С тази последна класация слагам край на December TOP 5 за 2022г. Беше забавно и носталгично да си припомня прочетените книги през годината. В бъдещ пост ще споделя списък на всичките шейсет и три романа, а сега нека ви представя част от книгите, които очаквам да бъдат издадени на български и на английски през 2023г.

Втората книга от дуологията, вдъхновена от легендата за крал Артур, трябва да излезе на български език под логото на „Егмонт“. В нея войната между демоните и Легендородните се засилва и докато Бри се научава да контролира новопридобитите си сили, трябва не само да си бие срещу враговете, но и да намери Ник. Не очаквах „Легендородни“ да ми хареса толкова много и поради тази причина се вълнувам за продължението ѝ.

Книга от нов за мен автор, която също ще се изадеде от „Егмонт“. Проследяват се двама чернокожи ученици в частна гимнация, чиито тайни излизат на бял свят. Девън и Чиамака се съюзяват, за да открият кой стои зад всички уличаващи съобщения и защо иска да ги унищожи. В романа със сигурност са засегнати теми като расизъм. Ще ви видим обаче дали очакванията ми ще се оправдаят. 

По време на пандемията Сандерсън е написал пет новели, четири от които ще издаде самостоятелно. Три от тях са свързани с вселената Космер. Не знам дали ще ги видим на българския пазар и заради това веднага се абонирах да ги получа като е-книги. Ако се интересувате от сюжетите им, в ютюб канала си Сандерсън има прочетени първите глави от всяка новела и в сайта му ги има качени, за да ги прочетете. 

„Изгубеният метал“ е последната книга от „Мъглороден“ ера 2, с която се приключва историята за Уакс и Уейн. По думите на автора в тази книга има най-много препратки към останалите светове във вселената. Доколкото знам, в момента издателство „Артлайн“ работи по превода и се надявам в скоро време да бъде издадена. 

От доста време съм хвърлила око на книгата и много се зарадвах, щом разбрах, че ще бъде издадена на български. За съжаление, не съм сигурна кое издателство сподели новината. Този дебют, вдъхновен от легендите за китайската лунна богиня, разказва за момиче, което е принудено да избяга от дома си и да намери начин да спаси майка си. Пътувайки из царството, то не само научава за магическите си способности, но и трябва да се изправи срещу безмилостния император, сключвайки сделка с него. 

Весела Коледа на всички! Пожелавам ви много здраве, щастие и незабравими моменти с любимите ви хора. С този така обичан празник наближава не само краят на месеца и годината, но и на класацията. Много се чудех каква да бъде днешната тема и се спрях на фен артове и най-вече на самите творци. Обичам изобразителното изкуство, а в комбинация с рисунки на любими книжни герои е още по-хубаво. Така че ви представям пет от тях, които ми допаднаха тази година.

5. Джак и Еванджелин от „Once Upon a Broken Heart“ (@rosiethorns88)

4. Шалан от „Сияни слова“ (@cccrystalclear)

3. Елин и Роуан от „Стъкленият трон“ (@emiliesnaith_art)

2. Брайс от „Дом на земя и кръв“ (@monolimeart)

1. Гуен и Азриел от „Двор от сребърни пламъци“ (@rosalynarts)

#бонус Джуд и Кардан от „Жестокият принц“ (@elithienart)

В поредицата „Летописите на светлината на бурята“ има многобройни гледни точки, но всяка книга обръща специално внимание на един от главните. В „Пътят на кралете“ това е Каладин. По принцип харесвам доста неща в него, но в първата половина на романа истински се дразнех от вечния му песимизъм. Радвам се, че откри Сил (духчето му), която му помогна да излезе от дупката на отчаянието и да се бори не само за своя живот, но и за този на близките му. 

Александрия е силна, независима и борбена. Само че един човек винаги има нужда да сподели с някого за проблемите си и Алекс не е изключение. Но вместо това тя предпочиташе да се затвори в себе си и смяташе, че ще се справи самичка. И разбира се, нямаше как да не направи нещо глупаво. Като например да тръгне съвсем сама да намери един от лошите, който я издирваше. Доста се подразних на тази сцена, която ясно показа нейните прибързаност и безразсъдна самостоятелност. 

От самото начало не се разбрах много, много със самия роман и виня за това множеството клишета, с които е пълен. Образът на Лара е един от тях. Признавам, че спомените ми от „Кралят на моста“ не са кой знае колко, но съм запомнила колко дръзка, вироглава и безстрашна е Лара. Тези качества не са лоши, ако са в умерени количества, но в даден момент започнах да се дразня на непокорното ѝ отношение и как се смяташе за нещо повече от другите. 

Основно чета фентъзи. Някои от романите са класическо фентъзи, друга са YA. И като огромен почитател на този жанр, класацията няма как да мине без подобна тема. 

На повече от вас светът на „Сянка в жарта“ трябва да ви е познат от „От кръв и пепел“. Съществената разлика обаче е в това, че боговете все още управляват и съдбата на главната героиня е такава, че може пряко да наблюдава живота им. Ако се притеснявате, че Попи и Сера си приличат, веднага ви успокоявам. В началото може и да имат някакви прилики, но се различават по характер, мислене и постъпки. „Сянка в жарта“ може да се чете и като самостоятелна поредица или пък първо да започнете с нея и после да прочетете „От кръв и пепел“.

