С тази последна класация слагам край на December TOP 5 за 2022г. Беше забавно и носталгично да си припомня прочетените книги през годината. В бъдещ пост ще споделя списък на всичките шейсет и три романа, а сега нека ви представя част от книгите, които очаквам да бъдат издадени на български и на английски през 2023г.

Втората книга от дуологията, вдъхновена от легендата за крал Артур, трябва да излезе на български език под логото на „Егмонт“. В нея войната между демоните и Легендородните се засилва и докато Бри се научава да контролира новопридобитите си сили, трябва не само да си бие срещу враговете, но и да намери Ник. Не очаквах „Легендородни“ да ми хареса толкова много и поради тази причина се вълнувам за продължението ѝ.

Книга от нов за мен автор, която също ще се изадеде от „Егмонт“. Проследяват се двама чернокожи ученици в частна гимнация, чиито тайни излизат на бял свят. Девън и Чиамака се съюзяват, за да открият кой стои зад всички уличаващи съобщения и защо иска да ги унищожи. В романа със сигурност са засегнати теми като расизъм. Ще ви видим обаче дали очакванията ми ще се оправдаят. 

По време на пандемията Сандерсън е написал пет новели, четири от които ще издаде самостоятелно. Три от тях са свързани с вселената Космер. Не знам дали ще ги видим на българския пазар и заради това веднага се абонирах да ги получа като е-книги. Ако се интересувате от сюжетите им, в ютюб канала си Сандерсън има прочетени първите глави от всяка новела и в сайта му ги има качени, за да ги прочетете. 

„Изгубеният метал“ е последната книга от „Мъглороден“ ера 2, с която се приключва историята за Уакс и Уейн. По думите на автора в тази книга има най-много препратки към останалите светове във вселената. Доколкото знам, в момента издателство „Артлайн“ работи по превода и се надявам в скоро време да бъде издадена. 

От доста време съм хвърлила око на книгата и много се зарадвах, щом разбрах, че ще бъде издадена на български. За съжаление, не съм сигурна кое издателство сподели новината. Този дебют, вдъхновен от легендите за китайската лунна богиня, разказва за момиче, което е принудено да избяга от дома си и да намери начин да спаси майка си. Пътувайки из царството, то не само научава за магическите си способности, но и трябва да се изправи срещу безмилостния император, сключвайки сделка с него. 

Весела Коледа на всички! Пожелавам ви много здраве, щастие и незабравими моменти с любимите ви хора. С този така обичан празник наближава не само краят на месеца и годината, но и на класацията. Много се чудех каква да бъде днешната тема и се спрях на фен артове и най-вече на самите творци. Обичам изобразителното изкуство, а в комбинация с рисунки на любими книжни герои е още по-хубаво. Така че ви представям пет от тях, които ми допаднаха тази година.

5. Джак и Еванджелин от „Once Upon a Broken Heart“ (@rosiethorns88)

4. Шалан от „Сияни слова“ (@cccrystalclear)

3. Елин и Роуан от „Стъкленият трон“ (@emiliesnaith_art)

2. Брайс от „Дом на земя и кръв“ (@monolimeart)

1. Гуен и Азриел от „Двор от сребърни пламъци“ (@rosalynarts)

#бонус Джуд и Кардан от „Жестокият принц“ (@elithienart)

В поредицата „Летописите на светлината на бурята“ има многобройни гледни точки, но всяка книга обръща специално внимание на един от главните. В „Пътят на кралете“ това е Каладин. По принцип харесвам доста неща в него, но в първата половина на романа истински се дразнех от вечния му песимизъм. Радвам се, че откри Сил (духчето му), която му помогна да излезе от дупката на отчаянието и да се бори не само за своя живот, но и за този на близките му. 

Александрия е силна, независима и борбена. Само че един човек винаги има нужда да сподели с някого за проблемите си и Алекс не е изключение. Но вместо това тя предпочиташе да се затвори в себе си и смяташе, че ще се справи самичка. И разбира се, нямаше как да не направи нещо глупаво. Като например да тръгне съвсем сама да намери един от лошите, който я издирваше. Доста се подразних на тази сцена, която ясно показа нейните прибързаност и безразсъдна самостоятелност. 

