Мадрид, 1957 г. Под фашистката диктатура на Генералисимус Франко Испания крие мрачна тайна. 

Туристи и чуждестранни бизнесмени пристигат на талази в Испания с приветливото обещание за слънце и хубаво вино. Сред тях е 18-годишният Даниъл Матисън, син на петролен магнат, който пристига в Мадрид с родителите си с надеждата да усети връзка с родината на майка си през обектива на своя фотоапарат. Фотографията го сблъсква с Ана, чието семейство се бори с променливата си съдба под дългата сянка на Гражданската война. Снимките на Даниъл поставят неудобни въпроси, а опасности надничат зад ъгъла. Той е притиснат в ъгъла, поставен пред трудно решение, което трябва да вземе за да защити хората, които обича. 

Животи и сърца се сблъскват, а слънчевият испански град открива своята изненадващо мрачна сърцевина.

„Фонтани на мълчанието“ е втората книга, която чета от Рута Сепетис и не ме разочарова. Едновременно не си поставях високи очаквания за нея, за да не се разочаровам, но и исках тези очаквания да се оправдаят. Трябва да призная, че „Сол при солта“ е по-тежка книга, докато тук атмосферата не е толкова потискаща. Да, намеква се за тежките време след Гражданската война и се описва несправедливостта, но все пак историята е разказа от части през погледа на фотограф, който умее да вижда както лошото, така и доброто в една ситуация.

Историята ни запознава с Ана - испанка, която работи в единствения американски хотел в Мадрид - „Кастеяна Хилтън“. Тук да спомена, че действието се развива в средата на 50-те години на миналия век и Испания тепърва се отваря за света, най-вече за Америка. Затова не е учудващо, че има толкова американци, които показват на Ана един нов поглед върху света. Харесах Ана, защото, от една страна, е мила, забавна и много начетена. От друга страна, не се натрапва, както приятелката ѝ Лоренса, много е притеснителна, не нарушава правилата и се опитва да балансира между своите мечти и желанията на сестра ѝ Хулия. Чрез нейния образ Рута Сепетис представя испанския народ и неговите борби по време на диктатурата на Франко. Ана постепенно се отваряше пред Даниъл и с всяка тяхна среща двамата научаваха по нещо ново за различните светове, в които живеят.

Историята се разказва от четири гледни точки - на Даниъл, на Ана, на братовчедка ѝ Пури и на брат ѝ Рафа. От време на време има и глави от гледната точка на Хулия. В началото, когато започнах да навлизам в читателския свят, предпочитах книгата да бъде разказана от 1 л. ед. ч., но след прочита на няколко творби, разкази от няколко персонажи, осъзнах, че по-приятни са ми книгите с повече гледни точки. Това е така, защото по този начин имам по-добра възможност да опозная героите. В началото на „Фонтани на мълчанието“ не схващах защо има глави, разказващи се от Рафа и от Пури, но към средата на книгата разбрах, че така читателят може по-добре да се запознае с Испания през 1957 година.

Няма как да не харесам Даниъл. Страстта към фотографията му помогна да види Испания по по-различен начин от останалите туристи. Голяма помощ му оказа Ана, която чрез своите думи му отвори очите за много неща, случващи се в Испания. Държанието на Даниъл на моменти ме изненадваше като например, когато се притесняваше да сподели на майка си, че се е разделил със своята приятелка. И тогава се сещах, че действието се развива във време, в което държанието на младите е било различно от сегашното. В лицето на Даниъл читателят среща гласа на свободното слово. Човек, който е израснал в свободна страна, трудно си представи как един човек притежава такава власт, че да забрани свободното разпространение на филми, книги, вестници и снимки. Радвам се, че Дан успя да отстои себе си и да следва мечтите си да стане фотограф. В Испания създаде приятелства, които ще помни за цял живот.

Няколко хора ме питаха по какъв ред да прочетат „Фонтани на мълчанието“ и „Сол при солта“. Няма грешен начин. Двете книги по никакъв начин не са свързани. Единствено трябва да решите дали ви се чете нещо по-тежко или по-леко. С прочита на всяка книга, написана от Рута Сепетис, осъзнавам колко труд е хвърлила, за да напише историческите си истории. Чрез описанията си Сепетис за пореден път накара да искам аз да се намирам под горещото испанско слънце и да правя снимки на красивите сгради и паркове.

Пребори страха си, пребори света.