Ревю на книгата - тук. 

Трейси Деон използва мита за крал Артур и Кръглата маса за отправна точка на сюжета и оттам надгражда идеите си. Авторката създава цели две магически системи, като едната е вдъхновена от афроамериканските практики. Тъй като главната героиня е чернокожо момиче, в романа са засегнати теми като расизма и не в една сцена Бри бива подценявана или пренебрегната заради расата си. Романът може и да не се развива в измислен свят, но по нищо не остъпва на останалите творби от този жанр.

Ревю на книгата - тук.

Вече съм коментирала „Дом на небеса и дихания“ в предишна класация и затова ще бъда кратка. Обичам Сара Дж. Маас, защото успява не само да създава невероятни светове с техните обитатели, но и да изгражда стоплящи сърцето двойки, които да се борят за своето бъдеще. Стилът ѝ на писане също е невероятен - книгите ѝ съдържат стотици красиви цитати. В книгата има не един обрат и разкрити тайни. А пък финалът няма как да не те накара да искаш веднага продължението.

Ревю на книгата - тук. 

Харесах „Елантрис“, защото е от класическото фентъзи - има магия, политически интриги, магия, религиозен сблъсък и пак магия. Сюжетът се развива чрез три гледни точки - тази на принц Раоден, на принцеса Сарене и на жрец Хратен, и следователно може да се покрият няколко сюжетни линии, които накрая се свързват. Признавам, че най ми допадна магическата система и идеята, че е свързана с релефа на страната. Въпреки че „Елантрис“ е първата издадена творба на Брандън Сандерсън, който видимо е израстнал като писател през последните години, тази книга ще има специално място в сърцето ми. 

Ревю на книгата - тук. 

Да, за втори път се появява негова книга. За момента това е любимата ми книга от поредицата не само заради сюжета, но и заради израстването на Шалан - героиня, която харесах още в самото начало на „Пътят на кралете“, и темите, които се засягат в романа - истините и лъжите, споделяни от хората, както и маските, които си поставят, за да скрият истинската си същност. Определено Брандън Сандерсън те кара да се замисляш върху тях, докато на заден фон се води война.

Ревю на книгата - тук. 

Колкото и ползотворна да е една книжна година, винаги има книги, които ни разочароват. За някои от тях сме имали високи очаквания, за други не. Някои от тях са харесвани от стотици хиляди и дори милиони хора, а пък други са неизвестни за масовата общност. Днешната класация е за точно тези романи, от които сме очаквали повече, но са ни изненадали неприятно. 

Започнах „Глина“ с високи очаквания, които донякъде се оправдаха. Успях да се пренеса в село Бусинци по времето на турското робство и да се запозная с местния занаят и обичаите от този период. Чрез главните герои и други членове на селото опознах по-добре живота на българина и неговите страхове и мечти. Много исках да харесам романа. Още от самото начало обаче сюжетът ми вървеше адски бавно и наистина се насилих да довърша „Глина“. Ако бе друга книга, щях да я оставя, но желаех да науча как ще приключи историята на героите от Бусинци. Имам няколко основни забележки към книгата: описания на герои, които по-късно не изиграха никаква важна роля, смешния любовен триъгълник, който от самото начало ме дразнеше, влюбването между Жара и Велико, което се случи само в рамките на три случайни срещи, цялото приключение в двореца на султана, което за мен бе нереално, и враждата на Боя спрямо Велико, която караше Боя да изглежда смешен в моите очи.

Ревю на книгата - тук. 

Романът бе в списъка ми за четене още преди „Егмонт“ да сподели, че ще я издават. И смятам, че именно заради първоначалните ми високи очаквания, които се разминаха с реалността, не харесах толкова „Кралят на моста“. Между 150-та и 250-та страница сюжетът ми вървеше бавно, даже се зачудих дали да я оставя. Продължих да чета, защото се разкриха някои от тайните, а и връзката между Лара и Арън се промени и доверието помежду им започна да се появява. Много се ядосах на драмата в последните страници на романа, защото за мен е излишна. Да не споменавам и множеството клишета - Уреден брак, връзка от типа „омраза-любов“, дръзка главна героиня и великодушен главен герой, който първоначално е прадставен като зъл, че дори и като демон, а накрая се оказва изненадващо добродушен. 

Ревю на книгата няма.

Ако следите блога ми, знаете, че Рута Сепетис е една от любимите ми автори заради историите, които разказва. Героите в творбите ѝ може и да измислени от нея, но те имат прототипи и това са хора, преживели много страдания. И именно защото знам какви емоции изпитвам, докато чета книгите ѝ, останах леко разочарована от „Трябва да те предам“. Да, разказът за Кристиян, който иска да се бори срещу диктатурата на Чаушеску, е по-специален заради близоста на Румъния с България, но реално Кристиян и семейството му не бяха попаднали в такива трудности, както други герои на Рута Сепетис.

Ревю на книгата - тук. 

В този случай не мисля, че има вина авторът, а оформлението на историята. „Бял пясък“ е под формата на комикс и следователно нов фентъзи свят с цялата му магия и главни герои не може да бъде преставен с подробности. Имах чувството, че за 160 страници нищо съществено не се случи. Не успях да опозная нито Талдаин, нито персонажите в лицето на Кентън и Крис. Смятам, че цялата поредица би имала много по-голям успех, ако бе превърната в самостоятелен роман като „Елантрис“ и „Спиращият войната“.

