„Игри на наследство“ от Дженифър Лин Барнс

Винаги съм си падала по подобни книги, в които героите разкриват тайни и загадки. Самата тръпка от това да откриеш нещо мистериозно или пък да разгадаеш семейна тайна. В много отношения „Игри на наследство“ е интересно четиво, но и има доста клишета, за които ще си поговорим в отделен абзац.

Образът на Ейвъри е клиширан - бедно момиче, което няма родителска фигура до себе си, но изненадващо наследява милиони, извинете, милиарди, както постоянно е изтъкнато в книгата. Подкрепата на по-голямата ѝ сестра обаче е плюс, защото героинята не е съвсем сама и има на кого да се доверява безрезервно. Но Ейвъри успя да ме спечели с факта, че е вярна на себе си, че знае възможностите си и че подкрепя хората, които обича. Успява да се справи с новината, че е наследила богатството на непознат за нея човек и да покаже, че не може да бъде контролирана. Признавам, че Ейвъри притежава интелигентност, тъй като успя да разгадае мистерията, оставена от Тобайъс Хоторн. Да, братята Хоторн ѝ помогнаха, но и сама откри важни следи. 

Сестрата на Ейвъри - Либи, е единственият човек от семейството ѝ, на когото може да разчита. Въпреки че са полусестри, двете имат силна връзка помежду си, изградена на доверие и обич. Либи е упората на Ейвъри и благодарение на нея главната героиня води, доколкото е възможно, нормален живот без да се притеснява, че няма къде да спи или какво ще донесе поредния самотен и тежък ден. Като неин попечител Либи трябва да се премести заедно с Ейвъри и това дава възможността тя да бъде опозната. Синята коса и готик дрехите дават една първоначална грешна представа за Либи, но опознавайки я, става ясно колко добра, мила и грижовна е тя. 

Стигаме до семейство Хоторн. Авторката се е постарала да представи всеки негов член, но на фокус са братята Наш, Грейсън, Джеймсън и Зандър. Четиримата се различават един от друг и ако не е външността им, едва ли някой би познал, че са роднини. И все пак са Хоторн. Това означава, че притежават остър ум, безброй знания и власт. И да, тези качества са на лице, но в същото време как читателят ги запомня? Като каубой покровител; грубоват и недоверчив бизнесмен; философ, обичащ да се напива, и находчив любител на роботите. Харесах и четиримата, но лично аз предпочитам Джеймсън и Зандър. Не че другите двама са лоши, но тези два образа успях да опозная по-добре. 

В този абзац ще споделя за всички клишета, така че ще има спойлери. Споменах вече образа на главната героиня затова се прехвърлям на любовния триъгълник между Ейвъри, Джеймсън и Грейсън. Мнението ми за него? Абсолютно ненужен! Вярвам, че отдавна мина модата му и въпреки че е слабо засегнат в „Игри на наследство“, предвиждам как ще се задълбочи в следващата част и в даден момент фокусът ще бъде върху избора между двамата братя. Продължавам с любовната драма в миналото на Грейсън и Джеймсън. Смятам, че единият все още не я преживял, докато другият я е загърбил и гледа напред. Във връзка с това моето лично раздразнение е, че се повтаря любовната история (братята отново се влюбват в едно и също момиче). На последно място искам да изкоментирам младата възраст на Ейвъри и братята (ако не броим Наш) и колко по-добра щеше да е историята, ако те бяха в колежа. 

„Игри на наследство“ има задоволителен финал. Имах теория защо точно Ейвъри е получила наследството, но авторката ме изненадана. Тази изненада не ме разочарова, защото, честно, колкото и да исках моята теория да е правилна, замисълът на Дженифър Лин Барнс също е добър. А след хвърлената бомба за Тоби (член на семейство Хоторн) нямам търпение за втората книга.

Не знам с какво впечатление останахте за мнението ми относно „Игри на наследство“ от ревюто ми, но съм доволна от прочетеното. Да, в романа има клишета, но историята е интересна и виждам потенциал за поредицата. Така че оценката ми е 4✩.