Мия Корвере е намерила своето място като острие на Девата на Благословеното убийство, но мнозина в Червената църква смятат, че тя далеч не го заслужава. Упражнявайки кървавия си занаят в едно от най-затънтените кътчета на Републиката, тя така и не се доближава до крайната си цел – смъртта на консул Скайва и кардинал Дуомо. А след фатален сблъсък със стар враг Мия започва да подозира мотивите на Червената църква…

Когато е обявено, че Скайва и Дуомо ще имат рядка публична изява по случай закриването на игрите в Божигроб, Мия се опълчва срещу Църквата и продава себе си като гладиатор в замяна на възможността да ги елиминира. На арената Мия открива нови съюзници, по-добри противници и още повече въпроси за необичайното си влечение към сенките. Но докато все повече заговори биват разкрити, а броят на жертвите продължава да нараства, Мия е принудена да направи избор между лоялността и отмъщението и да разкрие тайна, която би могла да промени целия ѝ свят.

Първият път, когато подхванах книгата, я оставих, защото ми дойдоха в повече убийствата. Но след препрочита ми на „Нивганощ“, интересът ми отново се запали. Исках да науча повече са силите на Мия като здрачин, дали ще остане вярна на Червената църква, тъй като не всички я приеха като Острие и дали последните думите на Ремус, които отправи към нея, са истина. Радвам се, че има карта, защото Мия доста се разходи из Айтрия, и съм много благодарна за нея. Минусчето на Джей Кристоф е, че не само не отговори на въпросите, на които се чудя още от предишната книга, ами има и наглостта в последните пет страници да ме зарине с още. Добре, че ще чакам само няколко дена, докато „Мраколуние“ пристигне. Какво да се прави, карантина е. Предупреждавам, че има спойлери от „Нивганощ“.

Мия вече е Острие. Пълноправен член на Червената църква, въпреки че не всички са съгласни с нейното положение. Една тайна, която Мия открива, я кара да си отвори очите, да обърне гръб на църквата и да се продаде като гладиатор, за да убие хората, съсипали живота ѝ. От първата арена, където дона Леона вижда потенциала ѝ, до последната битка Враната се промени. В „Нивганощ“ от сираче се превърна в убийца, но тук позволи на чувствата си да се покажат. До последно твърдеше, че хората от легиона на дона Леона не са ѝ приятели обаче истината бе, че ги хареса и наистина ги смяташе за свои приятели. Мия вече мисли като Острие и гладиатор и нямам търпение да разбера какво ще направи в „Мраколуние“. Впечатли ме с това, че се страхуваше и имаше смелостта да си го признае. На моменти я оприличавах с Елин от „Стъкленият трон“, защото и двете са силни жени, с ясен план и въпреки страховете си, го следват.

След предателството на Ашлин въобще не очаквах, че ще има някаква роля тук. Смятах, че ще се появи за някакви си 20 страници и отново ще изчезне, но Джей Кристоф явно има други планове за нея. Мия принуди Аш да ѝ помогне, но смятам, че Ашлин въпреки всичко щеше и сама да предложи помощта си. Предполагам, че заради помощта ѝ към Мия, я харесах отново. Все пак тя даде следата на Враната относно истината зад намеренията на Червената църква. Фуриян е един от новите герои тук. След смъртта на Касий Мия загуби шансовете си да научи повече за магията на здрачниците и ето, че се поява Фуриян, който въпреки силите си не желае да има нищо общо с нея. Да си призная - харесах го. Въпреки студенината и прикритото му фукане, че най-добрият сред гладиаторите, има добро сърце. Двамата от първият им миг на запознаване изпитаха две чувства - желание и омраза. И докато Мия в продължение на дни се чудеше защо изпитва тези чувства, Фуриян въобще не се интересуваше.

Източник

Разговорите между господин Блак и Затъмнения винаги приповдигаха настроението ми. Всеки заядлив коментар от страна на един от двамата ме караха да се усмихна, защото ми припомняха, някои от моите разговори с брат ми. Двамата подкрепяха Мия безусловно и ѝ пазеха гърба. Те бяха нейните допълнителни очи и уши. Джей Кристоф само с една глава успя да повдигне завесата зад образа на господин Благ и да ме накара да се замисля колко много той обича Мия. Дори се разкри историята как е намерил Мия и решил да приеме образа на котка.