От самото начало не се разбрах много, много със самия роман и виня за това множеството клишета, с които е пълен. Образът на Лара е един от тях. Признавам, че спомените ми от „Кралят на моста“ не са кой знае колко, но съм запомнила колко дръзка, вироглава и безстрашна е Лара. Тези качества не са лоши, ако са в умерени количества, но в даден момент започнах да се дразня на непокорното ѝ отношение и как се смяташе за нещо повече от другите. 

Основно чета фентъзи. Някои от романите са класическо фентъзи, друга са YA. И като огромен почитател на този жанр, класацията няма как да мине без подобна тема. 

На повече от вас светът на „Сянка в жарта“ трябва да ви е познат от „От кръв и пепел“. Съществената разлика обаче е в това, че боговете все още управляват и съдбата на главната героиня е такава, че може пряко да наблюдава живота им. Ако се притеснявате, че Попи и Сера си приличат, веднага ви успокоявам. В началото може и да имат някакви прилики, но се различават по характер, мислене и постъпки. „Сянка в жарта“ може да се чете и като самостоятелна поредица или пък първо да започнете с нея и после да прочетете „От кръв и пепел“.

Ревю на книгата - тук. 

Трейси Деон използва мита за крал Артур и Кръглата маса за отправна точка на сюжета и оттам надгражда идеите си. Авторката създава цели две магически системи, като едната е вдъхновена от афроамериканските практики. Тъй като главната героиня е чернокожо момиче, в романа са засегнати теми като расизма и не в една сцена Бри бива подценявана или пренебрегната заради расата си. Романът може и да не се развива в измислен свят, но по нищо не остъпва на останалите творби от този жанр.

Ревю на книгата - тук.

Вече съм коментирала „Дом на небеса и дихания“ в предишна класация и затова ще бъда кратка. Обичам Сара Дж. Маас, защото успява не само да създава невероятни светове с техните обитатели, но и да изгражда стоплящи сърцето двойки, които да се борят за своето бъдеще. Стилът ѝ на писане също е невероятен - книгите ѝ съдържат стотици красиви цитати. В книгата има не един обрат и разкрити тайни. А пък финалът няма как да не те накара да искаш веднага продължението.

Ревю на книгата - тук. 

Харесах „Елантрис“, защото е от класическото фентъзи - има магия, политически интриги, магия, религиозен сблъсък и пак магия. Сюжетът се развива чрез три гледни точки - тази на принц Раоден, на принцеса Сарене и на жрец Хратен, и следователно може да се покрият няколко сюжетни линии, които накрая се свързват. Признавам, че най ми допадна магическата система и идеята, че е свързана с релефа на страната. Въпреки че „Елантрис“ е първата издадена творба на Брандън Сандерсън, който видимо е израстнал като писател през последните години, тази книга ще има специално място в сърцето ми. 

Ревю на книгата - тук. 

Да, за втори път се появява негова книга. За момента това е любимата ми книга от поредицата не само заради сюжета, но и заради израстването на Шалан - героиня, която харесах още в самото начало на „Пътят на кралете“, и темите, които се засягат в романа - истините и лъжите, споделяни от хората, както и маските, които си поставят, за да скрият истинската си същност. Определено Брандън Сандерсън те кара да се замисляш върху тях, докато на заден фон се води война.

Ревю на книгата - тук. 

Колкото и ползотворна да е една книжна година, винаги има книги, които ни разочароват. За някои от тях сме имали високи очаквания, за други не. Някои от тях са харесвани от стотици хиляди и дори милиони хора, а пък други са неизвестни за масовата общност. Днешната класация е за точно тези романи, от които сме очаквали повече, но са ни изненадали неприятно. 