Ревю на книгата - тук. 

Определено това е най-разочароващата книга за годината. Знам, че някои от вас ще се шокират, но за съжаление, няма да стана почитателка на Толкин. Имах проблеми и с „Хобит“, но там успях да стисна зъби и да я довърша, защото бе от едва 300 страници. „Властелинът на пръстените“ обаче е много, много по-голяма по обем и щом минах 150 стр., просто я оставих. Най-големият ми проблем и причината да не довърша романа бе скуката. Колкото и да се съсредоточавах, колкото и да се насилвах да чета, в даден момент просто ми ставаше скучно и оставих настрана „Властелинът“. Прекланям се пред въображението на писателя и давам 2 звезди на книгата. И тук приключва моето приключение с Толкин и Средната земя.

Ревю на книгата няма. 

Признавам, че се чудех дали да прочета „Dawnshard“, защото не исках да си губя времето, както се случи с „Танцуваща по ръба“, но всички ревюта, които прочетох за новелата, твърдяха, че е препоръчително, тъй като се споделя информация, важна за „Ритъмът на войната“, а и в крайна сметка е творба на Сандерсън. Така че я започнах и останах приятно изненадана от това колко ми допадна. Вярвам, че това се дължи на факта, че Рисн и Лопен са ми по-симпатични като персонажи, а и като цяло сюжетът бе по-интересен с този мистериозен остров Аимия и тайните, които крие.

Брандън Сандерсън поставя в центъра на събитията двама герои, имащи някакви физически проблеми. Да, Лопен вече има втора ръка, благодарение на това, че е Сияен рицар, но много добре знае как се чувства Рисн, която заради инциденда преди две години (представен в една от интерлюдиите на „Сияйни слова“) вече не може да ходи. Изгубила свободата си и всички възможности, които преди е имала пред себе си, тя се опитва да се нагоди към новия си живот. И когато домашния ѝ любимец ларкинът Чири-Чири се разболява, тя предприема пътуването до Аимия. И по пътя до там трябва да спечели доверието и уважението на екипажа си.

Рисн е героиня, която се поява от време на време в книгите от поредицата, благодарение на интерлюдиите. В „Пътят на кралете“ се узначава, че заедно със своя бабск, който я учи на търговия, обикалят Рошар и търгуват. Благодарение на тези пътешествия, се представят още няколко места в Рошар, на едно от които Рисн губи краката си заради падане от високо във водата. В същото време обаче се сдобива с нов домашен любимец в лицето на ларкина Чири-Чири, който се храни със Светлина. В „Dawnshard“ тайленката заминава с новия си кораб (получен в края на „Заклеващия“) за мистериозния остров Аимия, където тя трябва да намери лек за Чири-Чири, а пък Лопен, братовчед му Хуио и ардентката Рушу - да разберат дали Клетвената порта, намираща се някога на острова, все още съществува.

Сандерсън дава поле за изява както на Рисн, така и на Лопен. През дългите две години от злополуката Рисн е приела съдбата си, но не иска останалите да я съжаляват. Въпреки че не е капитан на кораба си, тя е ребск (титла, означаваща „собственик“) и с цялата отговорност приема задачата да се грижи за екипажа и да доведе мисията им до край. Пътуването не е безпроблемно, но Рисн успява с разумни доводи и действия да се справи с проблемите. Лопен също израства като образ, имайки предвид, че осъзнава как доброто му държание и шеги все пак могат да наранят някого и приема третия идеал, но лично аз не съм му чак такава почитателка. Реално погледнато хердазиецът няма голяма роля, ако не се брои търсенето на Клетвената порта. 

Дойде моментът да се потопим в тайните на остров Аимия. Предупреждавам, че този и следващият абзац ще съдържа спойлери. Аимия е бил част от Сребърните кралства, оцелели след Опустошението, но в някакъв момент е унищожен и народът му се пръсва из Рошар. Заедно с хората има още две раси аимианци. Първата са Безсънните - създания, чиито тела са създадени от същества, наподобяващи кремлингите, които функционират като едно съзнание. Те идват от непозната планета в Космера и задачата им е да защитават Острието на зората. Другата раса са аимианците от Сиа, като техен представител, появащ се в поредицата, е Аксис Събирача („Пътят на кралете“, интерлюдия I-5). От тази интерлюдия се разбира, че една от способностите им е да променят цвета и белезите по кожата със силата на мисълта. 

Аимия, заедно с древната столица Акина, се смята за дом на Душеваятелите или Превръщателите, както са преведени в първите три книги. В Акина се намира Клетвената порта и стенописът на Острието на зората. Остриетата на зората са четирите първични Команди, които Адоналсиум е използвал, за да създаде света. Едно от тези Остриета по незнаен начин преминава през Перпендикулярността на Култивация, намираща се в Рогоядските хълмове, и оттам се озовава в пещерите под Акина под формата на стенопис, показващ разбиването на Адоналсиум. Попадайки в тези пещери, Рисн намира стенописа и бива привлечена от него. Тя го приема в себе си и става новото Острие на зората.  

