Ако трябва да използвам една дума, с която да опиша книгите на Стефани Гарбър, то тя би била „магични“. Пренасят те в свят, изпълнен с вълшебства, заклинания и тайни. В новата си поредица авторката ни пренася във Великолепния север - земя на множество прокълнати приказки, уникални създания и разнообразие от замъци.

Еванджелин Фокс е израснала с истории от Великолепния север и е научена от родителите ѝ да вярва в приказките, любовта от пръв поглед и надеждата. Затова всеки избор, който прави, е продиктуван от желанието ѝ да постъпи правилно. Колкото добра и мила да е Еванджелин, толкова е и наивна. Вярва, че във всеки има частичка доброта и че щом тя спасява любим човек, и той ще спаси нея. Превръща се в статуя, за да не страда семейството ѝ. Отделно сключва сделка с Принца на сърцата и не се притеснява да му отговаря и да се шегува с него. Смелостта ѝ се проявява отново, когато отива в свърталището на древен вампир и се изправя сама срещу убиец. Еванджелин може да има розова коса, да вярва в невъзможното и да е странна за околните с вълшебните си приказки, но никога няма да се промени, за да угоди на някого или за да се впише в средата. 

Пълната противоположност на Еванджелин е доведената ѝ сестра Марисол. Тя е такава, каквато я е направила майка ѝ. Желае всеки да я харесва и се оказва, че не е толкова мила, колкото първоначално е представена. Люк е първата любов на Еванджелин. Тя е готова на всичко за него, докато не осъзнава, че историята им е приключила. Така и не успях да го харесам, защото почти веднага е описан като безгрижен младеж, радващ се на вниманието и обичащ да дразни и забавлява хората. Имайки предвид, че принц Аполо е под заклинание през почти цялата книга, неговият характер е неясен. Тогава е показан като чаровен и загрижен, но смятам, че не е толкова добродушен. Поне такова е предчувствието ми.  

Джакс продължава да е същият егоистичен, манипулативен и опасен Принц на сърцата. В няколко редки моменти обаче той показва своята мила и нежна страна. Дори ранима. Вижда Еванджелин като средство за постигане на целта, но дълбоко в себе си ѝ симпатизира. Няколко пъти ѝ помага и защитава. Като орисия не отговаря пред никого и не се притесня какво мислят за него. Той е създаден, за да убива с целувките си. Без един човек. Истинската му любов. И Джакс е готов да я открие. Джакс може да изглежда като безгрижен и безразсъден, но просто не споделя тревогите си и колко го е наранило отхвърлянето на Донатела.  

Винага съм искала да науча повече за орисиите и въпреки че тук няма много информация за тях, срещаме три орисии. Първият е Отровителят, който помага на Еванджелин. Той е от малкото орисии, които все още не са избягали във Великолепния север. Повече внимание се обръща на Невенчаната невеста. Чувствата на орисиите са по-силни и поради тази причина Невенчаната невеста толкова силно желае да бъде обичана, че плаче с отровни сълзи. Нейната съдба е всеки път да стои сама пред олтара и нито една любов да не продължи дълго. Хаосът е древен като Севера и си е извоювал да е лорд на шпионите и асасините. Способностите му го правят обаятелен и харизматичен и влияе на хората, като променя емоциите им. 

„Имало някога едно разбито сърце“ може да се чете самостоятелно, но ви препоръчвам да се запознаете с поредицата „Каравал“, тъй като Джакс тук е главен герой, но много малко се споделя за приключенията му във Валенда и какво се е случило между него и принцеса Донатела. Самата Еванджелин забелязва промяна в Джакс между последната им среща във Валенда и първия им разговор във Великолепния север. А ние, които сме чели „Финал“, знаем на какво се дължи тази промяна.

Ревю на „Каравал“ - тук. 

Признавам, не бях много очарована от идеята за нова книга от поредицата, която вместо да разкаже за събуждането на боговете и битката с Колис преразказва първата книга от гледната точка на Кастийл. Само че, изненадващо за мен, много се насладих на „Душа от пепел и кръв“, която се оказа от онези книги, от които мислиш, че нямаш нужда, но щом започнеш да я четеш, не можеш да я оставиш, докато не я завършиш. 