Започнах „Глина“ с високи очаквания, които донякъде се оправдаха. Успях да се пренеса в село Бусинци по времето на турското робство и да се запозная с местния занаят и обичаите от този период. Чрез главните герои и други членове на селото опознах по-добре живота на българина и неговите страхове и мечти. Много исках да харесам романа. Още от самото начало обаче сюжетът ми вървеше адски бавно и наистина се насилих да довърша „Глина“. Ако бе друга книга, щях да я оставя, но желаех да науча как ще приключи историята на героите от Бусинци. Имам няколко основни забележки към книгата: описания на герои, които по-късно не изиграха никаква важна роля, смешния любовен триъгълник, който от самото начало ме дразнеше, влюбването между Жара и Велико, което се случи само в рамките на три случайни срещи, цялото приключение в двореца на султана, което за мен бе нереално, и враждата на Боя спрямо Велико, която караше Боя да изглежда смешен в моите очи.

Ревю на книгата - тук. 

Романът бе в списъка ми за четене още преди „Егмонт“ да сподели, че ще я издават. И смятам, че именно заради първоначалните ми високи очаквания, които се разминаха с реалността, не харесах толкова „Кралят на моста“. Между 150-та и 250-та страница сюжетът ми вървеше бавно, даже се зачудих дали да я оставя. Продължих да чета, защото се разкриха някои от тайните, а и връзката между Лара и Арън се промени и доверието помежду им започна да се появява. Много се ядосах на драмата в последните страници на романа, защото за мен е излишна. Да не споменавам и множеството клишета - Уреден брак, връзка от типа „омраза-любов“, дръзка главна героиня и великодушен главен герой, който първоначално е прадставен като зъл, че дори и като демон, а накрая се оказва изненадващо добродушен. 

Ревю на книгата няма.

Ако следите блога ми, знаете, че Рута Сепетис е една от любимите ми автори заради историите, които разказва. Героите в творбите ѝ може и да измислени от нея, но те имат прототипи и това са хора, преживели много страдания. И именно защото знам какви емоции изпитвам, докато чета книгите ѝ, останах леко разочарована от „Трябва да те предам“. Да, разказът за Кристиян, който иска да се бори срещу диктатурата на Чаушеску, е по-специален заради близоста на Румъния с България, но реално Кристиян и семейството му не бяха попаднали в такива трудности, както други герои на Рута Сепетис.

Ревю на книгата - тук. 

В този случай не мисля, че има вина авторът, а оформлението на историята. „Бял пясък“ е под формата на комикс и следователно нов фентъзи свят с цялата му магия и главни герои не може да бъде преставен с подробности. Имах чувството, че за 160 страници нищо съществено не се случи. Не успях да опозная нито Талдаин, нито персонажите в лицето на Кентън и Крис. Смятам, че цялата поредица би имала много по-голям успех, ако бе превърната в самостоятелен роман като „Елантрис“ и „Спиращият войната“.

Ревю на книгата - тук. 

Определено това е най-разочароващата книга за годината. Знам, че някои от вас ще се шокират, но за съжаление, няма да стана почитателка на Толкин. Имах проблеми и с „Хобит“, но там успях да стисна зъби и да я довърша, защото бе от едва 300 страници. „Властелинът на пръстените“ обаче е много, много по-голяма по обем и щом минах 150 стр., просто я оставих. Най-големият ми проблем и причината да не довърша романа бе скуката. Колкото и да се съсредоточавах, колкото и да се насилвах да чета, в даден момент просто ми ставаше скучно и оставих настрана „Властелинът“. Прекланям се пред въображението на писателя и давам 2 звезди на книгата. И тук приключва моето приключение с Толкин и Средната земя.

Ревю на книгата няма. 

Признавам, че се чудех дали да прочета „Dawnshard“, защото не исках да си губя времето, както се случи с „Танцуваща по ръба“, но всички ревюта, които прочетох за новелата, твърдяха, че е препоръчително, тъй като се споделя информация, важна за „Ритъмът на войната“, а и в крайна сметка е творба на Сандерсън. Така че я започнах и останах приятно изненадана от това колко ми допадна. Вярвам, че това се дължи на факта, че Рисн и Лопен са ми по-симпатични като персонажи, а и като цяло сюжетът бе по-интересен с този мистериозен остров Аимия и тайните, които крие.

