбет искаше да се сближи с нея, но с действията си отблъскваше все повече и повече Попи.

Кастийл е заловен от Кървавата кралица и въпреки всичките си опити за освобождаване трябва да изчака Попи, за да го спаси. Има няколко глави от негова гледна точка, докато е в затвора, но за мен повечето бяха излишни. Имах чувството, че бяха написани с цел пълнеж. В този ред на мисли не смятам, че читателят трябваше да чака 400 страници, за да го види свободен. Поради тази причина вярвам, че плененият Кастийл бе просто причина Попи да възприеме идеята, че е владетелка на Атлантия и да се научи да води битки. Което тя успя да направи, защото още от „Корона от позлатени кости“ Попи прие ролята на кралица заедно с всичките привилегии и задължения. Да, несигурна е и не всеки път успява да вземе правилното решение, но важното е, че се допитва до хората, на които има доверие, и се вслушва в мнението им.

Ако си спомняте, в „Корона от позлатени кости“ Попи събуди дракените и те вече са под нейна власт. Причината за тяхното събуждане бе издишващият им огънят, който може да победи Възвращенците. Така Попи и компания имаха честа да се запознаят с Рийвър. Малкото момченце от „Сянка в жарта“ вече е пораснало и във „Войната на две кралици“ то вече е усвоило умението да се превръща в дракен и да гори хората. Не знам защо предполагах, че ще е с мил и благ характер, а то пък взе, че се оказа със сприхав. А това, заедно със сухия му хумор, пораждаше забавни сцени между него и Киеран. Няколко думи относно боговете. След финала съм убедена, че в следващата книга ще се появат някои от тях и признавам, че нямам търпение Попи да се види със семейството си (разбира се, ако има подобна сцена).

Романът отново има интересен сюжет и постоянно действие, а появата на дракените, себеприемането на Попи като владетел и някои от разкритията задържаха вниманието ми. Дали съм имала някакви високи очаквания? Ами... не, но това не ми попречи да се разочаровам от някои неща и да приема, че „Войната на две кралици“ е най-слабата от поредицата до момента. Кое ме разочарова? Първо, взаимоотношенията между Попи, Кастийл и Киеран. Не си падам по подобен тип връзки и въпреки че многократно е обяснено, че има разлика между връзката на Попи и Кастийл и тази между тях тримата, все още ми е странно и не възприемам сцената с Уединението. Второ, битката между Попи и Исбет се разви доста бързо. Още от втората книга се говори за това как трябва да се спре и премахне Кървавата корона, тоест има дълга подготовка за момента, в който Попи ще се изправи пред майка си. А накрая какво стана? Битка, описана в няколко страници, която по никакъв начин не ми повлия. 

С последния абзац стана ясно, че ревюто ми е малко по-отрицателно, но с това искам да покажа, че въпреки че „От кръв и пепел“ е моя любима поредица, не всяка книга е по-добра от следващата. Във „Войната на две кралици“ има доста интересни моменти, но има и такива, които не ми се понравиха и затова дадох на романа 3.50 ✩.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Ревю на трета книга - тук.