След всичко споделено виждате защо трябва да прочетете „Dawnshard“ и ви препоръчвам да го направите между прочита на „Заклеващия“ и „Ритъмът на войната“. Ако се интересувате повече за Остриетата и Аимия може да ги потърсите в интернет, но е добре да сте запознати с най-основните неща, защото в противен случай ще се объркате от многото информация. А аз се захващам с поредната тухличка на Сандерсън, известна още като „Ритъмът на войната“. 

Ревю на първа книга - тук. 

Източници на изображение 1 и 2. 

Когато имаш любими книги, няма как да не обикнеш и техните герои. Затова днес ще ви една част от любимите ми персонажи за 2022г. 

Споменавам тези двама герои наведнъж, защото не само са от една и съща книга, но и ги харесам еднакво. До момента това е любимата ми книга от „Бриджъртън“ най-вече заради тях и тяхната история, която започва със силно приятелство и завършва със също толкова силно влюбване. Франческа обича с цялото си сърце своето семейство, но в същото време няма нищо против да стои отстрани и да наблюдава. Може да е по-сдържана и внимателно да подбира думите си, но е и забавна, умна и саркастична. Майкъл се влюбва във Франчеса в момента, в който я среща. Само че тя е напът да се омъжи за неговия първи братовчед и най-добър приятел и той е принуден в продължение на шест години да крие чувстата си. Няма да си кривя душата, страшно много харесвам Майкъл, защото не е само истински джентълмен, но и е очарователен, остроумен и шеговит. И Франи, и Майкъл имат своите страхове и терзания, но в хода на историята успяват да ги преодолеят.

Пипа е от онези герои, които първо действат, а после обмислят, и така попадат в комични или опасни ситуации. Трудно се отказва от нещо, което е започнала, и поради тази причина не изоставя проекта. Той всъщност започва именно като такъв, но след запознанството ѝ с Рави, Пипа иска да изчисти името на брат му Сал, за да може градът отново да приеме семейство Сингх. Дори бих определила Пипа като смела, защото въпреки заплашителните бележки, намесата на наркотици и тайните, излизащи на бял свят, се изправя пред тях и намира истината, благодарение на своя ум и прозорливост.

Далинар приема задачата да възстанови Сияйните рицари и евентуално да спре задаващото се Зло. Но за да обедини Рошар пред общия враг, трябва да се превърне в политик. А това е трудна задача, защото той е всичко друго, но не и дипломат. През целия си живот е жадувал за бойното поле и сраженията. Харесвам Далинар, защото притежава нещо, което много други мъже на негово място нямат, - съвест. Не се притеснява да я използва и въпреки че му е неприятно да признае, че е сгрешил, се опитва да намери нов начин да се справи с проблемите. За разлика от други, не е алчен и лукав, а земен, строг и справедлив мъж. Единственото, което иска, е да защити родината си и знае, че ще трябва да се бори до смърт за това свое желание.

След Скока си Брайс не само става почти безсмъртна, но и способностите ѝ се увеличават. Светлината, с която ослепява Оракула, вече е в пъти повече, а в комбинация с телепортирането, което трябва да усвои с помощта на Кормак (далечен братовчед) Брайс става по-силна и от баща си Есенния крал. В същото време трябва да приеме, че вече е принцеса на елфите и да се съобразява с правилата им. А всички знаем колко непокорна може да е Брайс. С вълнуващия финал на „Дом на небеса и дихания“ нямам търпение да видя как ще се справи с новата обстановка и всички разкрития, които астерите направиха. 

Още от „Пътят на кралете“ харесах персонажа на Шалан. Въпреки че искаше да открадне от Ясна Колин, си личеше, че го прави само защото така ще помогне на семейството си. Растейки, затворена за големия свят, пътуването ѝ до Карбрант бе първото, в което да се почуства свободна и сама да взима решения. В този ред на мисли още тогава нейният образ започна да израства. А в „Сияйни слова“ Шалан вече бе истинска Сияйна господарка. Знаеше, че за да я вземат насериозно, трябва да е настоятелна и неотстъпчива. И тези две черти заедно със смелостта, интелигентността и упоритостта ѝ ѝ помогнаха в пътуването до Пустите равнини.

Винаги съм си падала по подобни книги, в които героите разкриват тайни и загадки. Разбира се, най-голямата загадка в „Игри на наследство“ е защо точно Ейвъри наследява богатството на Тобайъс Хоторн и до последно правех какви ли не предположение, но накрая останах толкова изненада, колкото и Ейвъри. Така че точка в полза на авторката. Харесах героите и техните характери. Всеки от братята Хоторн има свой чар и е интересно да ги опознаеш. Любимец от четиримата ми е Джеймсън, а след него Зандър. Признавам, че дори Наш се нарежда пред Грейсън. Харесах ли любовния триъгълник? Донякъде, защото той е слабо засегнат и сюжетът не се върти около него. 

Ревю на книгата - тук.

Този роман е трети поред в „Мъглороден“ ера 2 или следователно шести в поредицата, която е замислена от общо десет книги, разделени на три ери. Главните герои заминават за южните земи на страната и по време на тяхното приключение Сандерсън споделя за нов народ, който изглежда има повече познания, свързани с металите. Признавам, че „Мъглороден“ ера 2 ми допадна с една идея по-малко от „Мъглороден“ ера 1. Но с „Оковите на скръбта“ и наученото за народите, намиращи се на юг от Елънделския басейн, и техните възможности, определено последната книга от тази ера - „Изгубеният метал“, ще бъде интригуващ край за историята на Уакс и Уейн.