Брандън Сандерсън поставя в центъра на събитията двама герои, имащи някакви физически проблеми. Да, Лопен вече има втора ръка, благодарение на това, че е Сияен рицар, но много добре знае как се чувства Рисн, която заради инциденда преди две години (представен в една от интерлюдиите на „Сияйни слова“) вече не може да ходи. Изгубила свободата си и всички възможности, които преди е имала пред себе си, тя се опитва да се нагоди към новия си живот. И когато домашния ѝ любимец ларкинът Чири-Чири се разболява, тя предприема пътуването до Аимия. И по пътя до там трябва да спечели доверието и уважението на екипажа си.

Рисн е героиня, която се поява от време на време в книгите от поредицата, благодарение на интерлюдиите. В „Пътят на кралете“ се узначава, че заедно със своя бабск, който я учи на търговия, обикалят Рошар и търгуват. Благодарение на тези пътешествия, се представят още няколко места в Рошар, на едно от които Рисн губи краката си заради падане от високо във водата. В същото време обаче се сдобива с нов домашен любимец в лицето на ларкина Чири-Чири, който се храни със Светлина. В „Dawnshard“ тайленката заминава с новия си кораб (получен в края на „Заклеващия“) за мистериозния остров Аимия, където тя трябва да намери лек за Чири-Чири, а пък Лопен, братовчед му Хуио и ардентката Рушу - да разберат дали Клетвената порта, намираща се някога на острова, все още съществува.

Сандерсън дава поле за изява както на Рисн, така и на Лопен. През дългите две години от злополуката Рисн е приела съдбата си, но не иска останалите да я съжаляват. Въпреки че не е капитан на кораба си, тя е ребск (титла, означаваща „собственик“) и с цялата отговорност приема задачата да се грижи за екипажа и да доведе мисията им до край. Пътуването не е безпроблемно, но Рисн успява с разумни доводи и действия да се справи с проблемите. Лопен също израства като образ, имайки предвид, че осъзнава как доброто му държание и шеги все пак могат да наранят някого и приема третия идеал, но лично аз не съм му чак такава почитателка. Реално погледнато хердазиецът няма голяма роля, ако не се брои търсенето на Клетвената порта. 

Дойде моментът да се потопим в тайните на остров Аимия. Предупреждавам, че този и следващият абзац ще съдържа спойлери. Аимия е бил част от Сребърните кралства, оцелели след Опустошението, но в някакъв момент е унищожен и народът му се пръсва из Рошар. Заедно с хората има още две раси аимианци. Първата са Безсънните - създания, чиито тела са създадени от същества, наподобяващи кремлингите, които функционират като едно съзнание. Те идват от непозната планета в Космера и задачата им е да защитават Острието на зората. Другата раса са аимианците от Сиа, като техен представител, появащ се в поредицата, е Аксис Събирача („Пътят на кралете“, интерлюдия I-5). От тази интерлюдия се разбира, че една от способностите им е да променят цвета и белезите по кожата със силата на мисълта. 

Аимия, заедно с древната столица Акина, се смята за дом на Душеваятелите или Превръщателите, както са преведени в първите три книги. В Акина се намира Клетвената порта и стенописът на Острието на зората. Остриетата на зората са четирите първични Команди, които Адоналсиум е използвал, за да създаде света. Едно от тези Остриета по незнаен начин преминава през Перпендикулярността на Култивация, намираща се в Рогоядските хълмове, и оттам се озовава в пещерите под Акина под формата на стенопис, показващ разбиването на Адоналсиум. Попадайки в тези пещери, Рисн намира стенописа и бива привлечена от него. Тя го приема в себе си и става новото Острие на зората.  