Дона Леона, поредният нов герой, също ми допадна. Двете с Мия си приличат в някои неща като например, че и двете са твърдоглави, със силен характер и знаят, че трябва да се доказват, защото са жени и че в това се крие тайната зад успеха им - кой би очаквал, че една жена би успяла на място, което е за мъже. Благодарение на сенките си, Мия успя да научи историята на Леона и да разбере, че не е някоя глезена дъщеря на богат мъж. Човекът, който винаги пази гърба на доната, е Аркад - бивш гладиатор, който спечелил свободата си и е бил в легиона на бащата на Леона. Въпреки първоначалното впечатление, че е суров и дори жесток, впоследствие той се разкрива. Притежава сърце и то бие за дона Леона. Всички знаят това... освен самата дона. Нито веднъж не се усъмних в неговите намерения и знаех, че за нищо на света не би предал Леона. 

Дори без финалът на „Божигроб“ щях да дам пет звезди, но след последните десет страници книгата напълно си ги заслужи. И се радвам, че ще чакам само няколко дена за „Мраколуние“ вместо година. Препоръчвам ви книгата, защото в нея не се говори само за убийства, а засяга теми като несправедливостта, робството и дори любовта (отчасти).

Ревю на първа книга - тук.

По-лесно е да вземеш властта, отколкото да я задържиш. Джуд е научила този урок, когато се е отказала от влиянието си върху злия крал Кардан в замяна на неизмерима мощ.

След неочакваната постъпка на Кардан в края на „Злият крал“, Джуд е принудена да живее в света на смъртните. Сега тя е готова да рискува всичко, за да си върне онова, което ѝ е било отнето. Възможността се появява в лицето на изменчивата ѝ сестра Тарин.

Когато древно и могъщо проклятие е освободено, Царството на феите е разтърсено от страх и паника и Джуд ще е принудена да избира между своята амбиция и своята човечност...

Хубаво е да прочетеш книга от любима поредицата. Отново да срещнеш познатите герои и най-накрая да разбереш как ще свърши всичко. „Кралица на нищото“ със сигурност е най-любимата ми книга от „Вълшебният народ“, защото имаше повече моменти между Кардан и Джуд, техните отношения се развиха както аз желаех, а сестрите на Джуд присъстваха много повече от предишните книги. Имаше желаните действия и страхотните описания на различни храни и места от елфическия свят.

Джуд започна да се променя още от „Злият крал“. Тук вече мисли като истинска кралица, която знае какви са последствията, ако сбъркаш. В предишната книга я предадоха и сега Джуд се стараеше да покаже на всички, че не е наранена, като в същото време страдаше, но гордостта ѝ не ѝ позволи да го покаже. Но нямаше как да превъзмогне чувствата си, и ако в предишните книги не го беше разбрала, то в „Кралица на нищото“ Джуд най-накрая призна чувствата си пред Кардан. И точно заради всичките моменти между тях двамата книгата се превърна в любимата ми от цялата поредица. Като човек, който е израснал сред коварни феи, Джуд още в първата книга показа своето недоверие към... почти всички, но сега имаше възможността да види кои са ѝ верни и кои - не. Всичко, което извърши, беше в името на безопасността на брат ѝ Оук. Затова никога не съм се съмнявала в нейната обич към семейството ѝ. Още в началото на книгата Холи Блек показа колко добра сестра е Джуд, когато прие да защити Тарин, въпреки че тя въобще не го заслужаваше.

Въпреки всичко, което Тарин направи, не я ненавиждам. Героите, които мразя са доста малко. Просто тя се опитваше да оцелее и знаеше, че каквото и да става, сестрите ѝ ще бъдат до нея. Вивиан, от друга страна, беше опората на самата Джуд. Момичето, което е полуелф-получовек, със сигурност може да дава добри съвети за света, изпълнен с магия и лъжи.

Кардан още в „Злият крал“ започна да се отваря към Джуд. Всички моменти между тези двамата ги чакам от „Жестокият принц“. Толкова са сладки. Моментът, в който наистина разбрах, че Кардан обича Джуд, беше, когато тя падна от гредите в двореца, а при Джуд бе, когато стана онова с него (потайна съм, за да не ви спойлна). В началото и аз си го представях като момче, което няма да може да управлява, ако Джуд не е до него. Но се изненадах приятно, защото доказа, че може да се справя с трудностите и предизвикателствата. С появата на неговата майка разбрах от кого е наследил своята арогантност и съмнението, че е труден за обичане. Смятам, че можех да опозная Кардан още по-добре, ако някои от главите бяха от неговата гледна точка. Преди обичах главите да се разказват само от главната героиня, но сега разбирам колко предимства има от това книгата да бъде разказана от най-малкото двама души.

