„Четвърто крило“ е книга, която си бях набелязала още преди издаването ѝ на български и нямах търпение да я започна, за да разбера дали е толкова добра, колкото твърдят, че е. Харесах книгата - героите, сюжета, идеите на авторката и финалните разкрития. Разбира се, влюбих се в драконите и се радвам, че Ребека Ярос е решила да избере тях за митични същества, на които да обърне внимание. Колкото и да харесвам елфите, не смятам, че трябва да присъстват във всяка YA фентъзи книга.

Ребека Ярос създава свят, който за момента представя основно военния колеж „Басгайът“. Като дъщеря на писар и ездач Вайълет може да избира към кой Квадрант да се присъедини. И тя избира Квандранта на писарите. Години, под ръководството на баща си, Вайълет се обучава и приема Архивите за свой дом. Намира утеха в ровенето из книгите и научаването на нови факти. До момента, в който майка ѝ - генерал Соренгейл, не решава, че и най-малкото ѝ дете трябва да стане ездач. И Вайълет вече няма друг избор освен да премине по Парапета, да оцелее в множеството предизвикателства и да се обвърже с дракон, като по този начин ще стане ездач. Физически Вайълет не е идеалната ездачка и няма това хладнокръвие, с което да убива враговете си. Но е умна, хитра и смела. А драконите ценят тези качества. Образът ѝ е добре изграден, като мислеше рационално и не взимаше глупави решения, за разлика от други главни героини в този жанр. 

В книгата има множество второстепенни герои, което е чудесно за мен, защото честа тенденция е главната героиня да има само по един-двама приятели. Мира е по-голямата сестра на Вайълет и прочут лейтенант. Веднага става ясно колко са си близки и как Мира би я защитавала на всяка цена. Рианон става приятелка на Вайълет на Парапета, когато Вай ѝ помага да оцелее. И от този момент двете се подкрепят и знаят, че могат да разчитат една на друга. Дейн е най-близкият приятел на Вайълети и тя вярва, че той ще я защитава. И Дейн наистина го прави, но още в началото е толкова погълнат от тази цел, че задушава Вайълет и не ѝ позволява да покаже възможностите си. Лиам е сянката ѝ и задачата му е да я пази. Двамата обаче се сближават и той се превръща в неин приятел. Вярвам, че всичко го харесваме.

Врагът на Вайълет в колежа е предопределен - Зейдън Райърсън, чийто баща води бунта и бива убит по нареждане на генерал Соренгейл. Зейдън не харесва Вайълет, но много добре знае, че не тя е виновна за съдбата му. Той се държи студено и арогантно. Противно на очакванията обаче помага на Вайълет, защитава я и вярва на думите ѝ без значение дали има доказателства. Остава я да се докаже, да води битките си и да се бори за това, което желае. Така че ви става ясно, че Зейдън всъщност не е зъл. Да, нарушава правилата, но го прави, за да помогне на приятелите си. Дори сключва сделка, за да защити децата на бунтовниците.

Като за първа книга героите са добре изградени и съм убедена, че образите на Вайълет и Зейдън тепърва ще се изграждат. Както и връзките им с драконите. Има и няколко второстепенни герои, които не са сложени ей така, за фон, а участват дейно в сюжета. Българското издание е дълго малко над 700 страници и се радвам, че в „Четвърто крило“ няма излишни сцени или поне аз не се отегчих от първоначалните описания. Ако не се броят някои определени напрягащи моменти като предизвикателството на Ръкавицата, Вършитбата и битката към края на книгата, действието е плавно, но не по някакъв скучен начин. Нека спомена финала, който не бих казала, че е с голям обрат. Но затова пък дава възможност за страхотно продължение. 

Ето заради това не дадох пълните пет звезди. „Четвърто крило“ е добра книга, която задържа интереса на читателя, а героите са пълнокръвни и не дразнят с решенията, които взимат. Но лично за мен романът е по-скоро като основа за поредицата и смятам, че следващите книги ще са още по-добри. А и признавам, че колкото и да ми хареса, „Четвърто крило“ не ме грабна толкова, колкото очаквах.