След всичко споделено виждате защо трябва да прочетете „Dawnshard“ и ви препоръчвам да го направите между прочита на „Заклеващия“ и „Ритъмът на войната“. Ако се интересувате повече за Остриетата и Аимия може да ги потърсите в интернет, но е добре да сте запознати с най-основните неща, защото в противен случай ще се объркате от многото информация. А аз се захващам с поредната тухличка на Сандерсън, известна още като „Ритъмът на войната“. 

Ревю на първа книга - тук. 

Източници на изображение 1 и 2. 

Когато имаш любими книги, няма как да не обикнеш и техните герои. Затова днес ще ви една част от любимите ми персонажи за 2022г. 

Споменавам тези двама герои наведнъж, защото не само са от една и съща книга, но и ги харесам еднакво. До момента това е любимата ми книга от „Бриджъртън“ най-вече заради тях и тяхната история, която започва със силно приятелство и завършва със също толкова силно влюбване. Франческа обича с цялото си сърце своето семейство, но в същото време няма нищо против да стои отстрани и да наблюдава. Може да е по-сдържана и внимателно да подбира думите си, но е и забавна, умна и саркастична. Майкъл се влюбва във Франчеса в момента, в който я среща. Само че тя е напът да се омъжи за неговия първи братовчед и най-добър приятел и той е принуден в продължение на шест години да крие чувстата си. Няма да си кривя душата, страшно много харесвам Майкъл, защото не е само истински джентълмен, но и е очарователен, остроумен и шеговит. И Франи, и Майкъл имат своите страхове и терзания, но в хода на историята успяват да ги преодолеят.

Пипа е от онези герои, които първо действат, а после обмислят, и така попадат в комични или опасни ситуации. Трудно се отказва от нещо, което е започнала, и поради тази причина не изоставя проекта. Той всъщност започва именно като такъв, но след запознанството ѝ с Рави, Пипа иска да изчисти името на брат му Сал, за да може градът отново да приеме семейство Сингх. Дори бих определила Пипа като смела, защото въпреки заплашителните бележки, намесата на наркотици и тайните, излизащи на бял свят, се изправя пред тях и намира истината, благодарение на своя ум и прозорливост.

Далинар приема задачата да възстанови Сияйните рицари и евентуално да спре задаващото се Зло. Но за да обедини Рошар пред общия враг, трябва да се превърне в политик. А това е трудна задача, защото той е всичко друго, но не и дипломат. През целия си живот е жадувал за бойното поле и сраженията. Харесвам Далинар, защото притежава нещо, което много други мъже на негово място нямат, - съвест. Не се притеснява да я използва и въпреки че му е неприятно да признае, че е сгрешил, се опитва да намери нов начин да се справи с проблемите. За разлика от други, не е алчен и лукав, а земен, строг и справедлив мъж. Единственото, което иска, е да защити родината си и знае, че ще трябва да се бори до смърт за това свое желание.

След Скока си Брайс не само става почти безсмъртна, но и способностите ѝ се увеличават. Светлината, с която ослепява Оракула, вече е в пъти повече, а в комбинация с телепортирането, което трябва да усвои с помощта на Кормак (далечен братовчед) Брайс става по-силна и от баща си Есенния крал. В същото време трябва да приеме, че вече е принцеса на елфите и да се съобразява с правилата им. А всички знаем колко непокорна може да е Брайс. С вълнуващия финал на „Дом на небеса и дихания“ нямам търпение да видя как ще се справи с новата обстановка и всички разкрития, които астерите направиха. 

Още от „Пътят на кралете“ харесах персонажа на Шалан. Въпреки че искаше да открадне от Ясна Колин, си личеше, че го прави само защото така ще помогне на семейството си. Растейки, затворена за големия свят, пътуването ѝ до Карбрант бе първото, в което да се почуства свободна и сама да взима решения. В този ред на мисли още тогава нейният образ започна да израства. А в „Сияйни слова“ Шалан вече бе истинска Сияйна господарка. Знаеше, че за да я вземат насериозно, трябва да е настоятелна и неотстъпчива. И тези две черти заедно със смелостта, интелигентността и упоритостта ѝ ѝ помогнаха в пътуването до Пустите равнини.

