С дебютната си книга Травис Болдри решава да ни представи една уютна история за новото начало. Показва, че няма значение какъв е бил предишният ни живот, защото с упоритост и желание може да постигнем мечтите си. 

В продължение на години оркът Вив се прехранва като воин и не прекарва повече от две-три нощи на едно и също място. До момента, в който не попада на легенди за камък, носещ щастие на онзи, който знае тайната му. А когато непозната, приятна миризма я приканва да престъпи прага на гномско кафене и да опита кафе, Вив разбира, че е време за нов етап от живота ѝ. След множество проучвания тя избира град Тун за новия си дом, а сградата на стара конюшня - за бъдещото си кафене. Новото начинание на Вив изисква усилия, но тя е готова да започне на чисто и се заема да запознае жителите на Тун с вкуса на кафето и латето.

Стартирането на бизнес е трудна, но не и непосилна задача, ако има някой, който да помогне. Вив постепенно открива помощници, които се превръщат в приятели и сътрудници. Впечатлена от качествената и усърдната работа на гоблина Кал, Вив решава именно той да ремонтира и преустанови конюшната. Може и да не е много общителен, но е трудолюбив и верен приятел. След него се появява Тандри, която е другият служител в кафенето. Като сукуб към нея има доста предразсъдъци, но тя се е научила да не им обръща внимание. Пряма, интелигентна и находчива Тандри от самото начало дава чудесни бизнес идеи, с които „Легенди и лате“ да потръгне. И най-накрая към екипа се присъединява мишокът Тимбъл, който е изкусен пекар. Не борави с много думи, но не бива да бъде подценяван в своите умения. 

В основата си „Легенди и лате“ освен история за излизането от зоната на комфорт, е и история за приятелството, трудностите и вкусните напитки и храна. Авторът също така показва, че насилието не е решение на проблема. А това е интересно за четене, защото то дълги години е правило компания на Вив, а сега тя трябва да прибере меча си и да опита по по-мирен начин да разреши конфликтите. Единственият минус за мен бе нотката на романтика. Въпреки че отношенията между Вив и Тандри се развиват бавно и позволяват на читателя да свикне с тях като двойка, не смятам, че имаше нужда от този елемент.

Ако в момента имате някакви трудности или и на вас ви предстои нещо ново и се страхувате от неизвестното бъдеще, ви препоръчвам да прочетете „Легенди и лате“. Ще се вдъхновите от пътешествието на Вив и ще видите, че не сте единствените, попаднали в подобна ситуация. Може би дори главната героиня ще ви даде сили да сте смели и да рискувате, знаейки че близките ви са до вас и ви подкрепят.

П.П. Искам още веднъж да благодаря на „Аrtlіnе Ѕtudіоѕ“ за това, че се свърза с мен и ми предложи да си избера някое от заглавията на издателството.

„Железен пламък“ направи своя фурорт не само в чуждестранните книжни среди, но и в нашите. За мен книгата е интересна и определено има развитие на връзките между героите, напрежение и обрати. Но както с „Четвърто крило“ не се прехласнах толкова много по историята и имаше доста глави, които за мен бяха ненужни, но за тях по-надолу в ревюто. 

Вайълет вече знае тайната, която майка ѝ и останалите от командването крият. За момента обаче няма какво да направи освен да се върне в „Басгайът“ и да се впусне с всички сили във втората година от обучението си. Трябва да се справи едновременно със задълженията си, пътуването до базата на Зейдън, за да може Терн и Сагейл да се виждат, и опитите да разшифрова дневника на един от Шестимата. Трудно и сложно е, но тя обича предизвикателствата. Вайълет определено е една от най-умните героини, за които съм чела, и фактът, че в много ситуации мислеше като писар, а не като ездач, даваше свежи и нестандартни идеи. Трябва обаче да призная, че една от силните страни на Вайълет е желанието ѝ да защитава хората, които обича. Показа, че е готова да пожертва себе си, за да може приятелите ѝ да оцелеят.