„Дейзи Даркър“ прикова интереса ми с анотацията - готическа къща, семейни тайни и Хелоуин, и реших, че ще е подходящо четиво за есента. Виждайки, че романът е само 350 страници, смятах, че бързо ще го прочета. Само че на моменти сюжетът ми беше муден и често прескачах по някой и друг абзац. Идеята на авторката е добра, но почти нищо динамично не се случи. Не успях да се увлека по случая и да се опитам да разгадая кой е убиецът и какъв е мотивът му.

Дейзи не е любимката на семейството си. Особено на майка си. Но затова пък баба ѝ я обича от все сърце. Като най-малката от три сестри в детството ѝ нейното мнение не се е зачитало, пренебрегвали са я и дори са я избягвали. Тя обаче не изпитва голяма омраза към близките си, тъй като много добре знае какво са пожертвали заради нейното болно сърце. Но тя е Даркър и много добре знае какво е отмъщение. Къщата на самотния остров, намиращ се в близост до корнуолския бряг, е единственото място, което малката и голямата Дейзи приемат за дом. Нямаше как да не харесам Дейзи, защото тя е добра, умна и мила. Даже прекалено мила и определено наивна. Разбира и прощава без да се сърди дълго време, но някои детски травми никога няма да си отидат. Ясно е, че в тази кратка книги няма как да се привържа към героите, а и те основно са вкарани в историята, за да има заподозрени. Нищо повече. За съжаление обаче, не се докоснах до образа на Дейзи, която се води като главна героиня. 

Не съм чела „Десет малки негърчета“ от Агата Кристи и в началото не знаех какъв е планът на убиеца. Тези от вас, които са я чели, веднага ще намерите приликите, но преди да започнете да си мислите, че авторката си е откраднала някои идея, споделям, че накрая убиецът признава, че е почерпил вдъхновение именно от този роман. Допадна ми, че докато не се разкрие голямата тайна на Дейзи Даркър, не може да се разбере какъв е мотивът. В началато някои реплики и действия не ми се връзваха, но накрая всичко се обясня. Паралелно на настоящето, под формата на видеокасети и спомени на Дейзи, се вниква в миналото на семейство Даркър, което определено не е светло и безпроблемно. 

Въпреки последните страници и разкритията между тях „Дейзи Даркър“ получава три звезди. С интересна анотация и добър финал, но без увлекателен сюжет и изграждане на връзка с героите книгата няма как да получи по-голяма оценка. И за мое огромно съжаление, поставям тази книга в графа „посредствени романи“. 

Странна, мрачна и зловеща книга, която разказва историята на три сестри, които в навечерието на Нова година изчезват за секунди от погледите на родителите си, но се завръщат месец по-късно. На пръв няма нищо различно в децата освен последващата промяна на цвета на очите и на косата им. Какво обаче се е случило през тези 31 дни, които не могат да си спомнят? Къде са отишли? Кой ги е отвлякъл? Как са получили странните и опияняващи сили? Въпроси, които може би никога няма да получат своите отговори. 

Отдавна си бях набелязала „Домът на Холоу“ и веднага щом издателство „Ентусиаст“ я издаде, аз си я купих. Анотацията по никакъв начин не подготвя читателя за това, което е написано из страниците. В началото имах леко затруднение, докато навляза в сюжета, но някъде след седемдесетата страница, когато Айрис и Виви започнаха да търсят по-голямата си сестра и да пристъпват в нейния мистериозен и окултен свят, с интерес четях глава, след глава. Исках да науча какво се е случило с трите в детските им години и какво толкова е крила Грей.

Сестрите Холоу се различават една от друга – Грей, като най-голямата, е лидерката, която се грижи за останалите и те винаги могат да разчитат на нея, ако изпаднат в беда или просто искат да излеят душата си на някого. Но именно тя пази най-голяма тайна на сестрите Холоу. И е готова на всичко само и само тя да не бъде разкрита. Виви, като средната сестра, е по-своеволната и безгрижна, но съобразяваща се с желанията и решенията на Грей. Тя обича свободата и предпочита да обикаля държавите с рок бандата си, отколкото да води обикновен живот. Айрис, като най-малката, е по-стеснителната и срамежлива сестра, която останалите две гледат винаги да бъде защитена. Момичето обаче показва колко е силна и смела, когато тръгва да търси Грей и се изправя пред всякакви трудности, истини, лъжи и чудовища.