Винаги съм си падала по подобни книги, в които героите разкриват тайни и загадки. Разбира се, най-голямата загадка в „Игри на наследство“ е защо точно Ейвъри наследява богатството на Тобайъс Хоторн и до последно правех какви ли не предположение, но накрая останах толкова изненада, колкото и Ейвъри. Така че точка в полза на авторката. Харесах героите и техните характери. Всеки от братята Хоторн има свой чар и е интересно да ги опознаеш. Любимец от четиримата ми е Джеймсън, а след него Зандър. Признавам, че дори Наш се нарежда пред Грейсън. Харесах ли любовния триъгълник? Донякъде, защото той е слабо засегнат и сюжетът не се върти около него. 

Ревю на книгата - тук.

Този роман е трети поред в „Мъглороден“ ера 2 или следователно шести в поредицата, която е замислена от общо десет книги, разделени на три ери. Главните герои заминават за южните земи на страната и по време на тяхното приключение Сандерсън споделя за нов народ, който изглежда има повече познания, свързани с металите. Признавам, че „Мъглороден“ ера 2 ми допадна с една идея по-малко от „Мъглороден“ ера 1. Но с „Оковите на скръбта“ и наученото за народите, намиращи се на юг от Елънделския басейн, и техните възможности, определено последната книга от тази ера - „Изгубеният метал“, ще бъде интригуващ край за историята на Уакс и Уейн.

Ревю на книгата - тук.

Още от първите страници се влюбих в книгата. Потънах в историята на Пипа и нейния опит в разгадаването на случая на Анди Бел. Признавам, че интересното оформление веднага ме спечели, а многото заподозрени и техните мотиви ме затрудниха в отгатването на убиеца. Пипа доказва на всички, че ако е имало по-голямо старание от страна на полицията, е щяло да стане ясно, че няма как Сал да е убиецът. Но тогава кой е? Точно това ми бе най-интересно да разбера от целия роман. След всяко откритие по случая си създавах нова теория, но никоя от тях не се оказа правилната. Което много ме радва, защото това означава, че творбата не е предвидима.

Ревю на книгата - тук.

Обичам книгите на Маас. А пък „Дом на небеса и дихания“ с финала и разкритията си нямаше как да не се появи в днешната класация. Като стана дума за финала, той е един от най-добрите и емоционални завършеци на книга, който съм чела. Радвам се, че Сара Дж. Маас е вкарала нови герои и нови гледни точки за по-голямо разнообразие. Радвам се, че и имаше обрати (някои от тях познах, други - не) и повдигане на завесата спрямо образа на астерите. Много теории и предположения бяха изказани от моя страна и въпреки че някои от тях частично се оказа верни, не бях по-малко изненадана. Сега ще трябва да чакаме поне година, за да разберем какво ще се случи с героите.

Ревю на книгата - тук. 

Светът в „Спиращият войната“ нямаше как да не ме омагьоса. Т'Телир е преизпълнена с цветовете на дъгата. Не само сградите, но и хората са покрити с различни ярки и наситени цветове. Истинска прелест за окото. Брандън Сандерсън за пореден път успява да създаде оригинална и завършена история в една книга с множество главни герои, които са различни един от друг. „Спиращият войната“ се превърна в любимия ми роман на авторът заради цветното описание на Халандрен, романтиката, която по принцип не е много засегната в творбите на Сандерсън, между Сири и Сузеброн и интересните способности на хората, притежаващи голямо количество Дъх.

Ревю на книгата - тук.

Въпреки че българската се доближава доста до оригиналната корица, нашата ми допада с една идея повече. Носи усещането за атмосферата на цялата поредица, а релефните детайли я правят още по-възхитителна.

Това е от тези книги, които си взех първо заради корицата, а после заради анотацията. Само като я погледнеш, ти става ясно какъв ще бъде сюжетът.

Новите корици на поредицата „Мъглороден“ ера 1 са страхотни, но харесвам в пъти повече тези на „Мъглороден“ ера 2. В началото не можех да схвана какво представя корицата, но в хода на историята става ясно, че художникът много добре е представил гледката към град Ню Сирън.