След завършването на „Басгайът“ Зейдън е пратен в далечна база и връзката от разстояние е предизвикателство за него и Вайълет, имайки предвид, че в началото са в напрегнати отношения. Не се впрягах от безсмислените им разговорите на тема доверие и споделяне просто защото не им обръщах много внимание. Ясно ми е, че в поредица от пет романа няма как главните ни герои още от втората книгата да се съберат и да нямат проблеми. Този път не му симпатизирах толкова много, защото се държеше твърде покровителствено и постоянно отклоняваше по-неудобните въпроси на Вайълет. Искам да спомена и един нов персонаж - Вариш, който е създаден, за да бъде злодеят в първата част на сюжета на „Железен пламък“. Той е мрачен, безсърдечен и жесток. Изпитва удоволствие, когато разпитва враговете си и почти никога не се извинява за постъпките си. И когато осъзнаеш, че го мразиш толкова, колкото Вайълет, разбираш, че Ребека Ярос си е свършила работата. 

Неведнъж съм казвала, че за мен второстепенните герои също трябва да се развиват. За съжаление, Лиам няма да има този шанс, но Ридък, Сойър, Ри, Имоджен и още куп други персонажи израстват и съм сигурна, че ще са полезни в следващите книги. Най-голяма промяна се вижда в отношенията между Вайълет и Имоджен. Не мога да кажа дали двете ще бъдат близки приятелки, но си личи, че си имат доверие и се подкрепят. Радвам се, че Джесения също има роля в книгата и двете с Вай продължават да си съдействат. Никога не съм вярвала, че има вероятност Джесения да предаде приятелката си, имайки предвид, че залага и своя живот на опасност. Предполагам, че Дейн няма да се превърне в мой любимец, но вече не го мразя толкова много. Личи си, че се разкайва за последствията от постъпката си и прави всичко по силите си, за да се реваншира. 

Доволна съм от финала. Просълзих се на сцената в помещението с преградния камък. Но. Защо бяха нужни двеста страници пълнеж, за да се стигне до последните глави? Постигна се някакво примирие между ездачите и летците и Вайълет разбра как в миналото са създали защитите над Навара, но нищо друго не се случи. Лично аз се вълнувах повече за Андарна и нейното положение, за Първите шестима и венините. Затова се надявам в следващата книга да има повече информация по тези теми.

Египет е от тези страни с хилядолетна история. Изумяваме се от знанията, които древните египтяни са имали. Отнело ни е векове, за да изровим от планините с пясък съкровищата на фараонската страна и ще ти отнеме още много векове, за да разкрием всичките ѝ тайни. Ако въобще го направим. Аз самата имах възможността за една седмица да се докосна до този велик народ и да се изправя пред монументите, които вдъхват респект и почуда. И ще ви споделя за моето приключението под формата на ежедневен дневник. 

Много обичам, когато полетът е рано сутринта, защото така отрано започвам с опознаването на забележителностите. А сега ставаше въпрос и за нова култура с всичките им обичаи и традиции. С кацането на летището ни се дадоха визи, които на момента се попълват и в замяна на тях в паспорта се бие печат за допускане в страната. Щом минахме проверките и си взехме багажа, се запътихме към организирания ни автобус за първата ни спирка в Кайро - Историческият музей. В него се помещават статуи на Хефрен, Хатшептут и различни богове, както и мумии на фараоните Рамзес III, Рамзес IV, Тутмос IV, Сети I и др. Разбира се, най-интересният експонат е съкровището на Тутанкамон. В отделната зала може да се види небеизвестната му погребална златна маска, саркофазите и тронът му. За съжаление, е забранено правенето на снимки. 

След музея дойде ред и на Великите пирамиди в Гиза. Не мога да опиша чувството да застанеш пред пирамидата на Хеопс. Когато застанах пред нея и се опитах да възприема гледката, ме връхлетя чувството на благоговоление. Нито един филм, снимка или разказ не може да те подготви за видяното. Останалите две пирамиди също са забележителни, но си личи отпечатък на изминалите години и климатичните условия и смятам, че е време да се започне с тяхната реставрация. Не влязох във вътрешността на пирамидата, защото знам, че е прекалено тясно и почти няма какво да се види. Великият сфинкс е още едно египетско чудо, за което има множество легенди. Не можеш да се доближиш до него дотолкова, че да го докоснеш, но веждайки го отдалеч, осъзнаваш истинските му размери и красота. 

