„Войната на две кралици“ от Дженифър Л. Арментраут

Кастийл Да’Ниър знае твърде добре, че никой не е по-жесток и пресметлив от Кървавата кралица. Но никой, дори той самият, не може да си представи какво крие тя. Това, което е направила, е почти немислимо.

Нищо няма да спре Попи да освободи своя крал и да унищожи всичко, което Кървавата корона представлява. Със силата на пазителите на Древния бог на живота и подкрепата на вълчаците, тя ще трябва да убеди атлантийските генерали да започнат война по нейния начин – този път не може да има отстъпление. Това е последната надежда за бъдеще, в което двете кралства ще живеят в мир.

Заедно Попи и Кастийл трябва да прегърнат старите и нови традиции, за да опазят близките си и онези, които не могат сами да се защитят. Но войната е само началото. Древни сили са разбудени, готови да отприщят невиждан ужас, започнал преди хилядолетия. За да сложи край на започнатото от Кървавата кралица, Попи трябва да се превърне в онова, което пророчеството ѝ е предсказало – в онова, от което се страхува най-много.

Неусетно и четвъртата книга от поредицата е в графа прочетени книги и е време за нейното ревю в блога. По-надолу ще коментирам някои определени сцени от „Войната на две кралици“, дракените, боговете и семейството на Попи. Уточнявам, че ревюто няма да съдържа спойлери за този роман, но ще има за първите три. През годините съм си създала една подредба в съдържанието на ревютата. Основно говоря за главните герои и някои от по-важните второстепенни, но когато става въпрос за книга от поредица, става скучно все да наблягам на главните персонажи, така че в това ревю обръщам повече внимание на други образи.

Един персонаж, който първо искам да коментирам, е Илеана. Е, или вече позната като Исбет. С всяка следваща книга нейната история се разкрива и се научава защо толкова мрази Атлантия и родителите на Кастийл. Разбирам как се е чувствала след загубата на любимия си и детето им, но по никакъв начин не подкрепям действията ѝ, породени от мъст. А живейки с чувствата си през всички тези години, с времето те се изкривяват. Например твърдеше, че обича Попи, но бе готова да нарани Кастийл, въпреки че знаеше колко много дъщеря ѝ го обича. Твърдеше, че разбира Попи, но продължаваше да я подценява. Вярвам, че по някакъв начин Исбет искаше да се сближи с нея, но с действията си отблъскваше все повече и повече Попи.

Кастийл е заловен от Кървавата кралица и въпреки всичките си опити за освобождаване трябва да изчака Попи, за да го спаси. Има няколко глави от негова гледна точка, докато е в затвора, но за мен повечето бяха излишни. Имах чувството, че бяха написани с цел пълнеж. В този ред на мисли не смятам, че читателят трябваше да чака 400 страници, за да го види свободен. Поради тази причина вярвам, че плененият Кастийл бе просто причина Попи да възприеме идеята, че е владетелка на Атлантия и да се научи да води битки. Което тя успя да направи, защото още от „Корона от позлатени кости“ Попи прие ролята на кралица заедно с всичките привилегии и задължения. Да, несигурна е и не всеки път успява да вземе правилното решение, но важното е, че се допитва до хората, на които има доверие, и се вслушва в мнението им.

Ако си спомняте, в „Корона от позлатени кости“ Попи събуди дракените и те вече са под нейна власт. Причината за тяхното събуждане бе издишващият им огънят, който може да победи Възвращенците. Така Попи и компания имаха честа да се запознаят с Рийвър. Малкото момченце от „Сянка в жарта“ вече е пораснало и във „Войната на две кралици“ то вече е усвоило умението да се превръща в дракен и да гори хората. Не знам защо предполагах, че ще е с мил и благ характер, а то пък взе, че се оказа със сприхав. А това, заедно със сухия му хумор, пораждаше забавни сцени между него и Киеран. Няколко думи относно боговете. След финала съм убедена, че в следващата книга ще се появат някои от тях и признавам, че нямам търпение Попи да се види със семейството си (разбира се, ако има подобна сцена).

Романът отново има интересен сюжет и постоянно действие, а появата на дракените, себеприемането на Попи като владетел и някои от разкритията задържаха вниманието ми. Дали съм имала някакви високи очаквания? Ами... не, но това не ми попречи да се разочаровам от някои неща и да приема, че „Войната на две кралици“ е най-слабата от поредицата до момента. Кое ме разочарова? Първо, взаимоотношенията между Попи, Кастийл и Киеран. Не си падам по подобен тип връзки и въпреки че многократно е обяснено, че има разлика между връзката на Попи и Кастийл и тази между тях тримата, все още ми е странно и не възприемам сцената с Уединението. Второ, битката между Попи и Исбет се разви доста бързо. Още от втората книга се говори за това как трябва да се спре и премахне Кървавата корона, тоест има дълга подготовка за момента, в който Попи ще се изправи пред майка си. А накрая какво стана? Битка, описана в няколко страници, която по никакъв начин не ми повлия.

С последния абзац стана ясно, че ревюто ми е малко по-отрицателно, но с това искам да покажа, че въпреки че „От кръв и пепел“ е моя любима поредица, не всяка книга е по-добра от следващата. Във „Войната на две кралици“ има доста интересни моменти, но има и такива, които не ми се понравиха и затова дадох на романа 3.50 ✩.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Ревю на трета книга - тук.