„Божигроб“ от Джей Кристоф

Пребори страха си, пребори света.

Мия Корвере е намерила своето място като острие на Девата на Благословеното убийство, но мнозина в Червената църква смятат, че тя далеч не го заслужава. Упражнявайки кървавия си занаят в едно от най-затънтените кътчета на Републиката, тя така и не се доближава до крайната си цел – смъртта на консул Скайва и кардинал Дуомо. А след фатален сблъсък със стар враг Мия започва да подозира мотивите на Червената църква…

Когато е обявено, че Скайва и Дуомо ще имат рядка публична изява по случай закриването на игрите в Божигроб, Мия се опълчва срещу Църквата и продава себе си като гладиатор в замяна на възможността да ги елиминира. На арената Мия открива нови съюзници, по-добри противници и още повече въпроси за необичайното си влечение към сенките. Но докато все повече заговори биват разкрити, а броят на жертвите продължава да нараства, Мия е принудена да направи избор между лоялността и отмъщението и да разкрие тайна, която би могла да промени целия ѝ свят.

Първият път, когато подхванах книгата, я оставих, защото ми дойдоха в повече убийствата. Но след препрочита ми на „Нивганощ“, интересът ми отново се запали. Исках да науча повече са силите на Мия като здрачин, дали ще остане вярна на Червената църква, тъй като не всички я приеха като Острие и дали последните думите на Ремус, които отправи към нея, са истина. Радвам се, че има карта, защото Мия доста се разходи из Айтрия, и съм много благодарна за нея. Минусчето на Джей Кристоф е, че не само не отговори на въпросите, на които се чудя още от предишната книга, ами има и наглостта в последните пет страници да ме зарине с още. Добре, че ще чакам само няколко дена, докато „Мраколуние“ пристигне. Какво да се прави, карантина е. Предупреждавам, че има спойлери от „Нивганощ“.

Мия вече е Острие. Пълноправен член на Червената църква, въпреки че не всички са съгласни с нейното положение. Една тайна, която Мия открива, я кара да си отвори очите, да обърне гръб на църквата и да се продаде като гладиатор, за да убие хората, съсипали живота ѝ. От първата арена, където дона Леона вижда потенциала ѝ, до последната битка Враната се промени. В „Нивганощ“ от сираче се превърна в убийца, но тук позволи на чувствата си да се покажат. До последно твърдеше, че хората от легиона на дона Леона не са ѝ приятели обаче истината бе, че ги хареса и наистина ги смяташе за свои приятели. Мия вече мисли като Острие и гладиатор и нямам търпение да разбера какво ще направи в „Мраколуние“. Впечатли ме с това, че се страхуваше и имаше смелостта да си го признае. На моменти я оприличавах с Елин от „Стъкленият трон“, защото и двете са силни жени, с ясен план и въпреки страховете си, го следват.

След предателството на Ашлин въобще не очаквах, че ще има някаква роля тук. Смятах, че ще се появи за някакви си 20 страници и отново ще изчезне, но Джей Кристоф явно има други планове за нея. Мия принуди Аш да ѝ помогне, но смятам, че Ашлин въпреки всичко щеше и сама да предложи помощта си. Предполагам, че заради помощта ѝ към Мия, я харесах отново. Все пак тя даде следата на Враната относно истината зад намеренията на Червената църква. Фуриян е един от новите герои тук. След смъртта на Касий Мия загуби шансовете си да научи повече за магията на здрачниците и ето, че се поява Фуриян, който въпреки силите си не желае да има нищо общо с нея. Да си призная - харесах го. Въпреки студенината и прикритото му фукане, че най-добрият сред гладиаторите, има добро сърце. Двамата от първият им миг на запознаване изпитаха две чувства - желание и омраза. И докато Мия в продължение на дни се чудеше защо изпитва тези чувства, Фуриян въобще не се интересуваше.

Източник

Разговорите между господин Блак и Затъмнения винаги приповдигаха настроението ми. Всеки заядлив коментар от страна на един от двамата ме караха да се усмихна, защото ми припомняха, някои от моите разговори с брат ми. Двамата подкрепяха Мия безусловно и ѝ пазеха гърба. Те бяха нейните допълнителни очи и уши. Джей Кристоф само с една глава успя да повдигне завесата зад образа на господин Благ и да ме накара да се замисля колко много той обича Мия. Дори се разкри историята как е намерил Мия и решил да приеме образа на котка.

Дона Леона, поредният нов герой, също ми допадна. Двете с Мия си приличат в някои неща като например, че и двете са твърдоглави, със силен характер и знаят, че трябва да се доказват, защото са жени и че в това се крие тайната зад успеха им - кой би очаквал, че една жена би успяла на място, което е за мъже. Благодарение на сенките си, Мия успя да научи историята на Леона и да разбере, че не е някоя глезена дъщеря на богат мъж. Човекът, който винаги пази гърба на доната, е Аркад - бивш гладиатор, който спечелил свободата си и е бил в легиона на бащата на Леона. Въпреки първоначалното впечатление, че е суров и дори жесток, впоследствие той се разкрива. Притежава сърце и то бие за дона Леона. Всички знаят това... освен самата дона. Нито веднъж не се усъмних в неговите намерения и знаех, че за нищо на света не би предал Леона. 

Дори без финалът на „Божигроб“ щях да дам пет звезди, но след последните десет страници книгата напълно си ги заслужи. И се радвам, че ще чакам само няколко дена за „Мраколуние“ вместо година. Препоръчвам ви книгата, защото в нея не се говори само за убийства, а засяга теми като несправедливостта, робството и дори любовта (отчасти).

Ревю на първа книга - тук.