Най-големият град не само в Египет, а и в цяла Африка е Кайро със своите 25 милиона жители. Следователно трафикът е много натоварен. И въпреки че в града има точно два светофара, които почти никога не работят, и никой шофьор не зачита правилника на движение, почти няма катастрофи. Това се дължи на факта, че пътните ленти са разделени и няма как да се навлезе в отсрещното движение. Също така липсват и пешеходни пътеки и за да пресечеш, трябва да минеш между колите. Ако някоя кола блъсне пешеходеч, се счита, че това е съдба от Бог. От толкова много жители е нормално да има преливащи от боклук кофи, но в Кайро, а и в други по-големи египетски градове, чистота е под всякаква критики - по улиците има всякакви боклуци. 

Рано сутринта се качихме в автобуса и се запътихме към Хургада - град, който от рибарско градче се е превърнал в курорт. Ако очаквате да разглеждате музеи и паметници, ще се разочаровате. В Хургада отивате, за да си отпочинете и да се насладите на слънцето, морето и всякакви дейности като гмуркате и сафари в пустинята. Неочаквах, че комбинацията от екскурзия и почивка ще ми хареса толкова много, но беше приятно след натоварен ден да имам няколко по-спокойни, които да прекарам на плажа и басейна.

Днешният ден бе предвиден за почивка и решихме първо да обиколим магазините срещу хотела за сувенири. Египтянските продавачи са същите като тези в Дубай и постоянно трябваше да се пазарим за покупките ни. Ако ви предложат някаква скъпа цена, не се притеснявайте да се пазарите и да смъкнете до тази, която искате. В най-лошия случай ще си тръгнете с празни ръце. Следобедът бе предвиден за плаж и тъй като хотелът бе на брега на Червено море, нямаше как да не отидем на плажната ивица. В началото на март водата не е много топла и аз реших да си топна само краката и остатъка от деня да прекарам в хващане на тен. 

Трябваше да станем в 4 сутринта, за да отпътуваме за Луксор, но това си заслужаваше, защото към 10 часа вече бяхме пред храмовия комплекс Карнак, построен в чест на бога на слънцето Ра. Гледала съм множество снимки от залата с колоните и съм щастлива, че и аз най-накрая успях не само да ги видя, но и да ги докосна и да проследя с пръст йероглифите, които са на хиляди години. Продължихме с кратка разходка по река Нил, чиято цел бе да преминем от източния бряг (страната на живите) на западния бряг (страната на мъртвите) и да посетим храмът на Хатшепсут. Той е популярен не само защото е построен от втората жена фараон в Египет, но и защото има невероятна архитектура - вграден е в самата скала, има три огромни тераси, разположени една върху друга, и множестество статуи и релефи. Последната спирка бе Долината на царете. Откритите гробници са около 63 на брой, но отворените за посещение са под половината. Сред тях е и тази на Тутанкамон, но почти няма какво да се види в нея, тъй като златото е в музея в Кайро. И все пак красотата на гробниците е в йероглифите по стените, които разказват най-различни истории. 

Двата дена бяха посветени на плаж и ги прекарахме под египетското слънце. В комплекса всеки ден имаше най-различни забавления - зумба, плажен волейбол, тенис и др. Хотелът ни беше препоръчан от агенцията, от която запазихме екскурзията, и съм много доволна от него. Desert Rose Resort има невероятно озеленяване и заедно с хубавия интериор, доброто обслужване и вкусната храна нямаше как да не ме спечели.

На седмия ден посетихме града Ел Гуна, който е познат още като египетската Венеция. Изкуствено създаден е и през пустинята са прекарани канали, за да създадат малки острови. По бреговете има вили и хотели, които са предназначени за по-богатите хора. В Ел Гуна дори има частно летище, училище, болница и голф игрище. Разходката из каналите бе чудесна, но кратка. Оттам се запътихме към яхта, която ни отведе в Червено море за гмуркане сред коралите. Дори успяхме на видим делфини в естествения им хабитат. Имахме възможност да се возим и в частична подводница, от която да видим по-добре коралите. Тъй като полетът на следващия ден бе вечерта, денят го прекарахме в стягане на багажа и една последна разходка по брега на Червено море. 

