„Полукръвна“ от Дженифър Л. Арментраут

От съюза на боговете и простосмъртните били създадени Хематоите. Децата на двама Хематои – чистокръвните – имат всички отличителни черти и сили на боговете. Децата на Хематоите и простосмъртни нямат този късмет. Пред полукръвните стоят две възможности – да станат Пазители, които преследват и убиват деймони, или да служат в домовете на чистокръвните.

Седемнадесетгодишната Александрия по-скоро би умряла, отколкото да търка тоалетни по цял ден. Но, както изглежда, може и да ѝ се наложи да се примири със съдбата си на прислуга. Има няколко правила, които обучаващите се в Завета трябва да спазват. Алекс обаче има проблем с всичките, особено с правило номер 1 – „Връзките между чистокръвни и полукръвни са строго забранени“. За съжаление, това, че си пада по суперготиния чистокръвен Ейдън не е най-големият ѝ проблем. За да завърши обучението си и да стане Пазител, тя трябва някакси да остане жива..

Ако не се справи, я чака съдба много по-страшна от това да е слугиня. Ако не се справи, ще бъде превърната в деймон и ще бъде преследвана от Ейдън. А това би било гадно.

Ако сте чели ревютата ми за поредицата „От кръв и пепел“, знаете, че Дженифър Л. Арментраут се превърна в мой любим автор. Така че не се двоумих и си купих „Полукръвна“ - книга първа от „Заветът“, чиято поредица предшества „От кръв и пепел“. И може би още с този факт трябваше да се замисля до колко е добър този роман. Е, след като вече го прочетох, заявавам, че „Полукръвна“ е от тези книги, към които имам смесени чувства. От една страна ми допадна, от друга ме разочарова.

Преди да се задълбоча в мнението си за новата творба на авторката, излезнала на български език, нека ви запозная със сюжета и героите. Действието не се развива в непознат за нас магически свят, а на два острова, общо известни като Божествения остров, намиращи се в САЩ. На единия се намира училището - Заветът, в което се обучават чистокръвните и полукръвните. Няколко години след като Александрия е принудена да напусне Завета, тя се завръща със сделката, че ако успее да навакса с ученето, няма да бъде превърната в празнограва прислужница, служеща на чистокръвните, и ще може да преследва мечтата си да стане Пазител и да преследва и убива деймони - същества, наподобяващи нашите вампири. Разбира се, нещата не се оказват толкова прости и Алекс науча неща за себе си, които ще променят Завета.

Всички знаем, че стана модерно в YA фентъзи жанра главните героини да са силни, независими и борбени. Алекс не е изключение от правилото и още в първа глава я виждаме в тази светлина. Колкото и да ми допаднаха тези ѝ качества, понякога ми идваха в повече, защото си личеше, че тя има нужда да сподели с някого за проблемите си, но вместо това се затваряше в себе си и смяташе, че ще се справи самичка. И разбира се, нямаше как Алекс да не направи нещо глупаво. Например да тръгне съвсем сама да намери деймона, който я издирваше. Толкова се подразних на тази сцена, която ясно показа нейните прибързаност и безразсъдна самостоятелност, че все още ме е яд на глупостта ѝ.

Има няколко второстепенни герои, но аз ще спомена само трима. Ейдън, когото Алекс харесва от години, се заема с нейното обучение. Първоначално изглежда донякъде странно защо го прави, но на по-късен етап той сам споделя, но признавам, че не помня причините му. Допадна ми, че връзката им се развиваше плавно и първо се опознаха и станаха приятели, а после дадоха гласност на чувствата си. Калеб е най-близкият приятел на Алекс в Завета и не им трябваше много време след завръщането ѝ, за да подновят приятелството си. Определено бих казала, че той е верен другар, тъй като винаги разведряваше, помагаше и пазаше гърба на Алекс, дори когато тя не искаше. И накрая ви представям загадъчния Сет, с когото съдбата на нашата героиня се преплита. Имам смесено мнение за него заради характера и отношението му, но четейки анотацията на втората книга, вярвам, че в нея ще се разкрие повече от образа му.

Няколко думи и за митологията, от която Дженифър Л. Арментраут черпи вдъхновение, - гръцката. Първо, в анотацията по никакъв начин не се споменава този факт и второ, щом ще се споменават гръцките богове, обичаи и ритуали, смятам, че трябва да се набляга на тях, защото на моменти имах чувството, че са споменати ей така, колкото да има още няколко реда изречения за обем. Последно споделям за явния интерес на писателката към вампирите, защото както в „Полукръвна“, така и поредицата „От кръв и пепел“ магическите създания имат дълги зъби и се хранят от хората. Знам, че историята за Александрия предшества тази на Попи, но вече не ми е интересно да чета за подобни същества.

Още от първите страници действието ми вървеше бавно и често се случваше да оставя романа настрана, защото ми доскучаваше. Някъде след стотната страница обаче навлязох в историята и нещата потръгнаха. Но едва към края на „Полукръвна“ сюжетът наистина ми стана интересен и може би заради разкритията, които не ме изненадаха, но пък са добра основа за продължението, ще си взема втората книга, но все още се колебая дали да продължа с поредицата.

Бих ви препоръчала романа, ако тепърва се запознавате с творчеството на Дженифър Л. Арментраут. В противен случая може би ще се разочаровате, както стана с мен. А пък за тези от вас, на които им е допаднал, ви споделям, че „Чистокръвни“ вече е на българския пазар и може да си я закупите.

Ревю на „От кръв и пепел“ - тук.