Ревю на книгата - тук.

Още от първите страници се влюбих в книгата. Потънах в историята на Пипа и нейния опит в разгадаването на случая на Анди Бел. Признавам, че интересното оформление веднага ме спечели, а многото заподозрени и техните мотиви ме затрудниха в отгатването на убиеца. Пипа доказва на всички, че ако е имало по-голямо старание от страна на полицията, е щяло да стане ясно, че няма как Сал да е убиецът. Но тогава кой е? Точно това ми бе най-интересно да разбера от целия роман. След всяко откритие по случая си създавах нова теория, но никоя от тях не се оказа правилната. Което много ме радва, защото това означава, че творбата не е предвидима.

Ревю на книгата - тук.

Обичам книгите на Маас. А пък „Дом на небеса и дихания“ с финала и разкритията си нямаше как да не се появи в днешната класация. Като стана дума за финала, той е един от най-добрите и емоционални завършеци на книга, който съм чела. Радвам се, че Сара Дж. Маас е вкарала нови герои и нови гледни точки за по-голямо разнообразие. Радвам се, че и имаше обрати (някои от тях познах, други - не) и повдигане на завесата спрямо образа на астерите. Много теории и предположения бяха изказани от моя страна и въпреки че някои от тях частично се оказа верни, не бях по-малко изненадана. Сега ще трябва да чакаме поне година, за да разберем какво ще се случи с героите.

Ревю на книгата - тук. 

Светът в „Спиращият войната“ нямаше как да не ме омагьоса. Т'Телир е преизпълнена с цветовете на дъгата. Не само сградите, но и хората са покрити с различни ярки и наситени цветове. Истинска прелест за окото. Брандън Сандерсън за пореден път успява да създаде оригинална и завършена история в една книга с множество главни герои, които са различни един от друг. „Спиращият войната“ се превърна в любимия ми роман на авторът заради цветното описание на Халандрен, романтиката, която по принцип не е много засегната в творбите на Сандерсън, между Сири и Сузеброн и интересните способности на хората, притежаващи голямо количество Дъх.

Ревю на книгата - тук.

Въпреки че българската се доближава доста до оригиналната корица, нашата ми допада с една идея повече. Носи усещането за атмосферата на цялата поредица, а релефните детайли я правят още по-възхитителна.

Това е от тези книги, които си взех първо заради корицата, а после заради анотацията. Само като я погледнеш, ти става ясно какъв ще бъде сюжетът.

Новите корици на поредицата „Мъглороден“ ера 1 са страхотни, но харесвам в пъти повече тези на „Мъглороден“ ера 2. В началото не можех да схвана какво представя корицата, но в хода на историята става ясно, че художникът много добре е представил гледката към град Ню Сирън.

Поредната красива българска корица. Тези диаманти като детайли веднага навеждат на мисълта, че историята е свързана с богатство, а когато парите са замесени, тайните също са налице.

Оригиналната корица също е хубава, но нашата оставя без думи. Признавам, че не я свързвам по никакъв начин със сюжета, но си затварям очите пред тази прелест. И в този случай правилото „корицата продава книгата“ важи с пълни сили. 

Към края на всяка година преглеждам издателските планове на издателствата и проверявам в Goodreads кои книги ще излязат през идната година. Следователно си правя списък с най-чаканите книги и днес ще ви представя пет от тях, за които най-много се вълнувах. 

„Шестимата на Атлас“ е в списъка ми за четене още от миналата година и когато разбрах, че ще я издават на български език, се развълнувах. Много от чуждестранните ревюта я хвалят, а наскоро и българските споделиха колко добра и интересна е тя. Идеята на авторката много ми допадна - тайно общество, вдъхновено от Александрийската библиотеката, за която се предполага, че е съдържала множество древни ръкописи.

Ревю скоро.

Един сборник, който всеки почитател на романите на Сандерсън, свързани с вселената Космер, би оценил подобаващо. В него са включени няколко разкази и новели, както и описания на планетите. Не всички разкази са от голямо значение за общата картина, но пък е приятно да се завърнеш сред героите, които обичаш или пък да се запознаеш с нови, които може и да изиграят важна роля в бъдещето на Космера. 

Ревю на книгата - тук.

Много харесвам, когато авторите пишат книги с нови герои и приключения, но във вече познат и харесван свят. Точно такава е „Сянка в жарта“, проследяваща историята на предшественици на Попи от „От кръв и пепел“. Много се вълнувах за романа, най-вече заради появата на боговете, защото аз съм почитател на творби, в които дейно участват божества. Препоръчвам ви да прочетете „Сянка в жарта“ преди да започнете „Войната на две кралици“, тъй като в нея се разкриват неща, свързани със Сера и Никтос. 

Ревю на книгата - тук.

На много места съм споделяла, че Тейлър Дженкинс Рийд се превърна в мой любим автор и винаги се радвам, когато имам възможност да прочета неин роман. Още самата анотация на „Малибу в пламъци“ те пренася в Малибу с плажовете и вълните, готови да посрещнат всеки сърфист и известна личност. Сюжетът също звучеше интригуващ - парти по случай края на лятото, организирано в дома на най-голямото дете Рива. Само че на сутринта то е изгорено. Какво е довело до пожара? И каква е историята на семейство Рива?