Доволна съм от финала на „Кралица на нищото“. Единствено можеше малко повече информация за Морските дълбини, но ще се задоволя и с наличното. Очаквах повече смърт. Знам, че звучи странно, но предполагах, че поне един герой, важен за историята, ще напусне книгата. Приключението на Джуд Дуарте приключи. Постигна част от целите си и се разви като герой но най-важното е, че откри човекът, който едновременно може да я подкрепя и ядосва. 

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Хари Потър не знае нищо за „Хогуортс“ до момента, в който множество мистериозни писма започват да се изсипват в дома на семейство Дърсли на улица „Привит Драйв“. Адресирани до него, надписани със зелено мастило върху жълтеникав пергамент и запечатани с лилав печат, те бързо будят подозрението на противните леля и чичо на момчето и са конфискувани от тях. 

Няколко дни по-късно, навръх единадесетия рожден ден на Хари, великан с очи, блестящи като черни бръмбари, на име Рубиъс Хагрид пристига с невероятни новини – Хари Потър е магьосник, записан в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“! Едно удивително приключение е на път да започне…

Поредицата за момчето, което оживя не запали интереса ми към четенето. До преди година дори не смятах да се захвана с нея, но след като в Англия на почти всеки ъгъл има магазин за Хари Потър реших, че е време да посетя „Хогуортс“.

Сега разбирам защо толкова хора са луднали по творбите на Дж. К. Роулинг. Започващи като книги за младото поколение, те се превръщат в една история, в която героите имат безброй приключения, битки и забавления, а накрая се превръщат в добър приятел, който те е научил на толкова много неща. Смятах, че в началото ще ми е трудно да отделя книгата от филма, но се изненадах приятно от това, че филмът върви по самата си сюжетна линия и няма много отклонения.

Още от самото начало ми направи впечатлението колко възпитан е Хари. Знаеше, че няма да постигне нищо, ако се противопоставя на леля си и чичо си, но пък нищо не му пречеше да подхвърля в главата си някоя шега за Дъдли. Само да вметна, че роднините му не са чак толкова лоши. Някак си във филма персонажите на тях тримата са преувеличени. Целият свят на Хари се промени за няма и ден. Разбра каква слава притежава в магическия свят, но не се възгордя от нея. Успя да намери истински приятели в лицето на Рон и Хърмаяни. Хари се оказа и доста храбро дете, защото се изправи пред не едно предизвикателство и най-важното беше, че не го правеше заради популярността си, а защото го чувстваше правилно. Истинската ирония се оказа, че той избяга от един Дъдли, за да попадне на друг в лицето на Драго, но смятам, че Хари показа, че няма лесно да бъде подведен или наранен.

На пръв поглед Рон може и да изглежда като второстепенен персонаж, но с развитието на историята читателят успява да го види като верен приятел и момче, което знае повече, отколкото показва. Смятам, че двамата с Хари си допаднаха, защото нито един от тях не беше сноб и двамата разбираха много добре живота на другия. И все пак нямаше как да не забележа, че двамата малко си завиждаха един на друг. Рон - за това, че не е толкова популярен, а Хари - за прекрасното семейство на приятеля си. Рон обаче може да пази гърба на своите приятели и не спираше да го прави до края на книгата.

Ако срещна лично Хърмаяни, първите ми впечатления биха били, че е многознайки, но в същото време, че е и борбена. Нейните познания неведнъж спасяваха живота на приятелите ѝ. В началото наистина ми стана тъжно, когато я нараняваха с думите, че е зубарка. Тя просто обича да чете, а в това няма нищо лошо. Даже винаги е приятно да знаеш, че човекът срещу теб има добри познания във всяка една сфера. Хърмаяни ме впечатли най-много, когато седеше пред отварите и трябваше да познае коя е отрова и коя - вино. Тя беше сигурна в познанията си, защото не трябваше да знае някое заклинание, а да притежава най-проста логика, каквото не всеки магьосник притежава. 

Още щом изгледах филмите, реших, че трябва да си избера дом. Със сигурност не съм нито за Грифиндор, нито за Слидерин. Останаха само Рейвънклоу и Хафълпаф. Затова си направих от онези тестове, които те разпределят по домовете и аз попаднах в Рейвънклоу. Много го харесвам, както и историята зад него. Единственото ми разочарование е, че нямаше много информация за домовете в тази книга, само по две - три изречения. Предполагам, че в следващите творби ще се доизграждат познанията за тях. 

Дали ще прочета и останалите книги от поредицата? Не знам. Но определено „Хари Потър и Философският камък“ бе приятна книга, разказваща за приятелство, изпитания и едно момче, което оживя.