Ако не броим първата и последната глава, реално нищо ново не се научава. В същото време обаче образът на Кас е на показ и читателят навлиза още по-надълбоко в главата му и се изправя срещу проблемите му. Вече знаех какво е преживял и колко трудно му е било да се върне към стария си живот, но тук Дженифър Л. Арментраут разказва още по-подробно за миналото му и какви психически травми му е оставило то. Авторката върна образа му такъв, какъвто го помня - на смелия, твърдоглав и своенравен Кастийл. 

Вярвам, че на всеки от нас поне въднъж му се е приискало да разбере какво е мислил и чувствал Кастийл през първите седмици от запознанството му с Попи. И в „Душа от пепел и кръв“ желанието ни се сбъдва. Кас доста сериозно е подценил Попи и всяко нещо, с което тя го изненадва, го кара да се влюбва в нея. Смятам, че това спокойствие и чувство, че я познава отпреди, е породено от факта, че са сродени сърца. Отделно Попи успява да го успокои само с допира си, което не се дължи на дарбата ѝ. Беше приятно да си припомня как започна историята им и колко силна стана любовта им.

Има ли нужда от тази книга? Не мисля. Можех ли да спра да я чета за малко? Абсолютно не. Страница след страница, глава след глава аз четях и четях, защото бях погълната от историята на Кастийл. Може и повечето сцени да ги четях за втори път, но сега бяха разкази от друга гледна точка и даже бях взела „От кръв и пепел“, за да мога да съпоставям споменатите сцени.

Ревю на първа книга - тук.

Ревю на втора книга - тук.

Ревю на трета книга - тук.

Ревю на четвърта книга - тук.

Ревю на „Сянка в жарта“ - тук.

Погълната от ученето за държавните изпити и в последствие забравяне да напиша този пост, чак сега успявам да споделя с вас приключението ми от март месец. Оставих сърцето си в Лондон, още когато го посетих за първи път през 2019г. Тази година успях да се върна и да посетя както любими места, така и нови. Този travel блог ще бъде под формата на дневник, като ще споделям ден за ден.

Полетът бе рано сутринта и въпреки че трябваше да стана в три сутринта, си заслужаваше, защото бях на английска земя още в осем сутринта. Самолетът кацна на летище Станстед и аз и приятелките ми стигнахме до Лондон с автобус, за който си купихме двупосочни билети заедно със самолетните билети. И това се оказа грешка, защото в описанието пишеше, че ще стигнем за час - час и половина в Лондон. А ние се возехме цели три! Затова на връщане си взехме билети за влака, с който стигнахме за час. От летището се запътихме към хотелът, който се намира в Кенсингтън - „Park Avenue Bayswater Inn Hyde Park“. Местоположението му е страхотно. На пет минути в едната посока има две метростанции на различни линии, а на десетина в другата посока - дворецът „Кенсингтън“. 

От хотела отидохме до Tower Bridge - небеизвестният мост над река Темза. За втори път го посещавам, като този път имах възможността да мина по него. След това се запътихме към катедралата „Свети Павел“ („Сейнт Пол“) пеша, което ни позволи да се потопим в оживлението на Лондон. Малка спънка бе ситният дъжд, но се бяхме подготвили с чадъри и дъждобрани. Март месец в Лондон си е студено и поради тази причина отидохме до Starbucks, за да се стоплим. 

Втори ден: 

Вторият ни ден започна с посещение на Бъкингамския дворец. И този път не успях да вляза вътре, но затова пък хванахме процесията на старата гвардия. Беше претъпкано, но и вълнуващо за наблюдаване. Щом шествието приключи и си направихме няколко снимки, отидохме до Уестминстърското абатство, Биг Бен и Лондонското око. Качихме се на виенското колело, където се насладихме на красивата панорамна гледка. 

Тръгнахме към Националната галерия, в която се помещават картините „Мадоната на скалите“ от Леонардо да Винчи, „Ваза с петнадесет слънчогледа“ от  Винсент ван Гог и „Венера с огледалото“ от Диего Веласкес. Тъй като подобни места са големи и отнемат часове, за да се разгледат изцяло, ние предварително избрахме кои картини да видим. Аз не съм много по изкуството, така че се насладих повече на Площад Трафалгар. Изморени от разходката в галерията, посетихме книжарницата „Waterstones“, в която има кафене. Тя се намира на ъгъла срещу площада. Отпочинали, набързо се отбихме до Piccadilly Circus и оттам се прибрахме в хотела.