Ревю на книгата - тук.

Преди няколкото години, когато прочетох втората книга от поредицата и минаха месеци, по време на които нямаше изгледи продължението да бъде издадено, предположих, че „Вещерия“ няма да види своя край на български език. Останах приятно изненадана от обявяването на „Егмонт“, че ще довършат поредицата и след „Кръвовещ“, която бе много добра книга, чаках с нетърпение финала. Преди няколко месеца я прекъсна поради друга творба, но смятам скоро да я довърша. Препоръчвам ви цялата поредица, ако сте фенове на вещици, различни видове магически способности, добре изградени приятелски връзки и минимални количества любовни симпатии. 

Ревю скоро.

За пета поредна година през този месеца ще ви споделя за петте си любими книги, разочароващи книги, дебютни романи, интересни персонажи, нови автори и др. от 2022г. Всичко това ще стане под формата на класацията „December TOP 5“ и уточнявам, че няма никаква специална подредба. Всяка седмица ще качвам по два поста - понеделник и петък, като изключение правят днес и 31 декември.

В началото се притеснявах, че темите ще се повтарят от предишните класации, но в крайна сметка по-важи са самите книги, автори и герои. Тази година започвам с категорията „Нови автори“, като за разлика от 2021г. сега имам много повече автори, с които да ви запозная. А вие се чувствайте поканени да споделите в коментарите с кои писатели сте се запознали тази година.

След кратка почивка от света на Рошар се завръщам с поредното дълго ревю, в което ще ви представя „Заклеващия“. Това е роман, от който няма как да да не се гордееш, щом го прочетеш, имайки предвид обема му. Това е роман, който за пореден път разкрива така желаната информация, но в същото време поражда още куп нови въпроси. Това е роман, засягащ теми като правилно и грешно, илюзии и истини, бъдеще и минало. А сега, настанете се удобно и се пригответе за поредната доза Сияйни рицари, Пустоносни и Вечни бури. Въпреки че ще гледам да няма много разкрития, втората част на реюто определено ще съдържа СПОЙЛЕРИ, но аз ще ви предупредя за тях. 

В центъра на събитията е Далинар, който трябва да се превърне в политик, за да обедини Рошар срещу врага. А това е трудна задача, защото той е всичко друго, но не и дипломат. През целия си живот е жадувал за бойното поле и сраженията. И няма да е грешно, ако кажа, че в даден момент се превръща в оръжието на брат си. Ако в началото заедно със Садеас заедно са нападали и ограбвали земи, за да обединият Алеткар, то в последствие Гавилар (след като се раждат децата му), решава да обърне поглед изцяло на политиката и да остави Далинар да продължи с походите. Няма нищо грешно в това решение, но на Далинар също му омръзва все да се бие и се чувства по-комфортно в обсъждането на стратегии и преподаване на военни уроци на малкия Адолин. Само че съдбата му е друга и докато воюва в името на брат си, губи най-скъпия за него човек - съпругата си. И така Тоягата се пречупва. И ще му трябват няколко години, за да се оправи.

Паралелно на развитието на образа на Далинар, тези на Шалан, Каладин, Адолин и дори Мост Четири също претърпяват промени. Каладин продължава да не ми е чак толкова интересен, но винаги се наслаждавам на разговорите му с Мост Четири и Сил. Адолин към края на романа осъзна, че въпреки положението си на принц е запознат с много малка част от света на Рошар. Чувстава се объркан и незначител, но това, че не е Сияен, не означава, че не е важен. Напротив, по време на битката в град Тайлен той показа своите умения и качества на водач и принц. А самата Шалан много добре описа характера му, който ще допадне на всеки. Като стана въпрос за Шалан... Понякога се дразнех на нерешителността ѝ и желанието ѝ да бъде някоя друга. Знам, че ѝ трудно да живее със спомените за това какво е сторила на родителите си, но не е правилно да се крие зад чужди личности. И се надявам в последните глави на романа да го е разбрала.

С всяка следваща книга осъзнавам, че интерлюдиите са важни колкото и останалата част от сюжета. Благодарение на тях, ние като читатели се запознаваме с паршендите и новият им начин на живот с появата на Пустоносните. Оказва се, че не всички паршенди са зли и че са толкова невинни, колкото и други жители на Рошар. Те, несъзнателно и подтикнати от Слетите - преродени парши, служещи на Зло, просто се оказват на грешната страна във войната. В центъра на новата армия на Зло е Венли - сестрата на Ешонай. По негов план тя е трябвало да се превърне в един от Слетите, но нещо се обърква и Венли не се променя. Затова пък е избрана да води пропаганда и да разказва трагичната история за паршендите, които според разказа са се пожертвали, за да освободят паршите от тяхното безсмислено робство. Само че осъзнава, че връщането на старите им богове е грешка и не иска да има нещо общо с тях и каузата им. 

