„Последната госпожа Периш“ от Лив Константин

Някои жени получават всичко.

Други получават всичко, което заслужават.

На Амбър Патерсън откровено ѝ е писнало да бъде никоя: обикновена, незабележима жена, която сякаш се слива с пейзажа. Заслужава повече – живот, изпълнен с пари и власт – точно като този на русокосата синеока богиня Дафни Периш. За всички в околността Дафни – дама от висшето общество и филантроп – и съпругът ѝ Джаксън са двойка като от приказките.

Завистта на Амбър би я изяла отвътре… ако нямаше добре обмислен план. Амбър умело използва състраданието на Дафни, за да се вмъкне в живота на семейството – първата стъпка от непроницаема схема за изместването на госпожа Периш. Не след дълго тя успява да се превърне в най-близката ѝ приятелка и да си проправи път към съпруга ѝ. Само че в миналото на Амбър има скелет, способен да срине мечтата ѝ за власт, пари и положение в обществото.

Признавам, че когато започнах „Последната госпожа Периш“, имах сравнително високи очаквания за нея и още в средата на романа те се оправдаха. Със сигурност има за какво да се вдига този шум около книгата, защото сюжетът ѝ е интересен - две жени, които мечтаят за различен живот. В много ревюта се казва, че романът е разделен основно на две части и аз го потвърждавам, но ще използвам други думи. В първата част двете сестри авторки ни представят бляскавия живот на богаташите, който изглежда приказен. Но във втората част розовите очила са свалени и се наблюдава един ад. Дуото Константин изграждат многопластови герои, към които определено няма да има безразличие. Предупреждавам, че трябва да издам детайли, за да говоря свободно за героите (това си го считайте за спойлер).

Първата половина на романа представя Амбър - амбициозна жена, която идва от малък град и иска бляскав живот. Тъй като горе-долу имах представа за сюжета, знаех, че Амбър не е тази, за която се представя. В началото се възхищавах на упоритостта и постоянството ѝ до момента, в който не разбрах, че амбициите ѝ не са от добрите и е готова да нарани хора, за да постигне своето. Ако към манипулациите и лъжите ѝ, се добави хладнокръвното ѝ спокойствие, с което изпълнява плана си, пъзелът, олицетворяващ образа на Амбър, се нарежда и истинското ѝ лице се появява - това на психопат. И докато смята, че всичко върви според нейните очаквания, една друга жена успява да я надхитри. И тя получава живота, който си е заслужила.

Преди да продължа с Дафни Периш искам да обърна внимание на нейния съпруг Джаксън. Образът му е колкото многопластов и интересен, толкова и ужасен. Точно за него важи максимата не съди по корицата. Ако има една дума, описваща Джаксън Периш, то тя би била социопат. Трябва да му се признае, че доста добре се прикрива. За пред всички останали (приятели, семейство и непознати) той е перфектният съпруг и баща. Зад затворените врати на дома му в Лонг Айлънд обаче Джаксън тъпче уважението на Дафни и контролира нея и децата им.

Ако трябва да избирам кой е по-интересен персонаж между Амбър и Дафни, ще посоча Дафни. От часта на Амбър си личеше, че Дафни е мила и добра жена. И още по-отдадена и любяща майка. Ако не знаех, че животът ѝ с Джаксън не е толкова прекрасен, колкото го представяха, със сигурност бих казала, че е и наивна. Но когато започнах да чета нейната половина от „Последната госпожа Периш“, ѝ се възхитих още повече. Никога не е искала подобен живот за себе си, но се е влюбила, заобичала и оженила за мъж, който е криел истинската си същност. А след това ражда децата си и всеки ден се бори за тях. Дафни се научава да живее с човек като Джаксън и ако подобен живот би пречупил някой друг, то тя остава силна и целият този тормоз я прави по-решителна да намери начин да се освободи от „затвора“.

Двете авторки не само изграждат многопластови и интересни персонажи, но и градят историята върху лъжливия блясък и илюзиите на висшето общество. Показват, че нито един живот не е прекрасен и всеки има своите падения и успехи. Човек не трябва да се вкопчва в мечти за това, което няма, но иска, а да се опита сам с труд и честност да постигне така желания успех. В противен случай резултатът е неудовлетворено съществуване и неприязън към хората, които са щастливи. „Последната госпожа Периш“ засяга още темите за психическия тормоз, контрола над чужд живот и загубата на скъп човек. А финалът представя класическо отмъщение, в което лошият получава това, което е заслужил.

Напълно се насладих на романа и го препоръчвам с две ръце. Вярвам обаче, че щях да се насладя още по-пълноценно, ако бях чела само анотацията. В такъв случай щях да бъда изненада от доста моменти. Така че, ако я препоръчвате на някого, не му издавайте много от сюжета. Загаднете само части, които биха го заинтригували. И вярвам, че би останал също толкова очарован от „Последната госпожа Периш“, колкото и аз самата.