Тъй като хотелът ни бе в близост до двореца „Кенсингтън“, решихме да го видим. Разходихме се из градините „Кенсингтън“, виждайки мемориала на принц Албърт. Градините бяха много хубави и приятни, но вярвам, че през лятото ще са още по-красиви. Точно срещу мемориала се намира Роял Албърт Хол. Днешният ден бе посветен на музеите, така че първо посетихме Музея на науката и Природонаучния музей, които са с безплатен вход. И днешния ден използвахме метрото, което, като първото метро в света, е вкопано много навътре в земята и самите вагони са тесни и ниски в сравнение с нашите в София. 

Метрото ни заведе до Британския музей, който също е безплатен. Отново си бяхме набелязали кои колекции и произведения на изкуството да видим. Нямаше как да пропуснем небеизвестния Розетски камък, чрез който Жан-Франсоа Шамполион разшифрова египетските йероглифи. Както и изображение на лъв от Портата на Ищар, която е била осмата порта към вътрешния град на Вавилон. Денят ни завърши с разходка из района и Чайнатаун. 

Последният ден в Лондон го оставихме за кафе в някое сладко кафене и безцелно разхождане. Намерихме EL&N London, което ни привлече с розовия си цвят и множеството цветя. Има много приятна атмосфера, а кафето и храната са чудесни. Поразходихме се по известната Oxford street и посетихме галерията и магазин House of MinaLima, която би се оценила от всеки фен на Хари Потър. 

Обиколихме по магазините за сувенири, возихме се с двуетажен автобус и се запътихме към търговския център „Harrods“. Разходката ни до там е една от любимите ми до този момент, защото вървяхме по красиви улици, заобиколени от малки паркове и блокове. За пореден път попаднах в лондонската атмосфера, която толкова много обичам. За финал вечерта посетихме традиционен пъб - „Bayswater Arms“.  

За съжаление, полетът ни бе много рано сутринта. Не можехме да използваме градския транспорт, за да стигнем до автогара „Виктория“. Затова си викнахме такси, което да ни закара. Пътят от хотела до гарата ни излезе 40£. Както ви споменах, пътуването до летището с влака ни отне само час и бе много приятно. Като за финал полетът ни закъсня с един час, но пристигнахме благополучно в София. 

Въпреки че посещавам Лондон за втори път, има още много места, които искам да посетя. Този космополитен град винаги ще има специално място в сърцето ми и ако мога, бих го посещавала всяка година. Следващият път определено ще бъде покрай Коледа. А преди да приключа този пост, ще споделя с вас няколко съвета, когато пътувате самостоятелно.

1. Направете си предварителна програма за дните и местата, които искате да посетите. Винаги си оставайте свободно време, защото не знаете каква нова забележителност може да откриете, когато пристигнете на избраната дестинация.
2. В град с повече от едно летище изберете това, до което има най-лесен транспорт. По-добре да дадете повече пари за по-близкото летище, отколкото да се затриете в ненужно дълго пътуване. 
3. Ако не можете да си позволите хотел в центъра на града, изберете такъв, който е в близост до градския транспорт. 
4. Определено трябва да имате интернет, така че ако пътувате извън Европейския съюз, проучете какви са плановете на вашия оператор и ако не ви устройват, вижте дали страната, в която отивате, не предлага sim карти. 

Турция - колкото близка до Европа, толкова и далечна - тук.

10 места, които да посетите във Великобритания - тук.

Красотата на България - тук.

Северна Италия - тук.

Най-накрая успях да прочета и „Ледоразбивачка“, която нашумя и при нас. Много се надявах книгата да ми хареса и се радвам, че се оказва глъдка свеж въздух в този жанр. Определено има по някое и друго клише, но на мен ни направи голяма впечатление, защото други неща компенсират.

За Стаси фигурното пързаляне е целият ѝ живот. Стриктно следва графика си, както и калориите, които приема. Първоначално малко се дразнех на Стаси и нейното държание, но колкото повече я опознавах, толкова повече виждах колко мила, забавна и всеотдайна е тя. Подкрепя приятелите си и се грижи за тях. Дълбочина в нейния образ е детската ѝ травма. Притеснява се, че няма да е достатъчно перфектна и хората, които обича, ще я изоставят, както са направили биологичните ѝ родители. Затова се съобразя с останалите и оставя собстените си желания на заден план. Стаси обаче разбира, че хората, ще я обичат такава, каквато е. 