Оттук насетне споделям за всичко важно, което се научава от „Заклеващия“, и следващите редове са изпълнени със спойлери. Тъй като Слетите не умирали, а се прераждали, човечеството нямало шанс да се изправи пред тях и да ги победи. Поради тази причина десетима души, известни като Вестителите, сключват съглашение с Чест. Те се сражавали и затворили Пустоносните в Преизподнята, но на свой ред също били пленени. Вестителите били измъчвани и когато се пречупвали, се прераждали на Рошар заедно с врага. И така Опустошенията започвали наново. До последното такова, когато деветима от Вестителите решили, че не могат да се завърнат отново в Преизподнята. Един от тях вече се намирал там, тъй като умрял по време на битките, и решили, че като единственият, който не се е пречупвал, ще може да удържи на агониите. Изоставили Вълшебните си мечове и се пръснали из света. А четири хиляди и петстотин години по-късно Таленелат се предава и се завръща на Рошар, с което слага начало на Истинското Опустошение.

Още от „Пътят на кралете“ е мистерия защо Сияните рицари са се отказали от клетвите си и са изоставили дълга си. Заради тези си действия те губят доверието на хората и оттогава се гледа с пренабрежение на тях. Какво обаче се е случило, че Сияйните рицари са пренебрегнали задълженията си? Разбират истината за своя произход! Оказва се, че хората са дошли на Рошар от друга планета, която разруширили с Повеляването на Стихиите, а паршите са коренното население. От своя страна хората започнали да водят войни за превземане на земи и в даден момент паршите станали роби. И ето тук идват моралните размишления на доста герои от романа, най-вече на Каладин, който не знае дали е герой или завоевател. 

Е, това е голямата картина. „Летописите на Светлината на бурята“ са прекалено обемни, за да навлизам в детайли, и гледам да споделям само най-важното. Дадох на „Заклеващия“ четири звезди като причината да не дам пет, е, че имах проблеми със средата. Началото бе чудесно - потопих се в познатия свят. Средата се оказа леко мудна - героите трябваше да се придвижат от едно място на друго или да успеят с плановете си, но всичко се случваше по-бавно от очакваното и се питах кога ще се стигне до някакво съществено развитие на сюжета. А пък краят бе също толкова добър, колкото и началото - битки, обрати и разкрития. 

„Малибу в пламъци“ е една от най-очакваните от мен книги, излезнали тази година на българския пазар. Причината за това е Тейлър Дженкинс Рийд, която в последните години се превърна в един от любимите ми автори, и винаги чакам с нетърпение да взема новата ѝ книга в ръце и да се потопя в света на измислените от нея герои, които всеки път ми се струват прекалено реални.

Само че нещата с този роман се оказаха малко по-различни. Не знам до колко са били високи очакванията ми, но аз се насладих на „Малибу в пламъци“, въпреки че смятам, че е с една идея по-слаба от другите книги на авторката. Насладих се на атмосферата - разходки по плажовете, сърфиране на вълните и дългите летни дни. Насладих се и на сюжета, който дотолкова ме плени, че за два дена прочетох романа. Само че най-големият минус на „Малибу в пламъци“ е липсата на задълбочени образи.

Романът разказва за четирите деца на Мик Рива (случайно да ви е познато името отнякъде?). Нина е най-голямото и именно тя е най-потърпевшата от цялата драма между родителите ѝ. От малка ѝ се налага да се грижи за братята и сестра си и да започне да работи в семейния ресторант. Тези трудности може би в началото започват да я пречупват, но тя стиска зъби и не спира да се бори, защото знае, че тя е единствената надежда за семейството си. Вярвам, че именно тези моменти я правят толкова силна и независима жена. А когато става модел и започва да изкарва повече пари, отколкото се е надявала да види, за първи път от години си позволя да се отпусне и да мисли за своите нужди. Кит - най-малкото дете в семейство Рива, е момиче, което казва това, което мисли, но в същото време се чувства в сянката на братята и сестра си. Тя, също като останалите, мечтае да прекара живота си на сърфа, но желае да се прочуе със собствено си име. За съжаление, повече няма какво да споделя за нея, защото главите от нейна гледна точка бяха малко на брой и не можах да я опозная по-добре. 

Джей е запленен от сърфирането още от дете, когато за първи път влиза във водата и яхва вълните. С годините това хоби се превръща в негова професия и с брат си Хъд, който е професионален фотограф, заедно обикалят света по състезания и фотосесии. Тяхната връзка е описана най-добре и най-подробно. На практика израстват като близнаци и нито един от тях не знае какво да прави без другия. Понякога се карат, понякога се бият, но братската им любов е по-силна от всичко и в крайна сметка си прощават. И Хъд силно се надява брат му да го обича достатъчно, за да приеме това, което е направил. Признавам, че почувствах Хъд най-близък от всичките Рива, защото е по-затворен в себе си и предпочита да вижда света през обектива на фотоапарата. Често избира да мълчи вместо да говори празни приказки, но Нина, Джей и Кит знаят, че каквото и да става, той ще е до тях и ще ги подкрепя.

Харесах децата Рива и се възхищавам на силата, която притежават, за да се справят с всичките предизвикателства още от ранна възраст. Научили са се да успяват без чужда помощ и въпреки че са деца на Мик Рива, славата по никакъв начин не ги е засегнала и са останали човечни. Като цяло обаче не успях да изградя връзка с тях, както се случи с Евелин Хюго и Дейзи Джоунс. Някак си Тейлър Дженкинс Рийд не е наблегнала достатъчно на тях, а се е опитала да представи колкото се може повече персонажи без да задълбочава.