Поредната красива българска корица. Тези диаманти като детайли веднага навеждат на мисълта, че историята е свързана с богатство, а когато парите са замесени, тайните също са налице.

Оригиналната корица също е хубава, но нашата оставя без думи. Признавам, че не я свързвам по никакъв начин със сюжета, но си затварям очите пред тази прелест. И в този случай правилото „корицата продава книгата“ важи с пълни сили. 

Към края на всяка година преглеждам издателските планове на издателствата и проверявам в Goodreads кои книги ще излязат през идната година. Следователно си правя списък с най-чаканите книги и днес ще ви представя пет от тях, за които най-много се вълнувах. 

„Шестимата на Атлас“ е в списъка ми за четене още от миналата година и когато разбрах, че ще я издават на български език, се развълнувах. Много от чуждестранните ревюта я хвалят, а наскоро и българските споделиха колко добра и интересна е тя. Идеята на авторката много ми допадна - тайно общество, вдъхновено от Александрийската библиотеката, за която се предполага, че е съдържала множество древни ръкописи.

Ревю скоро.

Един сборник, който всеки почитател на романите на Сандерсън, свързани с вселената Космер, би оценил подобаващо. В него са включени няколко разкази и новели, както и описания на планетите. Не всички разкази са от голямо значение за общата картина, но пък е приятно да се завърнеш сред героите, които обичаш или пък да се запознаеш с нови, които може и да изиграят важна роля в бъдещето на Космера. 

Ревю на книгата - тук.

Много харесвам, когато авторите пишат книги с нови герои и приключения, но във вече познат и харесван свят. Точно такава е „Сянка в жарта“, проследяваща историята на предшественици на Попи от „От кръв и пепел“. Много се вълнувах за романа, най-вече заради появата на боговете, защото аз съм почитател на творби, в които дейно участват божества. Препоръчвам ви да прочетете „Сянка в жарта“ преди да започнете „Войната на две кралици“, тъй като в нея се разкриват неща, свързани със Сера и Никтос. 

Ревю на книгата - тук.

На много места съм споделяла, че Тейлър Дженкинс Рийд се превърна в мой любим автор и винаги се радвам, когато имам възможност да прочета неин роман. Още самата анотация на „Малибу в пламъци“ те пренася в Малибу с плажовете и вълните, готови да посрещнат всеки сърфист и известна личност. Сюжетът също звучеше интригуващ - парти по случай края на лятото, организирано в дома на най-голямото дете Рива. Само че на сутринта то е изгорено. Какво е довело до пожара? И каква е историята на семейство Рива?

Ревю на книгата - тук.

Преди няколкото години, когато прочетох втората книга от поредицата и минаха месеци, по време на които нямаше изгледи продължението да бъде издадено, предположих, че „Вещерия“ няма да види своя край на български език. Останах приятно изненадана от обявяването на „Егмонт“, че ще довършат поредицата и след „Кръвовещ“, която бе много добра книга, чаках с нетърпение финала. Преди няколко месеца я прекъсна поради друга творба, но смятам скоро да я довърша. Препоръчвам ви цялата поредица, ако сте фенове на вещици, различни видове магически способности, добре изградени приятелски връзки и минимални количества любовни симпатии. 

Ревю скоро.

За пета поредна година през този месеца ще ви споделя за петте си любими книги, разочароващи книги, дебютни романи, интересни персонажи, нови автори и др. от 2022г. Всичко това ще стане под формата на класацията „December TOP 5“ и уточнявам, че няма никаква специална подредба. Всяка седмица ще качвам по два поста - понеделник и петък, като изключение правят днес и 31 декември.

В началото се притеснявах, че темите ще се повтарят от предишните класации, но в крайна сметка по-важи са самите книги, автори и герои. Тази година започвам с категорията „Нови автори“, като за разлика от 2021г. сега имам много повече автори, с които да ви запозная. А вие се чувствайте поканени да споделите в коментарите с кои писатели сте се запознали тази година.