„Пермафрост“ от Васил Попов

Българската база „Свети Климент Охридски“ в Антарктида е нападната от чудовища, познати от митовете на племената Яган и Селкнам, населявали някога архипелага Огнена земя. В същото време геологът Кузман Стоев се опитва да се добере до остров Ливингстън, тъй като е попаднал на доказателства, че именно там ще открие ключа към изчезването на своя брат-близнак. По пътя към ледения континент Кузман се сближава с Нереа Калдерон – капитан на аржентинския кораб „Карпух“ и наследник на древни шамански сили.

Ще успеят ли двамата да преборят древното зло, с което се сблъскват и на каква цена?

Веднага след приключването на „Мамник“ реших, че трябва да се запозная и с новоизлезналия аудиосериал „Пермафрост“, който дава нагласа, че ще е по-мрачен от „Мамник“. И въпреки чудесното ми мнение за историята от село Вракола, смятах, че този аудиосериал няма да ми хареса толкова много. Радвам се, че още в началото това мое предложение беше опровергано, защото още с първия епизод толкова навлязох в историята на българската група, която с пристигането си на Антарктида усеща нещо мрачно и зловещо, че до самия край слушах с интерес.

Васил Попов ни пренася от българските земи чак до студената и ледовита Антарктида. Ралица пристига с първата група, за да разледят станцията и дори още не е стъпила на седмия континент и разбира, че престоя ѝ ще е различен от очакваното. Чува и среща странни същества и вижда необичайни неща, но миналото ѝ я е направило вярваща в необяснимото. Въпреки заекването си, породено от притеснение, Рали много пъти показа колко е смела.

В „Пермафрост“ българските митове са вплетени с тези на племената Яган от Огнената земя - архипелаг в Южна Америка. Тяхна съвременна представителка е Нереа, която е капитан на кораба, на чийто борд се качва българинът Кузман - по-големият брат на Ралица. Нереа е преследвана от сънищата си, а Кузман - от миналото си. Именно чрез образа на Нереа се разбира какви са вярванията на южноамерикански племена и какво би било злото, дебнещо остров Ливингстън. Кузман от години се опитва да открие изчезналия си брат близнак и най-накрая е намерил правилна и надеждна следа. И двамата, докато се опитват да се справят с проблемите си, може и да са си станали по-близки.

„Пермафрост“ определено може да се каже, че е от хорър жанра. От първите до последните страници всеки един от героите (и главните, и второстепенните) изпитва неподправен, всяващ в костите страх. А неизменно с тях е и слушателят, когото няма как да не го побият неприятни тръпки. Тук не липсват кървави сцени и такива, от които да не ти стане поне малко гадно. Разбира се, те са малобройни, но допълват чудесно обстановката на Южния полюс. Васил Попов много успешно с описанията си пренася читателя в един далечен за повечето от нас континент, който е затрупан както от ледове, така и от конспирации.

Има множество мнения за прочина на Александър Сано - някои смятат, че е чудесен, други го намират за неприятен. Аз съм някъде по средата и смятам, че можеше да е по-добър. На моменти монотомния му разказ подхождаше на атмосферата, но друг път, когато имаше някакво действие, разказвачът трябваше да използва повече чувства. Успях да се абстрахирам от равния прочит и да се насладя на това, което Васил Попов е написал, и не смятам да отнемам звезда на романа, защото няма да е честно, имайки предвид колко го харесах.

Ревю на „Мамник“ - тук.