Останах доволна от екскурзията, като единствената ми забележка е откъм организацията. Имаше два автобуса и само един български екскурзовод. Туристите бяхме разпръснати из доста хотели и отнемаше дълго време, за да ни върнат в тях след края на еднодневните екскурзии. Накрая на летището стана проблем с билетите ни и добре, че се разреши от само себе си, защото нямахме с нас представител от агенцията. 

Турция - колкото близка до Европа, толкова и далечна - тук. 

10 места, които да посетите във Великобритания - тук. 

Красотата на България - тук. 

Северна Италия - тук.

5 дена в Лондон - тук. 

Време е за ревю на една дългоочаквана за мен книга. „Дом на пламъци и сенки“ разкрива доста от вселената на Маас, но по такъв начин, че поредиците ѝ не се преплитат толкова много и си остават самостоятелни. Ревюто ще бъде разделено на две части. В първата ще бъде същинското ревю, докато във втората споделям мнение за разкритията и размишлявам върху бъдещето на Мидгард.

Действието в книгата проследява приключенията на няколко герои. Харесах Лидия още като Ясен ден, а в „Дом на пламъци и сенки“ я харесах още повече. Дори и като Кошутата, защото се разкрива нейната история и става ясно защо се е съгласила да стане агент на Офион. Готова е да направи всичко по силите си, за да спаси Рун и въпреки че той все още не е готов да приеме, че Лидия и Кошутата са един и същ човек, самата Лидия не съжалява за действията си, защото с тях дълги години е защитавала любими хора. Лидия е интелигентна, забавна и находчива. Разбираемо е защо Рун се влюбва в нея. За самия принц няма какво да кажа, защото още от „Дом на пръст и кръв“ той е подкрепящ, добър и самоотвержен. За наше щастие дори мъченията не го пречупват и Рун продължава да бъде толкова прекрасен образ. Много ги харесвам като двойка и вярвам, че заслужават един щастлив и спокоен живот.

Вярвам, че много от нас се вълнуваха именно за главите на Брайс, която в края на „Дом на небеса и дихания“ се озова в Притиан. Докато се лута из тунелите, Брайс успява да разбере как елфите от Притиан са пристигнали на Мидгард и какво точно се е случило с Тея и двете ѝ дъщери. Тук множество теории се потвърдиха, но и се оказа, че Тея не е била толкова благородна. Колкото и вълнуващи да бяха тези глави, държанието на Брайс не ми допадна. На моменти се държеше вироглаво и взимаше недообмислени решения. А когато се върна в Лунния град започна да пази част от плановете си в тайна вместо да споделя и да се допитва до другаря си и брат си, които определено имат повече опит в битките. Самият Хънт е представен в една различна светлина. Той показва своята ранима и нерешителна страна. Което е напълно нормално, имайки предвид, че отново се озовава в тъмницата и то с хора, на които държи. А Брайс дори не се опита да го разбере и подкрепи.

Главите на Итън и Тарион продължават да са ненужни. Донякъде с интерес следях Итън и опитите му да поправи грешките си. Той се чувства отговорен за Сигрид, но с всяка сцена, в която наследницата на Фендир взимаше участие, толкова повече виждах колко е злобна и неблагодарна. В един момент не знаеше, че е алфа, а в следващия се държеше така все едно е била отгледана да бъде водач и всички са длъжни да ѝ се подчиняват. Така че Итън не трябваше да се чувства отговорен за случилото се с нея. От друга страна, Тарион продължава да взима лоши и глупави решения. За мен главите му бяха ненужни и скучни и добре, че се появи Сатия, за да стане по-интересно. Не знам за Тарион, но определено Итън ще трябва да се справи с новата си роля сред вълците и да се докаже като силен и справедлив водач.

Сюжетът в „Дом на пламъци и сенки“ разбираемо проследява опитите на героите да съставят план как да победят астерите и да освободят Мидгард от тяхното влияние. Допадна ми, че всеки от персонажите имаше някаква роля и различните Домове се обединиха срещу общото зло. Но пък се разочаровах, че нямаше повече сцени с Хипаксия, защото тя е доста интересна личност и със сигурност щеше да е по-полезна на Брайс и компания. Надявам се обаче да видим повече от нея в „Лунатион 4“. Всъщност доста неща искам да бъдат обяснени в продължението. 

Следва частта със спойлерите и размишленията върху „Дом на пламъци и сенки“.