Въпреки малкия обем на книгата (около 300 страници) Кристъл Съдърланд успява да развие героите, най-вече Айрис и Виви. Историята, която сякаш е излезнала от сборника с разкази на Братя Грим, може и да е за три сестри, но тук-там се появява някой второстепенен герой, който да разнообрази сюжета. Имам предвид именно Тайлър Йънг, който без никакво колебание се присъедини кък Виви и Айрис, готов да открие гаджето си. Колкото и да се приближаваш към финала и колкото и теории да имаш, накрая пак оставаш изненадан от обрата. Или поне при мен така стана. 

Ако сте ѝ хвърлили око, ви предупреждавам, че сред увлекателните описания, интересните взаимоотношения между сестрите и мистериите за разкриване ви очаква тъмна и гротескова история за това какво се случва, когато хората изчезват сред врати, които преди са водели някъде, но сега водят някъде другаде.

Веднага след приключването на „Мамник“ реших, че трябва да се запозная и с новоизлезналия аудиосериал „Пермафрост“, който дава нагласа, че ще е по-мрачен от „Мамник“. И въпреки чудесното ми мнение за историята от село Вракола, смятах, че този аудиосериал няма да ми хареса толкова много. Радвам се, че още в началото това мое предложение беше опровергано, защото още с първия епизод толкова навлязох в историята на българската група, която с пристигането си на Антарктида усеща нещо мрачно и зловещо, че до самия край слушах с интерес.

Васил Попов ни пренася от българските земи чак до студената и ледовита Антарктида. Ралица пристига с първата група, за да разледят станцията и дори още не е стъпила на седмия континент и разбира, че престоя ѝ ще е различен от очакваното. Чува и среща странни същества и вижда необичайни неща, но миналото ѝ я е направило вярваща в необяснимото. Въпреки заекването си, породено от притеснение, Рали много пъти показа колко е смела. 

В „Пермафрост“ българските митове са вплетени с тези на племената Яган от Огнената земя - архипелаг в Южна Америка. Тяхна съвременна представителка е Нереа, която е капитан на кораба, на чийто борд се качва българинът Кузман - по-големият брат на Ралица. Нереа е преследвана от сънищата си, а Кузман - от миналото си. Именно чрез образа на Нереа се разбира какви са вярванията на южноамерикански племена и какво би било злото, дебнещо остров Ливингстън. Кузман от години се опитва да открие изчезналия си брат близнак и най-накрая е намерил правилна и надеждна следа. И двамата, докато се опитват да се справят с проблемите си, може и да са си станали по-близки.

„Пермафрост“ определено може да се каже, че е от хорър жанра. От първите до последните страници всеки един от героите (и главните, и второстепенните) изпитва неподправен, всяващ в костите страх. А неизменно с тях е и слушателят, когото няма как да не го побият неприятни тръпки. Тук не липсват кървави сцени и такива, от които да не ти стане поне малко гадно. Разбира се, те са малобройни, но допълват чудесно обстановката на Южния полюс. Васил Попов много успешно с описанията си пренася читателя в един далечен за повечето от нас континент, който е затрупан както от ледове, така и от конспирации. 

Има множество мнения за прочина на Александър Сано - някои смятат, че е чудесен, други го намират за неприятен. Аз съм някъде по средата и смятам, че можеше да е по-добър. На моменти монотомния му разказ подхождаше на атмосферата, но друг път, когато имаше някакво действие, разказвачът трябваше да използва повече чувства. Успях да се абстрахирам от равния прочит и да се насладя на това, което Васил Попов е написал, и не смятам да отнемам звезда на романа, защото няма да е честно, имайки предвид колко го харесах.

Ревю на „Мамник“ - тук.