На пръв поглед Арън е чудесен партньор - подкрепящ, разбиращ и професионалист. Само че гледа да изтъква колко добър е той и на моменти опитва да контролира Стаси. И с напредването на история се виждат лошите черти на характера му. убавото на това да си в отбор е, че винаги имаш хора, които те подкрепят и разбират. Нейт няма перфектното семейство, но има перфектните приятели. Харесах повечето хокеисти, но Хенри е този, който спечели сърцето ми. Толкова мил, грижовен и внимателен. Всеки заслужава да има приятел като него.

Нейн няма какво да коментирам. Стана ми симпатичен веднага, а след всяко решение, взето в защита на хокейния отбор, и всяка подкрепа, оказана на Стаси, го харесвах все повече. Смятам, че връзката им е най-добрата изградена, за която съм чела до момента. За тях двамата комуникацията бе най-важна и винаги разговаряха помежду си. Не всеки разговор бе приятен, но така разбираха кой на какво мнение е. Изслушваха се и после взимаха общо решение, като двамата правеха компромиси.

Винаги съм харесвала фигурното пързаляне и ми беше много приятно да чета за тренировките на Стаси, въпреки че можеше да има повече описания. Колебах се между четири и пет звезди, но накрая реших да дам пет, защото ми бе приятно през цялото време да чета „Ледоразбивачка“. Имаше доста забавни моменти и разбира се, взаимоотношенията между главните герои. Ако си търсите нещо ненапрягащо и забавно, книгата ще ви допадне. 

Трябва да призная, че не очаквах „Светлина в пламъка“ да ми хареса толкова много. И да, това се дължеше на факта, че „Войната на две кралици“ (четвърта книга от „Кръв и пепел“) ме остави разочарована и леко ядосана, че авторката явно иска да разтяга локуми, за да напише повече книги от поредицата. Със „Светлина в пламъка“ обаче Дженифър Арментраут показа, че когато има добри идеи и на тях наистина им трябва място, за да бъдат разгънати, нямам нищо против да чакам за още две книги, които за момента трябва да сложат финал на един цикъл от историята за света на Древни господари, богове и простосмъртни.

Серафина се оказва много по-важна, отколкото е предполагала. Не защото притежава въглените на живота, а защото означава нещо за Никтос. Тя трябва да се справи не само със заплахата от Колис, но и с вътрешните си терзания. Цял живот се е възприемала като предмет. Оръжие, което да бъде използвано срещу бог. Авторката показва колко уязвима и отчаяна може да бъде Сера. Но продължава да е силна и решена на всичко, за да защити както човешките земи, така и Земята на сенките. Никога не е получавала право на избор. Сега обаче го има. Сама може да избере бъдещето си и хората, които да присъстват в него. И тя решава да се възползва от свободата си. 

В книгата няма толкова много действие и развитие. Но за сметка на това отношенията между Серафина и Никтос се развиват. Никтос вече знае каква е била задачата на Сера, но това не променя химията помежду им. Не променя факта, че двамата държат един на друг и биха направили всичко, за да защитят другия. Всички сме наясно, че въпреки трудностите, срещу които ще се изправят, двамата ще останат заедно. Но е много интересно да се проследи как чувствата им се променят. Сера осъзнава, че освен привличане, изпитва и любов към Никтос. Иска да сподели живота си с него, както му е споделила за трудностите си. А самият Никтос, въпреки че е премахнал кардията си - част от душата му, чрез която се чувства любовта и нейните аспекти, иска да предпазва Сера и да се грижи за нея. 

Никтос може и да е Древен бог с невероятна мощ, но също е страдал. За да защити Сера, позволява да бъде тормозен. Прави го за непознато момиче. Момиче, което не заслужава да бъде завличано в игрите на боговете. Друга характерна черта за него е внимателността. Съобразява се с трамвите на Сера и се опитва да не я притиска. Колкото и да харесвам Никтос и Сера и да се наслаждавам на общите им моменти, се надявах да има повече сцени, които да показват дълга му като Древен бог на смъртта. Как душите преминават през Колоните и как избира кои да отидат на добро място и кои - на лошо. Все пак за него се носят всякакви митове в „Кръв и пепел“ и много исках да видя силите му. 

Харесах книгата и чакам с нетърпение не само следващата от тази поредица, но и от „Кръв и пепел“. Препоръчвам ви да четете книгите от поредиците в реда на издаването им, защото по този начин информациите от тях се припокриват и няма да има объркване. Обратът в края на „Светлина в пламъка“ е чудесен и е въпрос на време да разберем какво ще се случи със Серафина, Никтос и Колис. Как героите ще се справят със злодея и как събитията от „Плът и огън“ довеждат до тези в „Кръв и пепел“. 