Допаднаха ми няколкото различни сюжетни линии. Рийд представя на читателя запознанството на Мик Рива и Джун и техният общ живот, който е изпълнен с много компромиси от страна на Джун, които в крайна сметка обаче се оказват напразни. В началото цялото внимание бе обърнато към тях и връзката им и както казах, авторката, дори и да е искала, не е успяла да обърне необходимото внимание на децата Рива. 

И все пак „Малибу в пламъци“ ми хареса. Имам няколко забележки, но интересният сюжет и добрите описания компенсираха. Заради това романът получи 3.5✩. Препоръчвам го на всеки, който е почитател на Рийд и който желае да се потопи в атмосферата на Малибу със своите плажове и вълни, готов да посрещне всеки сърфист.

Ревю на „Дейзи Джоунс & The Six“ - тук.

Ревю на „Скандалният живот на Евелин Хюго“ - тук.

Ревю на „Сянка и кост“ - тук.

Ревю на „Шест врани“ - тук.

Ревю на „Белязания цар“ - тук.

Ако сте чели ревютата ми за поредицата „От кръв и пепел“, знаете, че Дженифър Л. Арментраут се превърна в мой любим автор. Така че не се двоумих и си купих „Полукръвна“ - книга първа от „Заветът“, чиято поредица предшества „От кръв и пепел“. И може би още с този факт трябваше да се замисля до колко е добър този роман. Е, след като вече го прочетох, заявавам, че „Полукръвна“ е от тези книги, към които имам смесени чувства. От една страна ми допадна, от друга ме разочарова.

Преди да се задълбоча в мнението си за новата творба на авторката, излезнала на български език, нека ви запозная със сюжета и героите. Действието не се развива в непознат за нас магически свят, а на два острова, общо известни като Божествения остров, намиращи се в САЩ. На единия се намира училището - Заветът, в което се обучават чистокръвните и полукръвните. Няколко години след като Александрия е принудена да напусне Завета, тя се завръща със сделката, че ако успее да навакса с ученето, няма да бъде превърната в празнограва прислужница, служеща на чистокръвните, и ще може да преследва мечтата си да стане Пазител и да преследва и убива деймони - същества, наподобяващи нашите вампири. Разбира се, нещата не се оказват толкова прости и Алекс науча неща за себе си, които ще променят Завета.

Всички знаем, че стана модерно в YA фентъзи жанра главните героини да са силни, независими и борбени. Алекс не е изключение от правилото и още в първа глава я виждаме в тази светлина. Колкото и да ми допаднаха тези ѝ качества, понякога ми идваха в повече, защото си личеше, че тя има нужда да сподели с някого за проблемите си, но вместо това се затваряше в себе си и смяташе, че ще се справи самичка. И разбира се, нямаше как Алекс да не направи нещо глупаво. Например да тръгне съвсем сама да намери деймона, който я издирваше. Толкова се подразних на тази сцена, която ясно показа нейните прибързаност и безразсъдна самостоятелност, че все още ме е яд на глупостта ѝ. 

Има няколко второстепенни герои, но аз ще спомена само трима. Ейдън, когото Алекс харесва от години, се заема с нейното обучение. Първоначално изглежда донякъде странно защо го прави, но на по-късен етап той сам споделя, но признавам, че не помня причините му. Допадна ми, че връзката им се развиваше плавно и първо се опознаха и станаха приятели, а после дадоха гласност на чувствата си. Калеб е най-близкият приятел на Алекс в Завета и не им трябваше много време след завръщането ѝ, за да подновят приятелството си. Определено бих казала, че той е верен другар, тъй като винаги разведряваше, помагаше и пазаше гърба на Алекс, дори когато тя не искаше. И накрая ви представям загадъчния Сет, с когото съдбата на нашата героиня се преплита. Имам смесено мнение за него заради характера и отношението му, но четейки анотацията на втората книга, вярвам, че в нея ще се разкрие повече от образа му.

Няколко думи и за митологията, от която Дженифър Л. Арментраут черпи вдъхновение, - гръцката. Първо, в анотацията по никакъв начин не се споменава този факт и второ, щом ще се споменават гръцките богове, обичаи и ритуали, смятам, че трябва да се набляга на тях, защото на моменти имах чувството, че са споменати ей така, колкото да има още няколко реда изречения за обем. Последно споделям за явния интерес на писателката към вампирите, защото както в „Полукръвна“, така и поредицата „От кръв и пепел“ магическите създания имат дълги зъби и се хранят от хората. Знам, че историята за Александрия предшества тази на Попи, но вече не ми е интересно да чета за подобни същества.

Още от първите страници действието ми вървеше бавно и често се случваше да оставя романа настрана, защото ми доскучаваше. Някъде след стотната страница обаче навлязох в историята и нещата потръгнаха. Но едва към края на „Полукръвна“ сюжетът наистина ми стана интересен и може би заради разкритията, които не ме изненадаха, но пък са добра основа за продължението, ще си взема втората книга, но все още се колебая дали да продължа с поредицата.

Бих ви препоръчала романа, ако тепърва се запознавате с творчеството на Дженифър Л. Арментраут. В противен случая може би ще се разочаровате, както стана с мен. А пък за тези от вас, на които им е допаднал, ви споделям, че „Чистокръвни“ вече е на българския пазар и може да си я закупите. 

Ревю на „От кръв и пепел“ - тук.