Катрин Дюроа е красивата собственичка на магазин „Пет сезона“ – езотерика и антиквариат, намиращ се на тиха уличка във вълшебния Париж. С лумнала червена коса и покоряващи зелени очи, тя е горда наследничка на поколения умни и силни жени, вещи в магията. И знае, че най-важното е да пази стриктно тайните, които владее, защото в неподходящи ръце те могат да причинят много злощастия.

Но макар умът ѝ да знае, че трябва да внимава, сърцето ѝ жадува за истинска любов. И след едно жестоко опарване с неподходящ мъж, който се е опитал да открадне късчета от нейната магическа същност, Катрин се е зарекла, че няма да погледне друг.Докато не среща Ален. Сериозен и прагматичен, той не вярва в магии и подобни глупости. Но вярва на сърцето си, а то го тегли към Катрин въпреки всички пречки и неразбираеми събития около нея. Катрин е привлечена от Ален и същевременно е объркана – защото е сигурна, че го е виждала и преди. Но къде ли?

И двамата не знаят, че красивата магьосница е в огромна опасност и нейните повтарящи се огнени сънища са само предупреждение за кошмара, който се задава. Защото някой е готов на всичко, за да навреди на Катрин – и е призовал могъщи сили от отвъдното.

„Огънят в мен“ от доста време стоеше на рафтовете ми и чакаше да бъде прочетена. Книгата не беше в списъка ми за четене, а съвсем случайно попаднах на нея миналата есен. Сега, след като я прочетох, заявявам, че до момента е една от най-добрите книги за 2020 г. и то от български автор. Писателката се вдъхновява от древните цивилизации и читателят без проблем, докато чете „Огънят в мен“, може да научи нови факти за египетските и шумерските богове и обичаи.

Катрин е собственичка на много интересен на съдържание магазин. Попаднеш ли в него със сигурност ще си тръгнеш с няколко свещи, редки книги и добро настроение. Още с началните страници читателят може да разбере, че Катрин е много начетена жена с добро сърце и с голям интерес към езотериката. Избухливият ѝ нрав я прави непредсказуема и няма скучни моменти в нейно присъствие. Чрез образа на Катрин авторката показва, че човек може да вярва в каквото си иска и не е нужно да се ограничава до една религия, защото всяка една от тях е специална по свой си начин. Катрин е отгледана както да вярва в необяснимите неща, така и да следва мечтите си, и да не се отказва, докато не постигне целта си.

Нейна пълна противополоност е Ален, който не вярва в никакви магически неща. За него само това, което може да се види и пипне, може да е истинско. Катрин обаче успя да му отвори очите са тайните на света, в който живеем. В началото държанието му (ревността му) на моменти ме подлудяваше. Катрин на няколко пъти се опита да му покаже, че няма от какво да се притеснява, но той не се успокои, докато сам не се увери. От друга страна, прие способностите на Кат по-добре от очакванията ми. Ален се оказа и много мил мъж, за когото едно от най-важните неща бе да прави приятелката си щастлива. Признавам обаче, че имаха едно общо нещо - избухлив темперамент. 

Мари, най-добрата приятелка на Катрин, въпреки че беше второстепенен герой, успях да я опозная. Оказа се луда по готическия стил и мога да призная, че желая нейните дрехи. Това, че не бе магьосничка не означава, че Кат и Едмон не споделяха с нея всички странни неща около способностите си. Знанията ѝ към различните култури и интереса ѝ към изучаването на чужди езици бяха полезни в някои моменти. Едмон е още един верен приятел на Катрин. На пръв поглед може да ти се стори много прям, но това е така, защото не може да прикрива емоциите си. Доказа се и като много вещ в ритуалите, защото неведнъж спасяваше ситуацията със своите умения. Още един герой, който лесно се ядосва, но бързо прощава.

Трябва да спомена уменията на авторката, защото успя да ме пренесе в Париж и докато Кат и Ален се разхождата из тесните улички на Авиньон. Все едно аз минавах покрай малките кафенета, аз разглеждах забележителностите на града и пеех песента „На моста на Авиньон“. Отделно Даниела Богоева-Гюргакова се е постарала за ритуалните стихове, за наименованията най-различни билки и заклинанията.

„Огънят в мен“ е книга за приятелството, любовта и откриването на магията, която е навсякъде около нас. Тя е равнопоставена на книгите от чуждестранните автори и спокойно мога да заявя, че е още едно попадение в съвременната българска литература.