Ревю на „Сянка в жарта“ - тук.

Когато за първи път си пуснах „Игра на тронове“, не подозирах, че ще се влюба в света на драконите, вълчищата и лъвовете. А сега прибавям и Джордж Р. Р. Мартин в списъка на великите фентъзи писатели, чиито творби съм прочела. 

„Игра на тронове“ не чака читателят да навлезе в света, а веднага го хвърля в дълбокото и го залива със стотици герои и места. Определено щях да се оплета в това кой-кой е и съм благодарна на сериала, че поне ми спести трудността със запомнянето на множеството герои и тяхната роля в кралството. В книгата има от всичко по много - интриги, насилие и конфликти. Но в основите си е игра на тронове. И както Церсей Ланистър казва, започнеш ли играта, трябва или да спечелиш, или да загубиш.

В романа има прекалено много герои и няма как да засегна всичките, така че ще коментирам самите Домове. Разбира се, започвам с Дома на Старките. Нед е от тези владели, които притежават чест и съвест. Честта даже в някои случаи му е в повече. Вярвам, че ако повечето господари бяха като него, Седемте кралства щяха да бъдат по-добро място. Не знам какво точно да мисля за Кейтлин. Тя е подкрепяща съпруга и любяща майка. Поставя на първо място семейството и хората си. В същото време обаче е прекалено студена и враждебна към Джон. Самият Джон Сноу решава, че Ношния страж е по-добро място за него от Зимен хребет. Като копеле няма какво да губи от това си решение. И там, на Стената, Джон от момче се превръща в мъж. Мъж, който тепърва започва да взима тежки решения. Санса е истинска дама, която мечтае да се омъжи за рицар, излязал от приказките, и да е заобиколена от други благородни дами с които да клюкарят. Но бързо Санса разбира, че не всеки рицар е мил и добър. Аря обича да нарушава правилата и не се съобразява с обществените порядки. Вълнува се повече от това да тича из коридорите и да размахва меч, отколкото да бродира. И накрая Бран, който побърква майка си с постоянното катерене из Зимен хребет. Момче, което ненадейно научава тайни. а една от тях преобръща живота му. 

Един от най-влиятелните и богати Домове е Ланистър. Женейки се Церсей за крал Робърт Баратеон, Домът неофициално започва да управлява в Седемте кралства. Тя е амбициозна, хитра и готова на всичко, за да защити себе си и интересите си. Джайм е различен от блазначката си. Да, арогантен, саркастичен и самонадеян е, но в същото време е и прям. Дори притежава някакви принципи. На първо място обаче е Ланистър и ще бъде предан на семейството си. Няма как читателят да не хареса Тирион. Поради недъга си той много добре знае, че единственото му оръжие е умът му. Благодарение на интелигентността си успява да се измъква от затруднени ситуации. Определено Тирион е любимият ми Ланистър за момента. 

Любимият ми Дом безспорно е Таргариен. Някога могъща кралска династия, яздеща дракони и управляваща Седемте кралства. Някои от членовете ѝ притежавали интересни способности, но в „Игра на тронове“ са останали само двамата Таргариен - Визерис и Денерис. Визерис много добре знае, че тронът е негов по право и търси всякакви начини, за да си го върне. Дори принуждава по-малката си сестра да се омъжи за Хал Дрого, като в замяна дотраките ще се бият на негова страна. Той се смята за дракон, но всъщност е един хленчещ мъж, готов да потъпка чуждите обичаи и да се подиграви на по-нисшестоящите. Любимите ми глави бяха тези на Денерис. Тиха, наивна и прекалено млада тя е пешка на Визерис. Ставайки халееси обаче, тя увереността ѝ се появява и започва да се държи като владетелка. А в края на романа вече е майка на драконите, която тепърва ще търси законните си права над трона на Седемте кралства.

Имах леки притеснения дали стилът на писане на Мартин ще ми допадне, имайки предвид че именно заради това не се спогодих с Толкин. Но останах приятно изненадана. Въпреки големия ѝ обем и пъстър сюжет изцяло се насладих на „Игра на тронове“ и скоро бих продължила с втората книга. На моменти битките ми идваха в повече, но пък всичките митове и легенди компенсират. А и да не забравям старанието на Джордж Р. Р. Мартин да изгради света и героите му с всичките им проблеми, цели и мечти.